Поради някаква причина тайнствената тишина го плашеше повече от доскорошните крясъци. В началото те уж бяха грачене на гарвани, дрезгави звуци, които се извисяваха до ужасените писъци на издъхващи животни. Но от един момент нататък като че ли започна да му се струва, че крещят хора. А сега остана само тази зловеща тишина.
Ричард се опита да убеди сам себе си, че си е въобразил, че не са му се причули човешки викове. При целия ужас, който страшните звуци бяха пръснали около себе си, коварната, неестествена тишина го изправи на нокти, чак косъмчетата по тила му настръхнаха.
Точно преди да излезе на поляната, Ричард извади меча си. Уникалният звън на освободеното от ножницата острие огласи притихналата околност и сложи край на тишината.
Изведнъж разгорещеният гняв на меча изпълни всяка фибра на съществото му и получи отклик в собствената му ярост. Ричард за пореден път се отдаде на познатата му вече магия, на която знаеше, че може да разчита.
Окрилен от силата на меча, той копнееше да открие източника на заплахата и да го елиминира.
Беше време, когато страхът и несигурността го изпълваха с нежелание да се отдаде на надигащата се буря, предизвикана от древното, изковано от магически сили острие, когато се колебаеше дали да отвърне на яростта, която бушуваше в душата му. Но вече се бе научил да се оставя в прегръдката на чувствата си. Знаеше как да подчинява на волята си своя справедлив гняв. Именно тази сила го ръководеше в осъществяването на целите му.
В миналото се бе сблъсквал с хора, които жадуваха да се сдобият със силата на меча, ала в сляпата си страст към нещо, принадлежащо на други, бяха пренебрегвали коварните опасности, разбунени от използването на това оръжие. Вместо да станат господари на магията, те се превръщаха в слуги на острието, на неговия гняв, на собствената си ненаситна алчност. Имаше такива, които бяха използвали силата на меча за користни цели. Това не бе по вина на острието. Дали мечът ще бъде използван за добро или за зло бе съзнателен избор на човека, който си служи с него, цялата отговорност беше негова.
Както летеше покрай дървета и храсти, Ричард внезапно се закова на място пред поляната, където се бе разразила битката отпреди няколко дни. Стиснал меча си, той дишаше на големи глътки въпреки отвратителната воня, която се носеше във въздуха. Имаше нужда от всяка живителна глътка.
Първо огледа странната гледка пред себе си, без да осъзнава какво вижда.
Навсякъде лежаха мъртви гарвани. Не просто мъртви, а разкъсани на парчета. Поляната бе застлана от крила, глави и други парчета от птичи тела. Върху труповете на войниците сякаш бе паднал черен сняг от пера.
Застинал от ужас за една кратка секунда, все още задъхан, Ричард разбра, че тази картина не е крайната му цел. Хукна през бойното поле и по брега на реката, през пролуките между дърветата и над стъпканата растителност, към мястото, където бяха останали да ги чакат мъжете.
Докато тичаше, гневът на меча изпълваше всяко кътче на съществото му, караше го да забрави умората и изтощението си, подготвяше го за предстоящата битка. В този момент единственото, което го интересуваше, бе да се добере до другарите си, по-точно — да елиминира надвисналата над тях заплаха.
В унищожаването на слугите на злото има един безпрецедентен възторг. Не отправиш ли предизвикателство към злото, значи го приемаш. Смазването на злото по своята същност е тържество на стойността на живота, който придобива реалност благодарение на унищожаването на онези, които съществуват, за да отричат правото на живот на другите.
Именно тук се криеше и фундаменталната цел на съществуването на меча, задължителното изискване за ярост. Яростта притъпява ужаса от убиването, смъква вродената неохота да се убива, като оставя само голата необходимост за постигане на справедливост.
Изхвърчайки от брезовата горичка, първото нещо, което Ричард забеляза, бе кленът, под който бяха останали да чакат мъжете. По долните му клони не беше останало нито едно листо. Сякаш през гората бе префучал мощен ураган. Там, където до съвсем скоро бяха покарали фиданки, сега стърчаха прекършени пръчки. По земята се валяха проблясващи от дъжда листа, борови иглички и натрошени вейки. Навсякъде чернееха назъбени стволове, сякаш копия, забити в бойното поле.
