— … Наистина ли искате блондинка? Да не грешите? Сега много поръчват червенокоси — какво да правиш, мода. Стандартен модел? Не? Добре, но ще си позволя да отбележа, че ще излезе малко по-скъпо. Колко, казахте, да е талията? А бедрата? О, да си призная, при нас рядко поръчват такива изумителни пропорции. Малко е старомодно, но клиентът винаги има право. Разрешете да ви поздравя с отличния вкус. Нашата служба гарантира, че ще останете доволен… поне през първия месец. Ха-ха. Шегувам се, не ми обръщайте внимание. В случай, че се появят дефекти, обръщайте се директно към нас и колкото по-бързо, толкова по-добре. Сега, ако позволите, да уточним някои допълнителни параметри на модела… Да ги взема от архива? Как казахте — преди двайсет години? Ей сегичка ще погледна…
Нататък!
Срасналият се с подлежащата скала бетонен фундамент на Порт Бюно, редицата килии на карцера. Преди преврата тук понякога беснееха бегуни, наказвани с краткосрочно затваряне заради закъснения на работното място и канибализъм; те виеха, блъскаха се в стените и с часове седяха на циментовия под, втренчили безсмислено рибешките си очи с тесни двойни зеници в тавана. Вероятно през първите няколко седмици след преврата тук е било пренаселено — а сега изглежда тихо. Твърде много тишина за един човек.
„Шабан, вие сте неспасяем идиот. Тунелът ще бъде възстановен. И по него отново ще тръгнат влаковете с руда — три, пет композиции на ден, защото хората имат нужда от рений, а не от вашите дилетантски разсъждения за всеобща хармония. Вие сте само една досадна аномалия и не си въобразявайте, че сте уникален. Накарайте да марширува взвод войници — и при съответната тренировка те ще преминат така, че плацът ще се разтресе, а полковникът на трибуната ще се разтопи от удоволствие. Но накарайте да направи същото дивизия, армия — и ще видите как един ще си натърти краката и ще закуца, друг ще получи слънчев удар, трети няма да изтърпи естествените си нужди и ще хукне към храсталаците, четвърти ще дезертира… И това е нормално — нищо повече от действие на закона за големите числа. Но то не означава, че трябва да оставим ненаказани дезертьорите, разбрахте ли ме, Шабан?“
Не, никой не е произнасял подобни думи. Но ТЕ щяха да говорят точно така — Щуцер, Поздняков, мълчаливецът Роджър… Даже Биртоли, този тарикат и страхливец. Разбира се, ако въобще си направеха труда да разговарят.
А тунелът все пак не беше възстановен.
Нагоре. Ето го гаража, от който отмъкнах всъдехода. Ето коридора, в който се отбранявахме с Менигон. Още по-нагоре, моят етаж, стаята, в която сега живеят други хора, с други проблеми, хора, които не се интересуват от мен — както и аз от тях. Същата тази стая, в която някога ме чакаше Лиза. Ето че се върнах, здравей…
Нататък!
Невидим силов пашкул е пробил едната стена на куба и навън стърчат разкривени тръби. Шабан не чуваше вой на сирени, не виждаше суетящи се хора. Още една мемориална плоча на стената, още една местна легенда, още една неразрешима загадка… Така да бъде.
Степ. Повехнала изсушена от вятъра трева, редки голи шубраци, напукана глинеста почва, набраздена от верижни машини. Останките на шахтите изглеждат по-високи от планините, но това е само защото са по-близо. Подивял бегун, ровичкащ в земята за личинки, прибира изплашено глава между раменете си и тупва на една страна, преструва се на мъртъв. Не е ясно как е надушил опасността, но инстинктите му са безпогрешни. Между другото, ако сега го докоснат, наистина ще умре — навремето Кантората изгуби немалко работна сила при подобни експерименти.
Продължавай да копаеш, приятелю. Този път инстинктът те подведе — не си ми нужен.
