войници. Магьосници? Може би, ако бяха използвали нечувана разрушителна сила. Но и това обяснение му се струваше малко вероятно.
В един момент осъзна, че постепенно мисълта му бе придала форма на тази незнайна сила и въображението му бе започнало да я рисува като някакъв звяр.
При всички положения Ричард взе нужните предохранителни мерки. Отдалечиха се от мястото на касапницата, като вървяха по плитки ручейчета. Специално избра терена, по който да се отдалечат от водата, така че да бъде трудно някой да ги проследи. Винаги, когато бе възможно, избираше да минават по оголени камъни и през вода, за да затруднят максимално и най-опитния следотърсач. Навесът също бе изработен така, че да се слива с дърветата и околността. Бе почти невъзможно да го забележиш, освен ако не минеш съвсем близо до него.
Виктор довлече в краката на Ричард тежък наръч клони.
— Има ли нужда от още?
Ричард подритна купчината с върха на ботуша си, за да прецени тежестта и плътността и и дали ще покрие плътно останалата част от основата на козирката.
— Не, мисля, че ще са достатъчно — като прибавим и тези, които носи Ничи.
Ничи стовари нейните клони до купчината на Виктор. Дори докато влачеше клони, тя изглеждаше като принцеса. Макар Кара също да бе удивително красива, нейното поведение по-скоро внушаваше страх. Може би поради това някак повече и отиваше да се занимава с неща, като плетене на навес. Докато Ничи изглеждаше съвсем не на място в гората, сякаш всеки момент щеше да се оплаче, че си е изцапала ръцете — не че го бе правила някога. Никога не се бе случвало да прояви нежелание да направи нещо, което и е поръчал Ричард, но просто изобщо не и отиваше да върши каквото и да било в гората. От цялото и същество се излъчваше една аристократичност, която някак не се връзваше с мъкненето на клони за навес.
След като изпълни възложената и от Ричард задача, тя се отдръпна и се сгуши в пелерината си — явно и беше студено. Той продължи да сплита клоните с премръзнали и безчувствени пръсти. Видя как Кара, докато му помагаше да пристегне навеса, от време на време пъха дланите си под мишниците. Само Виктор с нищо не показваше, че му е студено. Ричард си го обясни с вътрешния гняв, който вероятно изпитваше ковачът и който караше кръвта му да кипи във вените.
— Вие тримата легнете да поспите — каза Виктор, щом Ричард приключи с навеса. — Ако нямате нищо против, ще остана на пост. И бездруго не ми се спи.
По спотаения гняв в гласа на приятеля си Ричард разбра, че Виктор няма да може да мигне още доста дълго време. Разбираше горчивата му болка. Докато стои на стража, човекът щеше да си блъска главата какво ще обяснява на майката на Феран и на роднините на другите мъже.
Ричард отпусна приятелска ръка на рамото му.
— Нямаме представа с какво си имаме работа. Ако чуеш или видиш нещо необичайно каквото и да е — не се колебай да ни събудиш. И не забравяй да влезеш вътре и да поспиш на свой ред. Утре ни чака дълъг път. Нужна ни е сила.
Виктор кимна. Ричард проследи с поглед как ковачът намята пелерината си и се изкатерва върху плочата на навеса, откъдето щеше да има най-добра видимост. Запита се дали нещо би се променило, ако ковачът бе останал с хората си. Веднага след това се сети за разцепените дънери, дълбоките ями в пръстта, издълбани с такава сила, че имаше преобърнати огромни камъни и изтръгнати дебели корени. Пред очите му изплува споменът за разкъсаните кожени ризници, натрошените кокали, разпарчетосаните тела. Радваше се, че Виктор не се оказа там по време на атаката. Дори тежък боздуган, развъртян от здравите ръце на майстор ковач, не би попречил на силата, помела всичко по пътя си.
Ничи допря ръка до челото на Ричард, за да види дали има температура.
— Нужна ти е почивка. Тази вечер няма да стоиш на пост. Ние тримата ще се сменяме.
Ричард понечи да възрази, но знаеше, че тя е права. Прецени, че не е време за спорове, и просто кимна. Кара, явно готова при нужда да заеме страната на Ничи, извърна глава.
