успех. При първия поход на Императорския орден в Новия свят, наред с другото, бе опустошен и галеанският град Ебинисия, а жителите му бяха избити. Калан попадна на покъртителната гледка малко след като в града се бе озовал отряд от млади галеански воини. Водени от сляпа ярост, въпреки категоричното числено превъзходство на врага, тези смели младежи се бяха понесли на крилете на отмъщението и победата и бяха въздали справедливост върху онези, които бяха изтезавали, изнасилвали и убивали техните близки и роднини.
Калан попадна на тези момчета, водени от капитан Брадли Райан, тъкмо преди те да се впуснат в поредната битка, която по нейна преценка би завършила с изтребването им до крак. Дръзки и неопитни, те смятаха, че брилянтната им на теория тактика със сигурност ще ги изведе до победа въпреки неблагоприятното разпределение на числеността на силите.
Калан знаеше как се сражават опитните войници от Императорския орден. Беше наясно, че да позволи на тези младежи да осъществят плановете си, би означавало да допусне да бъдат премазани от една безмилостна месомелачка и избити до последния човек. В резултат на вятърничавите им идеи за справедливата слава на битката войниците от Ордена щяха да продължат да превземат нови и нови градове, да убиват още и още невинни хора.
Калан пое в свои ръце командването и се зае да избие от главата на младежите всякакви идеи за влизане в честен бой. Накара ги да разберат, че единствената им цел е да убият нашествениците. Че няма никакво значение как ще вдигнат крак върху труповете на своите врагове — важното е да го направят. В този подход към битката нямаше нищо славно, ставаше въпрос само и единствено за оцеляване. Те убиваха, за да си запазят живота. Калан се постара да научи младите ентусиасти как да се бият с враг, който ги превъзхожда числено; превърна ги в мъже, способни да се справят с тази тежка задача.
В нощта, преди да ги поведе в бой, Калан сама проникна във вражеския лагер и уби магьосника на армията на Императорския орден, заедно с няколко от висшестоящите офицери. На следващия ден петте хиляди млади войници се биха до нея, вслушваха се във всяко нейно разпореждане, учеха се от съветите и, понасяха тежки жертви, но постепенно изтребиха до крак войската на Императорския орден, възлизаща на петдесет хиляди души. Това бе изключително рядко постижение в цялата военна история на човечеството.
Това бе първият от поредицата удари, които Калан организира срещу Джаганг. В отговор той изпрати подире и убийци. Те претърпяха пълен провал.
В отсъствието на Ричард, в периода, когато Ничи го отведе в сърцето на Стария свят, Калан се присъедини към Зед и Д’Харанската армия. Завари войниците обезверени, отстъпваха след тридневна битка, която бяха загубили. Заела мястото на Ричард и въоръжена с Меча на истината, Майката Изповедник вдигна армията на крака и организира светкавична контраатака, като изненада врага и му нанесе съкрушителен удар. Тя вдъхна на Д’харанците кураж и боен хъс. Мотивира ги да приемат предизвикателството. Момчетата на капитан Райан също се присъединиха към нея в борбата срещу ордите на Джаганг. Близо една година Калан стоя начело на д’харанската армия и бе в основата на всички акции по осуетяването на плановете на пътешественика по сънищата да завземе Новия свят. Майката Изповедник не му даваше миг покой, държеше го в постоянно напрежение; инициира поредица тежки удари срещу императора, вследствие на които той загуби стотици хиляди бойци.
Калан обезкръви армията на Императорския орден и помогна за прогонването и от Ейдиндрил. През зимата организира евакуацията на населението на града и възложи на армията да преведат хората през планинските проходи и да ги отведат в Д’Хара. След това д’харанските войници затвориха всички проходи и все още удържаха позициите си, като не даваха възможност на Ордена да постигне заветната си цел и да завладее Д’Хара, с което да наложи на целия Нов свят хомота на Братството на ордена.
Единственият човек, когото Джаганг мразеше повече от Калан, бе Ричард. Една от последните идеи на пътешественика по сънищата бе да изпрати по следите на смъртния си враг могъщ магьосник на име Николас. Ричард и Калан се измъкнаха на косъм от смъртта.
Ричард знаеше, че Орденът по правило подлага пленниците си на нечовешки мъчения, които се наблюдават с огромно удоволствие. А нямаше враг — може би с изключение на Ричард, — когото Джаганг с по-голяма наслада да би наблюдавал как се мъчи, от Майката Изповедник. Той бе готов на всичко, за да я види в окови. Джаганг със сигурност бе запазил за Калан най-страшните изтезания, които е родило извратеното му въображение.