В първия момент Ричард не можа да проумее гледката, скрита под клена. Цялата околност, до съвсем скоро преливаща в зелени, огнени, жълтеникави и кехлибарени оттенъци, сега бе осеяна с петна от кръв.
Ричард се закова на място едва дишащ, с разтуптяно до пръсване сърце, очите му се стрелкаха като обезумели да фиксират надвисналата заплаха. Огледа внимателно сенките и сумрака сред дърветата, за да мерне движение. В същото време мозъкът му работеше трескаво, за да анализира онова, което виждаха очите му.
Кара се закова от лявата му страна, готова за бой. Миг по-късно отдясно застана Виктор, стиснал в ръка боздугана си. Няколко секунди след него дойде и Ничи, която не държеше никакво оръжие. Ричард обаче усети как въздухът около нея бе нагнетен с енергия, която напираше да бъде освободена.
— Добри духове! — прошепна ковачът. Направи предпазлива крачка напред, вдигнал в ръка страховития си боздуган — смъртоносно оръжие, изработено лично от него.
Ричард му препречи пътя с меча си. Опрял гърди в острието, ковачът с неохота се вслуша в мълчаливата заповед на Ричард.
Гледката, която в първия миг стъписа и четиримата, постепенно придоби ясен и разбираем вид. В краката на Ричард се валяше окървавена ръка с откъсната китка, заметната с подгизнало от кръв парче фланелен плат. Недалеч стърчеше мъжки ботуш, от който се подаваше нащърбена бяла бедрена кост, оголена, без сухожилията и мускулите. В шубрака настрани от тях бе проснат обезобразен торс, на места плътта бе обелена и разкриваше участъци от гръбнака и ребрата. Дънерът, където бяха приседнали няколко от мъжете, бе потънал в безкрайни розови спирали от черва и вътрешности. По оголените камъни, по тревата и храстите бяха разпръснати късове от скалпове и кожа.
Ричард не можеше да проумее що за могъща сила би могла да причини подобно нещо.
Изведнъж се сети. Хвърли поглед през рамо на Ничи.
— Сестрите на мрака?
Без да откъсва поглед от касапницата, Ничи поклати глава.
— Има няколко сходни белега, но като цяло не е техният почерк.
Ричард не можеше да прецени дали информацията е успокояваща или не.
Пристъпи бавно и внимателно между човешките останки, които все още не бяха спрели да кървят. Не му приличаше на битка. Нямаше рани от мечове и брадви, нямаше стрели и копия, които да обозначат бойното поле. Парчетата крайници и скъсаните мускулни влакна не изглеждаха като посечени с острие. Сякаш всеки отделен къс бе изтръгнат със сила.
Гледката беше толкова потресаваща, толкова непонятна, че дори не му прилоша. Ричард се почувства объркан в догадките, дори не можеше да предположи какво е причинило подобно опустошение — не само на хората, но и на природата наоколо. В дълбините на бушуващата ярост на магията на меча той усети как сърцето му се свива в неописуема агонизираща мъка, задето не бе успял да предотврати този ужас. Знаеше, че тепърва ще се чувства още по-натъжен и нещастен. Точно в този момент обаче единственото му желание бе да се саморазправи с човека или силата, причинила всичко това.
— Мисля, че е най-разумно веднага да изчезваме оттук, Ричард — прошепна Ничи.
Директният и и спокоен тон бяха красноречив знак за опасността, която ги дебнеше.
Изпълнен с яростта на меча, който стискаше в ръката си, разгорещен от собствения си неописуем гняв, Ричард сякаш не я чу. Първо трябваше да провери дали няма оцелели.
— Всички са мъртви — рече тя, сякаш подслушала мислите му.
Ричард трябваше да разбере дали опасността не продължава да ги дебне от гъсталака.
— Що за същество е способно на подобно нещо? — недоумяваше Виктор. Ковачът, разкъсван от чувство за вина, нямаше желание да напусне кървавото поле.
— Едва ли е човек — тихо, но твърдо отрони Кара.
Ричард си запроправя път между човешките вътрешности, усети как тишината откъм гъстите горски дебри се сгъстява около него, сякаш всеки миг можеше да го смаже. Не се чуваха птички, не жужаха насекоми, не подвикваха катерици. Тежките, оловно сиви облаци и неуморният дъжд допълнително