В припадащия мрак се чу дрезгав звук, който постепенно се извиси до пронизително цвърчене. Сега, когато вече бяха приключили с приготовлението на навеса, нямаше как да не му обърнат внимание. Сякаш цялата гора бе оживяла в трескава активност. Ничи най-сетне го чу и се огледа стреснато.
— Що за звук е това? — смръщи чело тя.
Ричард отлепи от ствола на близко дърво нещо като празна торбичка. Из цялата гора можеха да се видят такива бледо жълтеникави люспици с големината на човешки палец.
— Цикади — отвърна Ричард и превъртя в ръката си одеждата, в която някога бе живял този горски обитател. — След като се излюпят, от тях остава това.
Ничи мярна празната люспа в ръката му, после обиколи с поглед и другите, които бяха залепнали по околните дървета.
— Почти целият ми живот премина в градове и под покрив, но откакто напуснах Двореца на пророците, прекарвам доста време сред природата. Тези насекоми сигурно се срещат само тук. Не си спомням някога да съм ги виждала… и чувала.
— И не би могла. За последно съм ги виждал като малък. Този вид цикади се показват от подземните си скривалища веднъж на седемнайсет години. Остават в гората едва няколко седмици, докато трае размножителният им период и снесат яйцата си. После се скриват обратно и няма да ги видим още седемнайсет години.
— Сериозно? — попита Кара, изпружила глава назад. — На седемнайсет години? — Замисли се за миг и се втренчи в Ричард. — Дано да не ни будят.
— Живеят на огромни рояци, поради което създават уникален и незабравим звук. Носят се на облак из гората и песента им се излива като вълна. В тиха нощ може да ви се стори оглушителна, но — ако щете, вярвайте — действа като вълшебна приспивна песен.
Доволна да разбере, че шумните животинки няма да разстроят съня и, Кара се пъхна под навеса.
Ричард си спомни собствената си почуда, когато се бе разхождал с дядо си в гората и Зед му показа новоизлюпените същества и му обясни, че жизненият им цикъл е организиран на периоди от по седемнайсет години. За Ричард, тогава момче, това бе истинско чудо. Зед му каза, че когато следващия път ги види, вече ще е станал голям мъж. Ричард помнеше колко удивително му се бе сторило всичко това и как си обеща, че следващия път, когато ги види, ще прекара колкото се може повече време в наблюдение на тези редки същества.
Внезапно изпита дълбока тъга за загубата на този невинен период от живота си. Като момче появата на цикадите му се бе сторила едва ли не най-удивителното явление, което би могъл да си представи, а седемнайсетгодишното чакане до следващата им поява му изглеждаше като най-трудната задача на света. А ето че те се бяха появили отново, И той вече беше мъж. Пусна на земята празната люспа.
Свали мокрото си наметало и се шмугна в нишата след Ничи. После събра клоните, за да покрие входа на леговището им. Импровизираната врата заглуши звучната песен на цикадите. Напевното им жужене го унесе.
С радост установи, че клоните от балсамово дърво вършат добра работа срещу дъжда и в пещерата е сухо, макар и не съвсем топло. Върху голата земя бяха разстлали още листа и клони, за да е по-удобно и меко за спане. Но макар да не ги валеше директно, влагата и мъглата се просмукваха във всичко. От устата им излизаха облачета.
Започваше да му писва да е все мокър. Докато приготвяше навеса, целият се изцапа с пръст, листа и иглички. Ръцете му лепнеха от смолата. Имаше чувството, че никога не му е било по-некомфортно и неприятно, дрехите му бяха подгизнали и хладни. Оставаше му само утехата от приятното ухание на балсамовите клони.
Мечтаеше си за гореща вана. Надяваше се поне Калан да е на топло и сухо, да е в безопасност.
Колкото и да бе уморен, колкото и да го унасяше песента на цикадите, имаше неща, които трябваше да обмисли, преди да заспи. И те бяха далеч по-важни от възстановяването на силите и почивката му.
Трябваше да разбере какво знае Ничи за силата, покосила хората на Виктор. Струваше му се, че съвпаденията са твърде много, за да си затваря очите пред тях. Атаката бе извършена съвсем близо до мястото, където преди броени дни бяха бивакували Кара, Калан и Ричард. Нещо повече, извършителят на това злокобно деяние не бе оставил никакви следи — поне Ричард не успя да види такива за краткото