Ето ги и планините. Ръждясалата нишка на релсите изчезва под каменното свлачище на рухналите от склоновете канари, всички отдавна е обрасло с мъхове. Тук-там се мяркат непридирчиви ниски храсти, корени разравят камънаците. Следи от трагичния опит на един-единствен човек да промени естествения ред на нещата, опит неумел, отчаян, сполучил по чиста случайност и, както изглежда — напълно безполезен. Както от самото начало беше безполезен този тунел и вложеният в него човешки труд и мечтите на бегуните и хората за местен вариант на рая от другата страна на хребета…
Защото човекът е принуден да отстъпва там, където Ореолът е казал „не“.
За това не се борят, то възниква от само себе си. Така естествено, както ябълката пада от клона и тупва на земята. Така неотвратимо, както Капка се превръща в лед.
И дори човекът да не се съгласи, това няма да промени нищо. Усилията на хората не заслужават специално внимание — пълзящите сред плаващи водорасли рачета винаги са от другата страна на ватерлинията. Миналото им е добре известно, бъдещето — предопределено, пределните им възможности са нищожни в сравнение с Ореола. Те дори няма да успеят да създадат втори Ореол — вероятността за още един успешен опит е невъобразимо малка. Трагедията и щастието на човечеството са, че никога няма да повярва в това.
Тунелът вече не съществува, но онзи паметен бункер е съхранен, макар че, разбира се, сега пустее и е занемарен. Ядрените заряди за прокопаване на планината отдавна са извозени другаде, на покрива на бункера са порасли храсти и бронираната врата е ръждясала така, че не може да се отвори. Ето там, малко вляво, е мястото, където загина Лиза…
Нищо не е останало, нищичко. Дори кости. Дори следи от разривите на гранатокуршуми. Не трябваше да идва тук и да води със себе си тази жена, която почти не се отличаваше от андроид работник. Дори не истинска жена — самка; и най-малкото не човек, а прясно изработен модел по поръчка!
„Не се мисли за Пигмалион“ — май така му казваше Менигон.
Не се мисли…
А защо всъщност да не се мисли?
„Куклите са за игра. Затова си играй с нея, ако не искаш да се тровиш с либидоцид. Комбинатът ги произвежда на конвейер и в нужното количество. Робини, любовници и домакини, между другото, доста сносни. Както се казва — с цел опазване на нравствеността не бива да се предизвикват масови сексуални отклонения…“
„И ти смяташ това за нравствено?“
„Хубав въпрос, запиши си го. На кого възнамеряваш да го зададеш?“
„На хората“.
„Ти какво, да не си решил да ме разсмееш?“
„Винс, това не е смешно! Те са разумни!“
„Не повече от средната домакиня, а често — по-малко. Не храни подобни илюзии, Искандер“.
Да не храни илюзии. Защото животът е безсмислен, ако Менигон не е допуснал онази грешка — единствената, но най-важна. Защото ватерлинията преминава не между човека и Ореола — тя е между хората и вътре във всеки човек. Защото само заради Ореола не си заслужава да се живее.
Ненапразно над боклукчиите стоят опекуни. Дори Менигон, при всичкото си желание и усилия не успя до края да изкорени презрително равнодушния си поглед към света на хората.
— Ще те нарека Надежда — каза Шабан — и ще те науча да говориш. После ще те науча на всичко, което мога и аз: да обичаш и да мразиш, да плачеш и да се смееш. Да мислиш. Ще съм много търпелив, обещавам. И ако някога станеш истинска личност и вече не виждаш в мен своя господар, значи си ми равна. И значи в илюзиите ми е имало смисъл.
А ако това не се понрави на Ореола, нека отново ме пратят при човечеството.
Епилог
— Чичко, още много ли има? — попита момчето.
Току-що се бяха покатерили върху насипа на магнитното трасе — солидна, почти непрекъсната линия над водата. И двамата бяха мокри до кости, но беше топло, а когато слънцето надзърташе иззад редките облачета, дори горещо. Бушувалият цели три дни ураган, който тази сутрин все още беснееше, най-сетне бе отминал, но придошлата вода се държеше. В буйната река, разпенена, кална, разлята в устието си на стотина километра, от тази страна на насипа плуваха дървета, храсти, огради, кръжеше във водовъртеж
