празен железен варел, а от другата, в далечината, над повърхността стърчаха някакви руини, течението влачеше дребни боклуци и сред всичко това, като страховит линеен кораб, се носеше покрив от някаква къща с мяучеща на билото котка.
— След три километра трябва да има станция — отвърна Шабан. — Ето там, при хълмовете, оттук не се вижда. Умори ли се? Да те нося ли?
— Не, аз сам.
Известно време вървяха мълчаливо. Момчето гледаше надясно, към котката. Вероятно му беше мъчно за нея. После попита:
— Чичко, а там има ли хора?
— На станцията ли? Мисля, че трябва да има. Най-вероятно са направили временен лагер — мястото е удобно, на високо е.
— А мама там ли ще е?
— Не зная, малкият.
— Не съм малък — тросна се момчето. — Вече съм на шест. Нито мама, нито татко ми казват „малкия“.
— Добре — отвърна Шабан. — И как искаш да те наричам?
— Игор.
— Добре, Игор, но дай все пак да те нося.
— Не съм уморен. Вече съм голям.
— Кой ти каза?
— Татко. И повече не ми казвай малкия, ясно?
— Както кажеш. Ако искаш, да си починем?
— Не искам.
Шабан виждаше, че момчето е изморено. Но нищо, до станцията ще издържи, а там ще се разделим. Вероятно завинаги. Прехвърлянето на личността и този път премина успешно — че кога, пита се, е било неуспешно? Сега той е Игор, има баща и майка… или по-точно е имал. Бива си я новата методика: ментограмата е изработена перфектно и е заложена така, че нито един специалист няма да заподозре в осиротелия малчуган неземянин, цялата необходима и дори допълнителна информация за покойните родители предварително е внесена там, където трябва — в база данни, архиви, документи, в паметта на хората… Добра работа, убедителна, може да е почти сигурен, че няма да се намери някой негодник, който да си напъха носа в живота му. Никакви неточности, никакви черни кораби. Заложена е дори умората — а само допреди десетина минути момчето беше в анабиоза…
— Игор, ти наистина си вече мъж — рече Шабан.
Момчето спря и премигна. Изглежда, си мислеше, че това е някаква клопка. Шабан се усмихна.
— Добре, да вървим.
— Мама и татко сигурно са се спасили — каза момчето и в очите му блесна надежда. — Как мислиш?
— Не знам — отвърна Шабан. — Сигурно.
— Когато къщата падна, водата ги отнесе с покрива, също като котката. Аз бях на дървото. Едва не се удавих. Татко ми викна да се държа за клоните, а аз исках да скоча и да доплувам при тях. Мога да плувам.
— Добре, че не си заплувал… Това вашата къща ли беше?
— Не, нашата е друга. А тази беше чужда. Бяхме на почивка.
— А-ха.
Вдясно, ниско над насипа, със свистене прелетя платформа със знака на спасителите и изви над водата към развалините. Спасителите не обърнаха никакво внимание на мъжа и момчето на билото, което означаваше, че лагерът наистина е близо. Впрочем, Шабан го знаеше.
Нещастници, помисли той и погледна с неприязън залятото почти до короната и оцеляло по чудо дърво с обрулени от урагана листа и самотно щръкнала на един клон врана. Дори времето не се научиха да управляват. Само предсказват катаклизмите, а и тях невинаги съвсем точно, после бягат презглава и чакат спасение… Вярно, не бива да се забравя, че без природните бедствия работата на боклукчията ще е по- трудна. Но сега ще направя усилие и ще призная, поне пред себе си, онова, от което през целия си живот се срамуваше Менигон — това е моят свят. Той е тук, под краката ми. Този насип. Придошлата вода. Това момче, на което предстои да стане земянин. Прекрасният хладен и могъщ Ореол не е за мен, макар да съм част от него. Може би в историческа перспектива хората наистина са обречени и не поради това, че ще се изтребят помежду си, макар че, трябва да се признае, го правят доста охотно, с ентусиазъм — а защото над тях се простира таван, който няма да преодолеят. Защото дори и Ореолът, който в началото имаше хиляди пъти повече шансове да го направи, е само вариация, случаен успех в опитите да се намери пролука в тавана. Човечеството няма да го повтори никога, а това, което не се движи, рано или късно умира — независимо дали след сто, или след милион години. Затова и Ореолът ви хвърля своя боклук, ненужен за него и съвършено безвреден за вас. Захвърля тук тези, които са недостойни да живеят в него, тези, в които човешкото надделява…
Повече не разговаряха. Хълмовете постепенно се приближаваха, ширналата се чак до хоризонта вода ги заобикаляше отдясно и отляво, а отпред вече се виждаше единият край на станционната платформа. Лагерът очевидно се намираше по-нататък. Върви, момче, подкани го мислено Шабан. Там има палатки, сглобяеми къщички, сухи дрехи, храна. Там за теб ще се погрижат, ще те изслушат и ще се опитат да намерят несъществуващите ти родители и ти вероятно ще плачеш, когато не ги открият, но ще плачеш така, че да не те видят големите, защото и ти си вече голям. Върви нататък, малкият. Там е твоят дом. След десетина крачки ще ме забравиш завинаги, в твоята ментограма няма да остане и следа от спомена за плешивия чичко, чийто път се е пресякъл с твоя — но аз ще те наглеждам, момче. Обещавам. Не като Менигон. Ще се грижа за теб и за още стотина като теб. Няма да позволя да пострадате. Вие сте бракът на Ореола, боклукът на Ореола, неотговарящи на условията момчета и момичета, изхвърлени поради непригодност, но от вас ще израснат прекрасни земяни, истински хора, и дано се множите…
Върви, момче…
Той спря. Малчуганът куцукаше напред уморен, мокрите му сандали шляпаха по гранита. Шабан продължи да го наблюдава, докато не се изгуби от поглед.
Информация за текста
© 2008 Александър Громов
© 2009 Юлиян Стойнов, превод от руски
Александър Громов
Ватерлиния, 2008
Сканиране и разпознаване: nb, 2009
Начална редакция: D0rian, 2009
Редакция: Mandor, 2009 (#)
Издание:
Александър Громов. Ватерлиния
ИК „Бард“, 2009
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
ISBN 978–954–655–029–3
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14597]
Последна редакция: 2009-11-11 15:00:00
