5.
Реалност — Ореол. И отново: Ореол — реалност…
Сякаш Ореолът е по-малко реален, отколкото вселената на хората, от техния привичен, единствен, огромен свят. Не по-малко, но не и повече. Реалността не зависи от това кой я е създал — природата или тези, на които им е станало тясно в една вселена с хората.
Колко неусетен е преходът между реалностите за този, който е част от Ореола! Само боклукчиите са ограничени в своите възможности, за да приличат повече на хората. Но аз все още не съм боклукчия, а екскурзиант…
Капка.
Гигантска елиптична галактика, леко приплесната, закрива половината небе, ледени грамади, натрупани от последните щормове и нащърбени от заострени гребени, хвърлят мъжделиви сенки. На Капка вече няма нито смерчове, нито урагани и само едва забележими облаци на хоризонта показват, че все още не цялата атмосфера е покрила като сняг леда. Колко време е било необходимо на изхвърлената от галактиката неспокойна водна планета, за да заспи завинаги под ледена ризница? Вероятно не чак толкова много. И още хиляди, ако не и милиони години Капка бавно ще замръзва от повърхността към центъра.
Леден свят, но все още не съвсем мъртъв — оцелялата фауна ще издържи тук дълго време, ще се съпротивлява и постепенно ще отстъпва позициите си. Може би някои форми на живот няма да напуснат Капка никога, ще се научат да живеят под леда, близо до центъра на планетата, в течни свръхсолени шупли, подгрявани от радиоактивния разпад. Но хора вече няма да има. Двата космически феномена не бяха могли да се спогодят.
Плосък свят, ако не се броят ледените грамади. Самотен заснежен хълм се издига над унилата равнина. Прилича на правилен лаколит5 или на мигновено замръзнала водна могила, възникнала на мястото на чудовищен по сила хидротрус, но изпод снега се подават заварени една за друга метални плоскости, предвидливо изолирани със свръхздрави полимери и обрасли с твърди и гладки като стъкло останки от морски репеи. Това е Шамандурата, преобърната с дъното нагоре и нагълтала се с вода — братска могила на хиляди несретници, непознали приживе вкуса на братството. Полусферата на подводната част на бившия терминал, която за първи път вижда белия свят — ала няма кой да й се любува.
Издут като дирижабъл подводен крайцер, запокитен от затварящия се Канал в просторите над кланетата, описва безсмислени кръгове по издължена орбита, в перигея се спуска съвсем близо до ледените блокове. След няколкостотин оборота съпротивлението на останките от атмосферата ще го принуди да падне — но засега той продължава да кръжи…
Сняг. Ледени блокове. И отново сняг…
Изхвърлена върху леда капсула „Рибар“ лежи на една страна, покрита със слой скреж с дебелината на човешка ръка, в отворените люкове белеят преспи, вътре няма и следа от живот. Къде си ти, непознати от А–233? Замръзнал като този дълбочинник или загинал преди това? Ти ми помогна, а ето, че не мога да ти отвърна със същото.
На кого да върна сега този дълг?
На Пьотър?
Пьотър загина с Капка, както много други, и ако съм виновен пред него, то е само в това, че те са мъртви, а аз не.
Така се случи. Не ме винете.
Пьотър, приятелю мой, щастливи, лекомислени несретнико! Не биваше да се безпокоиш за жената и детето, ще направя за тях всичко, което е по силите ми, макар това да не е мой дълг, повярвай ми. Това е само жест.
Винсент също е някъде тук. Но сега не бива да мисля за него — твърде много ме боли…
Кой знае защо, ми се иска да вярвам, че старецът с неговата „Анаконда“ е оцелял — но той е единственият, който не се нуждае от ничии дългове. Представям си как до сетния си миг ще остане в Гълфстрийм — напълно способен да се самоизхранва — и до сетния си миг ще разсъждава върху човешката подлост. Понякога ще пробива леда отгоре, с всяка година все по-дебел, за да се полюбува на сътвореното от човешки ръце, а заедно с това и да се сдобие с известни запаси замръзнал въздух.
