петел.
Изненадана от внезапната смяна на темата, Ничи сви рамене. Нямаше представа какво е намислил.
— Ами да, възможно е. Не си спомням. Защо питаш?
— Нямаше никакъв вятър. Спомням си, че чух кукуригане, вдигнах глава и видях над себе си клони, които не помръдваха. Нямаше никакъв вятър. Изобщо не полъхваше.
— Прав си, Господарю Рал — обади се Кара. — Помня, че когато дотичах до бивака на Виктор, ми направи впечатление, че пушекът се издигаше вертикално над огъня, значи е нямало вятър. Мисля, че точно поради тази причина сме успели да чуем дрънченето на оръжия от толкова голямо разстояние — понеже е нямало нито лъх, който да отнесе шума в друга посока.
— Ако това ти помага — додаде Виктор, — докато те носехме към фермата, наоколо щъкаха две-три кокошки. И да, прав си, имаше и петел, който изкукурига. Истината е, че се опасявахме войниците да не ни открият, за да може Ничи да те излекува. Петелът можеше да привлече нежелано внимание, затова казах на момчетата да го заколят.
Ричард изслуша версията на Виктор и пак потъна в мислите си. Потупа с пръст долната си устна, втренчен в поредното късче от пъзела. Ничи реши, че може да е забравил, че са насред бойното поле.
— Е? — надвеси се тя към него.
Той примигна, но след малко погледът му се проясни.
— Сигурно е станало точно така — като се събудих днес сутринта, всъщност съм си припомнял събитията отпреди няколко дни. И това е станало, защото съм усетил нещо нередно, имало е причина да ги запомня.
— Каква причина? — попита Ничи.
— Вятърът. Онази сутрин нямаше вятър. Но помня, че когато се събудих в призрачния сумрак преди зазоряване, видях клоните да се поклащат като при вятър.
Ничи не само остана озадачена от прекомерната му тревога по отношение на вятъра, ами изпита известно притеснение за душевното му състояние.
— Ти се събуждаше след дълъг сън, Ричард. Беше тъмно, Може да ти се е сторило, че клоните се помръдват.
— Възможно е — отрони той.
— Може да са ги разлюлели приближаващите войници — подметна Кара.
— Не — махна той нервно, — това стана малко по-късно, след като установих, че Калан я няма.
Забелязала, че нито Виктор, нито Кара ще му възразят, Ничи реши също да си държи езика зад зъбите. Ричард явно затвори тази страница. Обърна се към тримата с мъртвешки сериозно изражение.
— Вижте, трябва да ви покажа нещо. Но искам да се помъчите да разберете, че знам за какво говоря — независимо колко заплетено ви се струва всичко. Не очаквам да ми повярвате, но ви моля поне да разберете, че имам богат опит в това и съм го правил през целия си живот, откакто се помня. Имам доверие на всеки от вас в областта, в която е специалист. Това е моята област. Не гледайте с недоверие на онова, което ще видите.
Ничи, Кара и Виктор се спогледаха. Виктор кимна към Ричард и загърбил всичките си съмнения и колебания, се обърна към хората си.
— Дръжте си очите на четири, момчета. — Направи знак във въздуха. — Наоколо може да има войници, така че да не вдигаме шум и да стоим нащрек. Феран, обиколете периметъра още веднъж.
Мъжете закимаха. Тези, които бяха приседнали, се надигнаха, очевидно доволни, че имат някаква задача, вместо да стоят на влагата и студа. Четирима се отдалечиха сред дърветата, за да застанат на пост.
Феран подаде раницата и завивката си на един от другарите си, сложи стрела в лъка си и се изгуби в гъсталака. Младежът изучаваше ковашкия занаят при Виктор. Израсъл във ферма, той също притежаваше вродена дарба да разгадава знаците на природата и да се придвижва незабелязан в гората. За него Виктор беше кумир. Ничи знаеше, че и Виктор много обича младежа, поради което често биваше към него по-строг, отколкото към останалите. Веднъж той и спомена, говорейки за високите си изисквания към своя чирак, че човек трябва упорито да изчуква парчето желязо и да заглади всичките му недостатъци, ако иска да направи от него нещо наистина качествено.
