това усещаше как дълбоко в душата му се надига едно тревожно чувство.
— Защо мислиш, че преследва мен? — попита той Морещицата.
— Вече ти казах — отговори Ничи вместо Кара. — Не му е нито времето, нито мястото да говорим. А що се отнася до тези хора, с нищо не можем да им помогнем.
С нищо не можем да им помогнем. И за Калан ли важи същото? Не можеше да си позволи дори да си го помисли.
Заби поглед на север. Нямаше представа къде да я търси. Фактът, че онзи разместен камък, се падаше на север от бивака им, не беше доказателство, че похитителят на Калан я е отвел именно нататък. Може да са тръгнали на север, за да избегнат среща с Виктор и хората му или пък с войниците, охраняващи конвоя с провизиите. Или пък да са се опитвали да се измъкнат по-бързо, за да останат незабелязани. След това може да са сменили посоката и да са тръгнали накъде ли не.
Но все нанякъде са тръгнали.
Ричард знаеше едно — нуждаеше се от помощ.
Опита се да си отговори на въпроса кой би могъл да му помогне в подобна ситуация. Кой би му повярвал? Зед може би щеше да му повярва, но Ричард не вярваше дядо му да е способен да му осигури точно такъв вид помощ, от каквато се нуждаеше в момента. А ако се окаже, че проблемът надхвърля способностите на Зед, би било неразумно да губи толкова време и да се отклони толкова надалеч.
Кой би се съгласил да му помогне? Кой би могъл да знае нещо?
Ричард се обърна рязко към Виктор.
— Откъде мога да взема коне? Трябват ми коне. Сещаш ли се за някое близко място?
Въпросът изненада Виктор. Ковачът отпусна тежкия боздуган, с другата си ръка изтри дъжда от челото си, като в същото време се съсредоточи над въпроса.
— Май Алтур’Ранг е най-близко — отвърна след малко.
Ричард прибра меча в ножницата.
— Да вървим. Бързо!
Доволна от решението да се махнат от кървавата поляна, Кара го бутна в посока на града. В очите на Ничи проблесна подозрително пламъче, но в същото време беше толкова доволна, че се отдалечават от мястото, над което бе надвиснала толкова много смърт, че не попита за какво са му коне.
Забравили умората, четиримата се отдалечиха от мъжете, на които вече нямаше с какво да помогнат. Макар сърцата им да се свиваха от болка, че ги оставят, всеки от тях разбираше, че е твърде опасно да останат и да ги погребат. Не си струваше да рискуват живота си заради погребването на мъртвите.
Ричард прибра меча си в ножницата и гневът му се уталожи. На негово място дойде смазваща болка от претърпяната загуба. Сякаш цялата гора ридаеше заедно с тях.
Още по-страшен бе ужасът да не знае какво се е случило с Калан. Ами ако и тя е сполетяна от това зло…
Мисли за решението, напомни си той.
За да я намери, щеше да му е нужна помощ. За да стигне до помощ, му трябваха коне. Това бе непосредственият проблем, на който трябваше да намери решение. Оставаше им още половин ден дневна светлина. Нямаше намерение да губи нито минута повече от нея.
Поведе Виктор, Кара и Ничи през гъстата гора с уморително бързо темпо. Никой не се оплака.
Седма глава
В СГЪСТЯВАЩИЯ СЕ МРАК Ричард и Кара използваха тънките и жилави корени на бор, които изтръгнаха от порестата почва, за да привържат един към друг по-дебелите клони. Ничи и Виктор се заеха да събират по-тънки клонки и вейки от балсамово дърво. Ричард подреди стволовете, а Кара ги привърза стегнато със здравия корен, след което той отряза излишната част от импровизираното въже, за да я използват другаде, и прибра ножа си в ножницата на колана. След като закрепи стабилно самоделния навес върху изпъкналост на скалата, започна да подрежда клонките от основата към козирката. Кара се пъхна отдолу, за да привързва тук-там по някой клон за повече стабилност, а Ричард продължи да изгражда структурата нагоре. Виктор и Ничи му подаваха снопове съчки, за да върви работата по-гладко.