Ричард установи, че стои като истукан, цял разтреперан, вкопчен с все сила в клоните, от които плетеше навеса. Кара го наблюдаваше безмълвно. Той коленичи и продължи работата си, като се постара да прогони черните мисли от главата си. Морещицата също се върна към задълженията си. Ричард съсредоточи цялото си внимание върху оплитането на козирката. Знаеше, че колкото по-навреме си легнат, толкова по-отпочинали ще се чувстват на другата сутрин и следователно ще се придвижват по-бързо.
Макар да бяха доста далеч от всякакви пътища и пътеки, Ричард не искаше да рискува да запалят огън, за да не бъдат случайно забелязани от вражески съгледвачи. В такова влажно и мъгливо време едва ли някой би видял пушека, но пък той би пълзял ниско над земята, което създаваше риск патрулите на Императорския орден да го помиришат. Опасността беше съвсем реална, така че никой не оспори решението на Ричард да не палят огън. Прецениха, че е далеч по-добре да им е студено, отколкото да им се наложи да се сражават за живота си.
Ничи примъкна към него поредния наръч съчки, за да ги вплете той в импровизирания навес. Никой не говореше, явно всички се притесняваха, че силата, покосила другарите им, може би все още дебне някъде сред сенките, че може всеки миг да се нахвърли отгоре им, докато се приготвят да си легнат, защитени от крехка ограда от клони.
Първия ден от пътуването им към Алтур’Ранг приличаше повече на бягство, от което зависи животът им. Но по нищо не личеше убиецът да ги следва. Поне Ричард се надяваше да е така. Всъщност не вярваше, че сила, способна да убие толкова много хора по такъв брутален начин, ще се затрудни да проследи тях четиримата.
Ричард усещаше присъствието на почти всяко животно в гората, а що се отнася до хората — бе почти изключено да не разбере, че наблизо има човек. Със сигурност би усетил Виктор и хората, ако не бяха устроили бивака си толкова далеч от мястото, което Ричард, Калан и Кара бяха избрали за нощуване. Наред с това инстинктът му подсказваше безпогрешно дали някой го преследва или дебне. Като горски водач неведнъж му се бе случвало да издирва изгубили се в планината хора. С колегите му водачи понякога си организираха състезания кой кого ще открие пръв. Ричард усещаше кога някой върви по дирите му.
В случая обаче не го тормозеше толкова самият факт, че може би някой ги търси, колкото го влудяваше мисълта, че преследвачът им е кръвожаден обезумял призрак. Този страх му даваше криле и той продължаваше напред с удвоени сили. Разбира се, даваше си сметка, че често пъти бягащата жертва дава повод на хищника да се впусне в атака.
Въпреки всичко осъзнаваше, че причината да усеща във врата си горещия дъх на преследвачите си не е само във въображението му. Зед го бе учил, че е много важно човек да анализира чувствата си, за да разбере дали те са предупреждение за евентуална опасност или не. Като се изключи вцепеняващият страх от безразборното клане, на което бяха станали свидетели, Ричард не разполагаше с други доказателства, че някой ги преследва. Затова се постара да овладее емоциите си и да ги съсредоточи в правилната посока.
Често пъти най-голямата заплаха си остава самият страх. Той кара хората да вършат необмислени неща, които често ги въвличат в неприятности; блокира нормалния ход на мисълта им. А спре ли да разсъждава трезво, човек взима глупави решения.
В младежките си години Ричард често бе издирвал хора, изгубили се в неизбродимите дебри около Еленовата гора. Веднъж преследва едно момче в продължение на цели два дни, през които малкият не се умори да тича презглава в тъмнината, докато накрая не падна от една скала. За щастие не беше от високо. Ричард го откри на дъното на стръмна урва. Беше с изкълчен глезен — отекъл, но не счупен. Хлапето беше премръзнало, изтощено и уплашено. Но иначе му нямаше нищо. Беше на върха на щастието да види Ричард и не се отдели от него през целия път към дома.
В гората имаше безброй начини да пострадаш и дори да загинеш. Ричард бе чувал за хора, нападнати от мечка или пума, ухапани от змия. Но въпреки всичките си познания оставаше ням пред въпроса какво е покосило хората на Виктор. Никога не бе виждал подобно нещо. Беше очевидно, че клането не е дело на