От битката насам Виктор постоянно изпращаше свои хора на стража, а Феран с неколцина други обикаляха околните гори. Не искаха вражеските войници да ги изненадат, докато Ничи се опитва да спаси живота на Ричард. След като направи всичко по силите си за него, Ничи се зае с доста неприятната рана на крака на един от хората на Виктор, както и с няколко по-леки наранявания на пет-шест от другите мъже.
От утрото на битката насам Ничи бе спала съвсем малко. Чувстваше се изтощена.
След като всички се заеха с поставените им задачи, Виктор стисна Ричард за рамото.
— Хайде, покажи ни.
Ричард поведе Кара, Виктор и Ничи покрай поляната с труповете и през гората. Избра път между дърветата, които не бяха разположени много нагъсто. Щом се покатериха на една могила, той спря и се приведе напред.
Видът му бе наистина величествен, същински крал воин: паднал на едно коляно, с надиплена на раменете пелерина с меча в блестящата ножница на хълбока му, качулката паднала назад, за да разкрие кичури мокра коса, покриваща мускулестия му врат, лъкът и стрелите препасани през лявото рамо. В същото време сякаш си оставаше обикновеният горски водач, дошъл от далечна страна. С тренирани движения пръстите му се плъзгаха върху борови иглички, вейки, парченца от листа, кора, плодородна почва. Само като го гледаше, Ничи разбираше, че това докосване му говори много, разкрива му един различен и невидим за погледа на останалите свят.
В един момент Ричард се сепна и ги повика да се наведат около него.
— Виждате ли това, ей тук? — Пръстите му внимателно се плъзнаха по лека вдлъбнатина в мекия горски килим. — Това е стъпка от крака на Кара.
— Ами да, нищо чудно — рече тя. — Нали минахме оттук, след като се отклонихме от пътя и тръгнахме да търсим място за бивак.
— Точно така. — Ричард се приведе още малко и пак посочи земята. — Виждате ли ето тук и после малко по-нататък? Има още твои следи, Кара. Виждаш ли как са навързани на редичка, което означава, че си се движила?
— Явно — сви рамене Морещицата.
Ричард се измести леко вдясно. Другите го последваха. Той пак обиколи с пръст вдлъбнатината, за да я видят и те. Ничи не различи абсолютно нищо по земята, докато Ричард не описа внимателно контурите на отпечатъка съвсем близо до земята. Движенията му сякаш по магически начин отвориха очите им за онова, което се опитваше да им покаже. Дори Ничи го видя.
— Това са моите следи — рече той, без да откъсва поглед от отпечатъка, сякаш се боеше, че отмести ли глава, следата ще изчезне. — Дъждът се е погрижил за тяхното заличаване, на някои места повече, на други — по-малко. Но все пак не е успял да унищожи всичко. — Протегна палеца и показалеца си и внимателно повдигна влажно кафяво дъбово листо от средата на отпечатъка. — Ето, тук отдолу се вижда как тежестта на тялото ми е пречупила тези малки вейки. Нали виждате? Дъждът няма как да заличи подобни неща.
Вдигна глава, за да се увери, че всички внимават, после посочи в мъглата.
— Следите ми тръгват в тази посока, насам, също като следите на Кара. — Простря ръка напред и набързо им показа още две подобни стъпки, отпечатани върху горския килим, за да е сигурен, че са го разбрали. — Нали виждате? И тука си личат.
— Е, и? — попита колебливо Виктор.
Ричард хвърли бърз поглед през рамо, преди да съсредоточи вниманието си върху следите.
— Виждате ли разстоянието между следите на Кара и моите? Аз съм вървял отляво, Кара ми е била отдясно. Виждате ли колко раздалечени са следите?
— И какво от това? — не се стърпя Ничи и придърпа напред качулката на пелерината си, за да предпази лицето си от ледения дъждец. Пъхна ръце под пелерината и ги зарови под мишниците си, за да ги стопли.
