съвсем кратки интервали. Представяше си какъв ужас са изживели през тези дълги часове на бдение.
Дъждът продължаваше да барабани ритмично по покрива. Освен този шум спокойствието на влажното и сумрачно помещение не бе нарушавано от нищо друго. На фона на този изоставен дом животът изглеждаше още по-подчертано преходен. Атмосферата на запуснатост действаше на Ричард ужасно потискащо.
— Ти ми спаси живота, Ничи. Спомням си как ме беше страх, че ще умра. Но ти ме изтръгна от лапите на смъртта. — Погали я по бузата с върха на пръстите си. — Благодаря ти. Ще ми се да изразя благодарността си някак по-дълбоко и по-истински, да ти кажа колко високо ценя всичко, което си сторила за мен, но не знам как да го направя.
Усмивката на Ничи, придружена с леко кимване, му показа, че тя разбира искреността на чувствата му.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че използването на Субстрактивна магия е създало някакъв… проблем? — попита я след малко.
— Не, Ричард, не! — Тя го стисна за рамото, сякаш за повече убедителност и за да прогони всичките му страхове. — Предполагам, че не ти е навредила по някакъв начин.
— Би ли ми го обяснила по-подробно — какво означава това, че „предполагаш“?
Тя се поколеба за миг, но все пак отговори на въпроса му.
— Никога преди не бях пробвала подобно нещо. Изобщо не бях чувала някой да го е правил. Добри духове, дори не знаех дали е възможно да стане. Както вероятно знаеш, използването на Субстрактивна магия е рисковано — меко казано. Ако нещо живо бъде докоснато от нея, може да бъде унищожено. Наложи се да използвам сърцевината на стрелата, която те беше пробола, като пътека навътре в тялото ти. Трябваше да бъда изключително внимателна, за да унищожа само стрелата и… изтеклата в тялото ти кръв.
Ричард се запита какво ли става, когато нещо бъде докоснато от Субстрактивна магия — какво ли е станало с кръвта му. Но информацията като че ли му дойде малко в повече и вече нямаше търпение да чуе края на разказа и.
— Но наред с всичко това — продължи Ничи, — наред с масивната кръвозагуба, раната, критичното ти състояние, невъзможността да си поемеш въздух, стреса, който преживя, докато използвах обикновена Адитивна магия, за да облекча състоянието ти — излишно е да споменавам и допълнителния елемент на Субстрактивната магия, — с теб стана и нещо, което бих описала като непредвидимо. Такава тежка криза може да отключи неочаквано развитие.
Ричард не я разбра.
— Какво по-точно неочаквано развитие?
— Никой не може да каже. Нямах друг избор, трябваше да използвам крайни методи. Ти се намираше отвъд всички граници, които би могло да си представи съзнанието ми. Опитай се да ме разбереш — за известно време ти не беше себе си.
Кара закачи пръст на червения си кожен колан.
— Ничи има право, Господарю Рал. Ти не беше себе си. Опитваше се да ни отблъснеш. Наложи се да те държа залепен за масата, за да може тя да ти помогне.
— И друг път съм била край хора, застанали на прага на смъртта. Там се случват странни неща. Повярвай ми — през онази първа нощ ти прекара доста време в тази ивица.
Ричард разбираше прекрасно какво има предвид Кара, като каза, че е била край хора, застанали на прага на смъртта. Професията на Морещиците бе да измъчват — поне до момента, в който Ричард не промени изцяло нещата. Сега той носеше Агнела на Дена, Морещицата, на която някога бе поверен животът му. Тя му бе подарила своя Агиел като свещен дар в знак на благодарност, задето я бе освободил от безумието на ужасния и дълг…, макар да бе наясно, че цената на тази свобода може да бъде заплатена единствено с преминаването на острието на меча му през сърцето и.
Ничи разпери ръце в жест на безсилие и се опита да му обясни нещата още веднъж.
— Ти беше в безсъзнание, после прекара няколко дни в сън. Трябваше да те закрепя достатъчно, за да можеш да приемаш вода и бульон, но в същото време бе наложително да останеш дълбоко заспал, за да можеш да възстановиш силите си. За да те държа в това състояние, използвах специално заклинание. Беше изгубил доста кръв. Ако ти бях позволила да се събудиш прекалено рано, имаше риск липсата на кръв в тялото ти да изстиска цялата ти жизнена енергия и да те изпуснем.
