при Ричард.
Кара кимна. Един поглед към Том бе достатъчен, за да се разберат.
— Би ли дошъл с мен, Оуен, за да прекараш нощта при този приятел.
При вида на едрия Д’Харанец Оуен пребледня, но знаеше, че няма друг избор.
— Да, разбира се. — Обърна се към Калан. — Ще се моля да е изпил противоотровата навреме. Ще се моля за него.
— Моли се за себе си — каза му тя.
Когато всички се разпръснаха, Калан полегна до Ричард. Останала сама с него, си позволи да даде воля на сълзите си. Ричард трепереше от студ, макар нощта да бе мека и приятна. Тя подпъхна одеялото по- добре, отпусна ръка на рамото му и се сгуши в него; нямаше никаква представа дали когато се събуди, той ще е жив.
Двадесет и втора глава
РИЧАРД ОТВОРИ ОЧИ И ПРИМИГНА на светлината, макар тя далеч да не бе толкова силна. По виолетовите воали, стелещи се из оловносивото небе, личеше, че е някъде призори. Над земята бяха надвиснали ниски облаци. А дали пък не се свечеряваше — май не бе много сигурен. Почувства се странно дезориентиран.
В тила му пулсираше тъпа тягостна болка. Всяка глътка въздух прогаряше гърдите му. Гърлото му бе пресъхнало. Преглъщаше с мъка и болезнено.
Но онази тежка болка, която го бе стиснала в безмилостни щипци, бе му секнала дъха и бе потопила света в непрогледна тъмнина, беше затихнала. Освен това вече не го втрисаше.
Чувстваше се така, сякаш за известно време е загубил контакт с външния свят — за колко дълго, нямаше представа. Струваше му се, че е минала цяла вечност, сякаш светът на живите се бе превърнал в далечен спомен от миналото му. Освен това имаше усещането, че е бил много близо до състояние, от което никога да не се събуди. При мисълта, че се е озовал толкова близо до смъртта, по челото му изби студена пот, осъзна, че е бил на крачка от вечния сън.
Не си спомняше да е виждал околния пейзаж. Току до главата му се издигаше висока жълтеникава скала с назъбен релеф. Встрани се полюшваше чворест бор. На места кората му бе обелена и отдолу белееше мекият светъл ствол. Величествените планини сякаш се бяха приближили доста повече, дърветата по склоновете на близките хълмове бяха по-нагъсто.
Дженсън лежеше на кълбо върху одеяло до Бети, гърбът и бе опрян в едно от колелата на каруцата. Том бе заспал край конете си, а Фридрих дежуреше, кацнал на един висок камък. Ричард се зачуди кои ли са двамата мъже, легнали в краката на Фридрих. Единият вероятно беше Д’Харанецът, когото Калан докосна със силата си. Нямаше представа кой е другият, макар нещо в него да му се струваше познато.
Калан бе заспала дълбоко от едната му страна. От другата лежеше Мечът на истината — току до ръката му. Калан също беше оставила меча си наблизо — в ножницата, но готов да влезе в употреба.
Всички Търсачи, използвали Меча на истината преди Ричард, добрите и злонамерените, бяха оставили върху оръжието отпечатък от своите умения. Ричард бе истинският Търсач, онзи, за когото създателите на оръжието бяха предвидили силата му. Като такъв той се бе научил да владее възможностите му до съвършенство, като черпи от опита и познанията на всички, използвали го преди него. Той беше станал господар на острието не само в едно отношение и това до голяма степен се дължеше на самия меч.
Калан се бе научила да се дуелира от баща си, крал Уиборн Амнел, някогашен крал на Галеа, преди майката на Калан да го избере за свой другар. Ричард беше довършил обучението на Калан и и бе показал неща, каквито тя нямаше представа, че съществуват; беше и показал как да използва тялото и бързината си, за да се възползва максимално от възможностите на оръжието си, а не да се бие като враговете си — осланяйки се на физическата си сила.