И може би ще се подсмихва, като разглежда заледената Капка.
Пусто е на планетата, пусто и в душата. Опекунът беше прав: няма какво да търсиш там, където е станало каквото е трябвало да стане. Далече от това място!
Звезди — светещи прашинки, мъжделиви и ярки, изгарящи в един миг или тлеещи кротко, икономисвайки сиянието си за десет милиарда години. Съвсем като хора, които се опитват да подредят живота си предварително, но с тази разлика, че звездите все пак има на какво да се надяват.
Бетелгейзе. Лениво пулсиращ кипящ червен гигант, някога погълнал своите планети. През фотосферата проблясват далечни звезди. Но нататък!
Ето го и Белатрикс — надменно бяло кълбо, сплеснато от усиленото си въртене. Орионовият трапец. Десетки пламтящи звезди в умопомрачителен танц около невидима точка, ултравиолетов ураган. Нататък!
Ожесточена битка на две космически флоти — Земната и на Унията, — титанично сражение за правото на контрол над незнайно кръстовище на търговски пътища. Избухващи кораби в един пуст къс от пространството между спиралните ръкави — нито звезди, нито планети съществуват в радиус от десет парсека.
Галактическият център. Гигантско чудовище, всмукващо газове право от ядрото, невидимо и спящо. Милиарди избледнели звезди, които почти се докосват една друга и безцелно сноват около гравитационния капан, преструвайки се, че в суетата им се спотайва всемирна хармония. Но нататък!
Мъглявината Тарантула в Големия Магеланов облак. Купчина нагорещени до синьо звезди в сияещ газ, хищно изригваща обвивка на скорошна свръхнова, пипала от газови влакна… Нататък!
Мрак със светещи кръгове — епицентър от струпани галактики в Косите на Вероника.
Нататък!
Безименен квазар! Нататък!
Отново мрак. Приглушени светлинни на последните угасващи джуджета в разперения шлейф на някаква галактика, студ и безкрай. Такава ще е вселената след трилион години. Вселената на хората — или на Ореола?
А нима има разлика? Няма нищо наистина вечно.
Безумна светлина и нищо друго освен светлина. Големият взрив, родилните мъки на материята, раждането на времето и веществото, разделянето на вселените. Чудовищен по сила гравитационен удар.
Нататък! Задължителният екскурзионен набор. Но екскурзиантът, за огромно неудоволствие на гида, е свободен да разглежда песъчинката вместо пирамидата…
Прокна. Малка неправилна луна с „опашката“ надолу и самата планета — сивкаво кълбо с петното на единствения материк, разделен на две равни части от Хребета на Турковски. На юг от хребета е дъждовната гора, от която произхождат вариодонтите, но те вече не живеят там, блата, гористи възвишения и някъде зад тях се е сгушила дребната безсилна държавица Междинна зона — крехка пъпна връв, протегната към Лигата. Жив ли е още Симо Мутика, храбро капитулирал, за да спаси всичко, което някога му се бе сторило по-важно от самия него? Ако е жив, навярно отдавна се е утешил с подходящи думи за глупостта на безсмисленото мъченичество, ако е мъртъв — да забравим за него.
На север — степ, студена пустош, изложена на ветровете от океана. Още по̀ на север е шелфът — мястото, с което обикновено плашат новодошлите наемници. Тъкмо там с Роджър приехме боя с преследвачите. Ето я клисурата, където беше лагерът на бегълците от Порт Бюно. Тунелът през Хребета така и не е възстановен, залежите на Юга сега са притежание на южните. Ландшафтът е претърпял промени през войната — тази яма с радиус близо километър например я нямаше. А виж кубът — потъмнял от времето и май леко наклонен — е оцелял. Костите на Хищника и Щуцер отдавна са изгнили в земята, ако не са били кремирани. Но в действителност — променило ли се е тук въобще нещо?