Да умре — това имаше предвид тя. Могъл е да умре. Той въздъхна дълбоко. Не знаеше какво точно се е случило през изминалите три дни. Общо взето, единственото, което си спомняше, беше битката и мига на събуждането си, след като бе чул вълчия вой.
— Но какво общо има всичко това с Калан? Кажи ми, Ничи? — попита той, като се опита да и покаже, че може да бъде спокоен и да прояви разбиране, макар да се чувстваше доста по-различно.
На лицето и бе изписано съчувствие и тревога.
— Ричард, тази жена, Калан, е плод на въображението ти, роден по времето, докато си бил в състояние на шок и делириум, преди да те излекувам.
— Напротив, Ничи, не си въобразявам…
— Ти бе на прага на смъртта — продължи тя и протегна ръка, за да му покаже, че е по-добре засега да замълчи. — Дълбоко вътре в себе си ти си търсел човек, който да ти помогне, като тази Калан. Моля те, опитай се да разбереш, че това наистина е нормално. Но сега си буден и е време да застанеш лице в лице с истината. Тя е въображаем образ, роден вследствие на тежкото ти състояние.
Ричард не можеше да повярва, че Ничи изобщо би могла да си помисли подобно нещо. Обърна се към Кара с надеждата ако не да му се притече на помощ, то поне да се вразуми.
— Как изобщо може да ти хрумне подобно нещо? Как можа да повярваш?
— Нима никога не си сънувал сън, в който си изпитвал ужас, а в един момент се появява отдавна починалата ти майка, съвсем жива, и ти помага? — Ококорените сини очи на Кара бяха втренчени в нещо невидимо. — Не помниш ли как се събуждаш след такъв кошмар, убеден, че е истина, че майка ти си е жива и здрава и ще ти се притече на помощ? Не си ли спомняш усещането да искаш да задържиш това убеждение? Как отчаяно се надяваш всичко това да е истина?
Ничи докосна мястото, където го бе пробола стрелата.
— След като те закрепих, така че вече нямаше опасност за живота ти, ти потъна в дълбок сън. Тези плодове на въображението ти са те съпроводили и там. Сънувал си ги, разкрасявал си ги, живял си с тях по-дълго, отколкото в обикновен сън. Този удължен сън, успокояващата илюзия, божественият копнеж са имали време да проникнат във всяко кътче на съзнанието ти, да се превърнат в истина за теб, точно както казва Кара. И поради продължителността на времето, през което си спал, са придобили още повече сила. Сега, когато току-що си се събудил, още ти е трудно да пресееш каква част от изпитанието ти е било сън и каква част — истина.
— Ничи има право, Господарю Рал. — Ричард не беше виждал Кара по-сериозна. — Просто си сънувал, както си сънувал и онзи вълчи вой. Сънувал си онази жена, сънувал си, че си се оженил за нея. Това е — най-обикновен сън.
Ричард имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Идеята, че Калан е само сън, плод на въображението му, роден в състояние на делириум, бе сама по себе си ужасяваща. Този ужас облада цялото му същество. Ако това, което казват, наистина е вярно, той предпочиташе да не се събужда изобщо. Щом е така, по-добре Ничи изобщо да не го бе излекувала. Нямаше желание да живее в свят, в който Калан е илюзия.
В това бурно и мрачно развълнувано море Ричард имаше нужда от стабилно дъно, на което да стъпи. Не можеше да намери начин да се пребори с надвисналата заплаха. Цялото това изпитание тотално го обърка, имаше чувството, че му се губят доста спомени. Увереността му в нещата, които смяташе за истина, се разколеба.
Успя да се окопити. Нямаше да се остави на някакъв си страх, нямаше да допусне да превърне страха в реалност. Макар да не можеше да си обясни защо Кара и Ничи се бяха вкопчили в тази чудовищна идея, той знаеше със сигурност, че Калан не е сън.
— След всичко, което преживяхте заедно, как можете да твърдите, че Калан е просто сън?
— Наистина, как — попита Ничи, — ако това, което казваш, е истина?
— Господарю Рал, нима мислиш, че сме способни на подобна жестокост — да се опитаме да те заблудим
