— Какво да ми каже?
Калан се надвеси над него, като наблюдаваше как Кара дърпа Оуен да се изправи.
— Оуен е роден без дарбата, също като Дженсън.
Ричард прокара пръсти през косата си, за да си събере мислите.
— Да не би да искаш да кажеш, че и той ми е природен брат?
Калан сви рамене.
— Засега не знаем такова нещо; установихме само, че е роден без дарбата. — Челото и се сви в объркване. — Между другото в предишния ни лагер, където ни нападнаха онези, се канеше да ми кажеш нещо важно, което спомена, че си открил, докато разпитваше мъжа, когото докоснах, но така и не остана време.
— Ами… — напрегна мисълта си Ричард, за да си припомни какво е имал предвид, — беше нещо за онзи, който го бил изпратил по следите ни: Николас… Николас някой си.
— Вселителя — припомни му Калан. — Николас Вселителя.
— Именно. Николас му бил казал къде да ни намери — по източната периферия на пустинната земя, в посока север. Откъде е разбрал?
Калан се замисли над въпроса му.
— Наистина, как е разбрал? Не сме срещали никого — най-малкото не сме забелязали човек, който евентуално да му е казал местонахождението ни. Дори някой да ни е видял, докато се получи сведението и Николас изпрати хора, ние ще да сме били далеч от съответното място. Освен ако Николас не е съвсем близо.
— Соколите — сети се Ричард. — Може би именно той ни е наблюдавал чрез черноперите соколи. Не забелязахме никого другиго. Те са единственият начин някой да е разбрал къде сме. Този Николас явно ни е видял, разбрал е къде се намираме чрез птиците, които ни преследват. Така е дал разпореждания, придружени с точното ни местонахождение.
Ричард се изправи да посрещне мъжа.
— Господарю Рал — започна Оуен и разпери ръце, сякаш за да изрази с жест облекчението си, като в същото време Кара го беше стиснала за ревера на дрехата и направляваше движенията му, — толкова се радвам, че сте по-добре. Не исках отровата да ви причини толкова сериозни проблеми и всъщност това не би се случило, ако бяхте изпили противоотровата по-рано. Исках да ви намеря по-рано, направих всичко възможно, кълна се, но заради онези мъже, дето ги изтрепахте… вината не е моя. — Погледна Калан с извинение в погледа, към което прибави и свенлива усмивка. — Майката Изповедник знае, тя разбира…
Калан скръсти ръце и изгледа Ричард изпод вежди.
— Нали разбираш, ние сме виновни, че Оуен не ни е настигнал по-рано, за да ни даде противоотровата. Бил се добрал до предишния ни бивак с намерението да ти помогне, но попаднал на труповете, които сме оставили, и си тръгнал. Така че той няма никаква вина — бил воден от добри намерения, направил всичко възможно; ние сме причината за провалените му усилия. Колко сме невнимателни.
Ричард я изгледа безмълвно, без да е сигурен дали говори с ирония за стореното от Оуен, или му предава дословно разказа на отровителя му, или просто главата му още не се е избистрила.
Настроението на Ричард помръкна като надвисналите над главите им облаци.
— Значи си ме отровил — обърна се той към Оуен, за да уточни нещата, — след което си донесъл противоотрова в бивака ни, но когато си пристигнал, си заварил там мъжете, които ни нападнаха, и си установил, че сме си тръгнали.
— Да. — Радостта му от факта, че Ричард е схванал правилно нещата, се изпари. — Разбира се, нормално е да се очаква непросветлените да проявят подобна жестокост. — Сините очи на Оуен плувнаха в сълзи. — И въпреки това беше толкова… — Обгърна тялото си с ръце, затвори очи и започна да се люлее, пристъпвайки от крак на крак. — Това не е истина. Това не е истина. Това не е истина.
Ричард го сграбчи за ревера и го придърпа към себе си.
— Какво искаш да кажеш — кое не е истина?
Видял яростта в погледа на Ричард, Оуен пребледня.