Въпреки пулсиращата болка и паренето в гърдите не можа да сдържи усмивката си, щом усети топлото тяло на Калан, опряно в неговото. Беше толкова красива, нищо че косата и стърчеше невчесана. Той обичаше да я гледа, докато тя спи, почти толкова, колкото обичаше да потъва в прелестните и зелени очи. Обичаше да роши косата и.
Спомни си как преди, малко след като се бяха запознали, я бе наблюдавал да спи на пода в къщата на Ейди, беше се захласнал в туптенето на вената отстрани на врата и. Беше останал удивен от енергичността и жизнеността и. Видя му се толкова неистово изпълнена с живот. Винаги щом я погледнеше, на устните му грейваше усмивка.
Наведе се и нежно я целуна по челото. Тя се размърда и се сгуши още по-плътно в него.
После изведнъж скочи и като се изправи на хълбок, втренчи в него ококорените си очи.
— Ричард!
Придърпа се към него, положи глава на рамото му и го прегърна през кръста. Притисна се към него сякаш от това зависеше животът и. От гърлото и се откъсна стон, чиято жаловитост го изпълни с недоумение.
— Добре съм — рече той и я погали по косата.
Тя се поизправи, този път по-бавно, и се вгледа в лицето му, сякаш не го бе виждала цяла вечност. Онази нейна специална усмивка, предназначена единствено за него, озари цялото и лице.
— Ричард… — Можеше само да го гледа и да му се усмихва.
Той все още не смееше да се изправи, изчакваше главата му да се проясни съвсем. Успя само да посочи с ръка.
— Кой е този?
Калан хвърли поглед през рамо. Обърна се и стисна Ричард за ръката.
— Спомняш ли си онзи човек, дето го срещнахме преди около седмица? Оуен. Това е той.
— И на мен ми се стори познат.
— Господарю Рал! — Кара скочи на земята от другата му страна. — Господарю Рал…
На нея също като че ли и беше трудно да намери думи. Вместо това реши, че ще е най-добре да го хване за ръката — сам по себе си изключително красноречив жест.
Той дръпна ръката си, целуна двата си пръста и ги долепи до бузата на Морещицата.
— Благодаря ти, че пое стражата, за да починат всички. Дженсън се заизправя, одеялото се бе заплело в краката и.
— Ричард! Противоотровата е подействала! Подействала е, добри духове!
Той се повдигна на лакът.
— Противоотрова ли? — Смръщи чело и изгледа строго трите жени. — За каква противоотрова става въпрос?
— Оказа се, че си бил отровен — обясни му Калан. Посочи с пръст през рамото си. — Оуен те е отровил. Първия път, когато сте се срещнали, си му дал да пие вода. В знак на благодарност той ти е сложил отрова в меха. Имал е намерение да отрови и мен, заедно с теб, но аз не пих от водата ти.
Яростният поглед на Ричард намери мъжете, легнали в краката на Фридрих.
— Една от онези малки грешки — обади се Дженсън. Ричард я изгледа неразбиращо.
— Моля?
— Нали каза, че дори ти понякога грешиш и че се случва малки грешки да създадат големи проблеми. Нима си забравил? Кара твърдеше, че ти винаги грешиш, особено в дребните неща, поради което непрекъснато имаш нужда от нея. — Дженсън го стрелна със закачлива усмивка. — Май излиза, че е права.
Ричард не възрази, вместо това понечи да се изправи.
— Случилото се иде да покаже, че човек никога не знае кой с какво ще го изненада — понякога може да е някой толкова обикновен на вид като Оуен.
— Подозирам, че не е чак толкова обикновен, колкото изглежда.
Кара подаде на Ричард ръка, за да му помогне да се изправи.
— Би ли го довела насам, Кара — помоли я той и се вдигна на една щайга в каруцата.
— С удоволствие — отвърна тя и се запъти през бивака. — Да не забравиш да му кажеш онова, което установихме за Оуен — заръча Кара на Калан.