В образувалата се ниша под скалата беше достатъчно сухо, но тясно за четирима. Допълнителната козирка щеше да осигури още малко пространство, за да могат да прекарат нощта по-комфортно. Без огън нямаше да им е особено топло, но поне щяха да са на сушина.
С напредването на деня дъждът се бе усилил. Докато вървяха, не им бе студено, защото движенията ги сгряваха, но щом спряха, веднага усетиха хладната прегръдка на лошото време. Макар и да не беше студено като през зимата, всички бяха подгизнали и влагата изсмукваше телесната им топлина и всичките им сили. Ричард знаеше, че продължителното излагане на такова време отнема достатъчно жизнена енергия от човешкото тяло и то изнемощява, а в някои случаи може да се стигне дори до смърт.
Имайки предвид колко малко бяха спали Ничи и Кара през последните дни, пък и при своето неукрепнало здраве, той бе наясно, че им е нужно сухо и топло място за почивка, защото иначе рискуват да загазят. А не можеше да допусне нещо да ги забави.
Целия следобед и привечер вървяха към Алтур’Ранг с енергична, равномерна крачка. След кървавата касапница, която бяха видели, не изпитваха глад, но знаеха, че трябва да хапнат, за да имат сили за пътуването. Затова изядоха по няколко залъка сушено месо със сухар, но не спряха да починат.
Ричард бе почти на края на силите си. От една страна, за да спести време, от друга — за да избегне нежелани чужди погледи, той прекара тримата си спътници през непроходими гори, пресечени терени и почти изцяло без пътеки. Пътуването бе наистина изтощително. Болеше го главата. Гърбът му също се обаждаше. Краката му пулсираха. Ако на следващия ден станеха рано и поддържаха същото енергично темпо, до вечерта имаше шанс да са стигнали до Алтур’Ранг. А щом намерят коне, щяха да се придвижват доста по-лесно и бързо.
Не му се щеше да предприема пътуване толкова надалеч, но не виждаше друга алтернатива. Не можеше да претърсва до безкрай неизбродимите дебри с единствената надежда, че може случайно да попадне на още някой прекатурен камък, който да му покаже накъде евентуално е отведена Калан. Може никога да не открие втори такъв камък, а дори това да се случи, нищо не му гарантира, че ако продължи в съответната посока, ще намери Калан. Похитителят и може да смени посоката, без изобщо да докосне друг камък, без да остави следа.
Следи в обичайния смисъл на думата нямаше. Ричард не знаеше как да търси следи, заличени с помощта на магия. Дарбата на Ничи не помагаше. Безцелното мотаене по тези места не би довело до нищо. Колкото и да не му се щеше да напуска района, където бе видял Калан за последно, Ричард беше убеден, че не му остава друго, освен да отиде да подири помощ.
Зае се с изграждането на козирката почти механично. С напредването на вечерта Кара, притеснена за състоянието му, не го изпускаше от поглед. Сякаш очакваше той всеки миг да се строполи от преумора и бе готова да го хване и да го подкрепи.
Докато работеше, Ричард разсъждаваше върху смътната, но в същото време реална възможност войниците от Императорския орден да претърсват местността, за да ги заловят. В същото време мира не му даваше и въпросът що за същество бе покосило хората на Виктор, а може би все още дебнеше наблизо. Замисли се какви други предохранителни мерки би могъл да вземе и как да противодейства на толкова мощна и унищожителна сила.
Наред с всичко това нито за миг не преставаше да си блъска главата над въпроса къде може да е Калан. Прехвърли подробно всичките си спомени. Мира не му даваше мисълта, че може да е ранена. Не преставаше да се обвинява и укорява, че е допуснал грешка. Представяше си я, изпълнена със страх и съмнения, да се пита защо той се бави и не отива да я избави, защо не и помогне да избяга, защо не я намери, дали изобщо ще я намери, преди похитителите и да я екзекутират.
Положи всички усилия да се пребори с потресаващата мисъл, че тя вече може и да е мъртва.
Опита се да не мисли какво може да и се случи като пленница и как това би могло да е далеч по- жестоко и страшно от екзекуцията. Джаганг имаше предостатъчно причини да поиска да удължи живота и — защото само живите изпитват болка.
Още от самото начало Калан все успяваше да осуети плановете на Джаганг и да му попречи да пожъне