— Това, което виждаме, не е истина. Няма как да знаем дали нещо е истина или не. Как бихме могли да знаем?
— При положение, че го виждаш, как може да мислиш, че не е истина?
— Ами човешките сетива непрекъснато изкривяват истинността на действителността и ни подлъгват. Сетивата само ни създават илюзия за реалност. Човек не вижда нощем, според нашето зрение нощта е празна, совата обаче успява да сграбчи мишка, която според нас изобщо я няма. Нашата действителност ни казва, че мишката не съществува, ние обаче знаем, че отвъд нашия опит съществува друга реалност. Зрението ни, вместо да ни разкрива истината, я скрива от нас — още по-лошо, то ни дава грешна представа за реалността.
Сетивата ни заблуждават. Кучетата подушват цяла вселена от неща, несъществуващи за нас, понеже нашите сетива са ужасно ограничени. Как е възможно едно куче да последва миризма, която ние не успяваме да уловим, ако сетивата ни казват кое е истина и кое не. Сетивата ограничават възприятията ни за реалността.
Ние сме склонни да мислим, че сме способни да опознаем непознаваемото — нима не разбирате? Не сме съоръжени с подходящите сетива, за да опознаем истинската същност на действителността, да различим действителното от недействителното. Единственото, което познаваме, е една мъничка мостра на света. Съществува един цял свят, скрит за сетивата ни, един цял свят от тайнства, които ние не виждаме — но той така или иначе си е там, независимо дали го виждаме или не, независимо дали имаме достойнството да признаем непригодността си към действителността или не. Това, което си мислим, че знаем, всъщност е непознаваемо. Това не е истина.
Ричард се надвеси напред.
— Но ти си видял онези тела именно защото са били истински.
— Това, което виждаме, е проекция на действителността, сенки, самовнушена илюзия — плод на изкривените ни възприятия. Това не е истина.
— Това, което си видял, не ти се е понравило, затова си избрал да си внушиш, че не е истина.
— Аз не съм човекът, който ще определи кое съществува и кое не. Нито пък вие. Подобни твърдения биха били чиста наглост. Истински просветленият признава жалките си несъвършенства, когато те са в противоречие със съществуването му.
Ричард придърпа Оуен към себе си.
— Подобни странни хрумвания ще превърнат живота ти в ужас и ще ти внушат неописуем страх, ще съществуваш напразно, без да си живял истински. По-добре започни да използваш главата си по предназначение — за да опознаеш света около себе си, вместо да вярваш в разни ирационални идеи. Щом си с мене, държа да се придържаш към реалните факти от заобикалящия ни свят, а не да се рееш в блянове, внушени ти от други.
Дженсън го дръпна за ръкава и зашепна в ухото му.
— Ами ако се окаже, че Оуен е прав, Ричард — нямам предвид за труповете, а по принцип.
— Искаш да кажеш, че е възможно заключенията му да са грешни, но все пак сложната идея зад тях да е реална.
— Ами не знам, но ако той е прав? В крайна сметка виж ни нас с тебе. Спомни си разговора, който водихме преди известно време; ти ми обясни, че съм родена без очи за определени неща. — Тя стрелна с поглед Оуен и явно размислила, реши да кара по-накратко: — Помниш ли какво ми каза — че някои неща за мене не съществуват? Че за мен действителността е по-различна. Че моята действителност е по-различна от твоята.
— Явно си ме разбрала погрешно, Дженсън. Обикновено когато човек нагази сред коприва, получава обрив и сърбежи. Малко са хората, на които копривата не им действа. Това не означава, че тя не съществува, или — по-точно казано — че съществуването и зависи от това дали според нас я има или я няма.
Дженсън го дръпна още по-настрани.
— Сигурен ли си? Нямаш представа какво е да си различен от другите, Ричард, да не чувстваш и да не виждаш онова, което чувстват и виждат другите. Казваш ми, че магията съществува, ала аз не я виждам,
