плаваща база на северните бе престанала да съществува?
Глупаво постъпихте, чувате ли — Велич, Андерс и другите? Ако не бяхте започнали първи, сега Филип Алвело щеше да е долу и с други като него щеше да изтребва онези, които не желаят да се покорят. А боклукчията Винсент Менигон щеше да чака, докато подопечният „узрее“ от само себе си. Което можеше да не стане никога.
Скоростта на летене нарастваше, но благодарение на компенсиращото въздействие на цереброшлема натоварването почти не се усещаше, само дето стана малко по-трудно да се диша. Тялото му вероятно бе натежало почти трикратно спрямо земната сила на притегляне, а спрямо тукашната — десетократно. Височина сто и петнайсет километра… сто и двайсет… сто и четирийсет…
За раздутата атмосфера на Капка това все още е субкосмос, на такава височина не можеш да направиш и четири кръга. Но съвсем скоро, след трийсетина секунди, ще достигне крайцерска скорост и тогава вече ще излезе на истинска орбита.
А там ще видим…
Големи риби плуват над Капка… Като акули над главата на неблагоразумен гмурец. На Сумбава беше опасно да се гмуркаш заради акулите… Дали да се опита да се промуши под кърмата на ей онзи корвет? Или да остане на ниска орбита и да чака толкова, колкото се наложи?
Усети странен вкус в устата и няколко тревожни секунди не знаеше дали това е свързано по някакъв начин с полета. Постепенно се успокои — изглежда, че не беше. Вероятно просто си бе прехапал устната…
Чакат ли го — или не?
Очакваха го. Разбра го по слабия пламък, бликнал от дюзите на маневрените двигатели — най-близкият корвет, същият, под който опитваше да се шмугне, започна да извръща огромния си корпус, прихващаше беглеца в прицела на енергоизлъчвателите. Не уцели!… За миг му причерня и неприятният кисел вкус в устата се засили. Ловката маневра, подобна на тези, които често се налагаше да използва в клисурите на хребета на Турковски на Прокна, и този път сполучи — вероятно там долу енергооткосът бе пробил огромна дупка в облаците. Но нямаше време да поглежда надолу.
Втори залп не последва и Шабан не разбра веднага защо — а когато видя, се вцепени…
Планетата променяше формата си. Изглеждаше, сякаш по водната повърхност се носи гладка блестяща стена с височина хиляда километра. Непреодолима сила дръпна флайдарта надолу и натоварването рязко се увеличи. Хоризонтът се надигаше и бързо закриваше звездите. След няколко секунди на объркване дюзите на плаващите над Капка риби блеснаха с нетърпима светлина. Сега вече планетата не приличаше на капка вода в свободен полет — по-скоро наподобяваше дъждовна капка, разбиваща се в невидим асфалт. Шабан успя да забележи как тежкият крайцер, флагманът на блокиращата ескадра, не можа да се отдалечи навреме — набралият височина вал го помете от ниска орбита и го отнесе, както океанските вълни отнасят песъчинки от вълнолома.
И в този момент Шабан си спомни за Менигон. Да, Винсент пак се оказа прав…
Малцина са виждали на живо ефекта на тунелното оръжие. Още по-малко са тези, които са били свидетели, а после са имали възможност да го опишат.
Преди да загине, неизвестната подводница на Лигата, носеща на борда си тунелния заряд, бе изпълнила своята заветна мисия. Скорпионът се бе ужилил по главата. Агресорът бе сбъркал в предположенията си, че е в относителна безопасност след унищожаването на северните терминали. Зловещо зейналият сингуларен тунел усукваше и поглъщаше планетата, за да може, след като я изяде напълно, да изчезне безследно. Земяните ще се сдобият с късче космическа пустош на кръстопътя на космическите магистрали — но не и с Капка…
Форсаж! Рефлексът на пилота задейства точно както го бяха учили. Свещ — право нагоре! Към сияещите искри на звездите. Шабан не знаеше дали там има шанс, но сега не му беше до това. Нагоре! Далече от загиващата планета, където и да е — но само да е далече!
Мрак пред очите… Колко ли още ще му издържат костите? Задъхва се… Така загиват изхвърлените на брега китове, неспособни да си напълнят дробовете, притиснати от собствената си тежест. Трябва да издържи… ако остане без управление в атмосферата, глупавият флайдарт ще премине в хоризонтален полет, а в космоса — най-вероятно ще изключи двигателите. Нагоре, нагоре!…
Само да не изгубя съзнание, успя да помисли Шабан, преди да пропадне в НИЩОТО.
Стоеше в пустота, върху нещо твърдо и прозрачно. Над главата му сияеха ослепителни немигащи звезди и, което бе още по-странно, не по-малко ярки звезди сияеха под краката му. Сякаш насред космоса и по цялата му неизмерима шир лежеше грамадно, съвършено прозрачно стъкло. Но най-много от всичко Шабан се учуди, че стоеше прав.
Щеше да сметне за съвсем естествено, ако се бе свестил легнал където и да е: в анатомичната седалка на флайдарта, на болнично легло, на твърд нар в затворническа килия. Когато съзнанието му угасваше, той знаеше, че е възможно и никога да не се събуди. Но да се свести прав?!
Направи крачка, после още една. Тропна с крак. Приклекна и прокара длан по твърдото нищо. Неподатливата пустота под краката му не издаваше никакъв звук. Беше идеално гладка и според здравия разум би трябвало да е хлъзгава като лед, но стъпалата му не се пързаляха.
Още нещо в този странен свят не беше както трябва. Когато замахна с ръка, не почувства съпротивлението на въздуха. Духна си в шепата — със същия резултат. Дробовете му бяха празни.
Но аз съм жив, помисли той объркано. Аз дишам! С какво?
Щракна с пръсти и чу щракването. Извади пистолета. Пълнителят за трийсет гранатокуршума с насочено осколочно действие не беше съвсем изразходван, но Шабан не посмя да стреля нито нагоре, нито надолу: по някаква необяснима причина му се струваше кощунство да натисне спусъка тук, сред звездите. Вместо това замахна и хвърли пистолета право напред, а миг след това трепна, когато чу метален тропот. Твърдата пустота под краката му не провеждаше звуци — значи все пак имаше въздух?
Невидим, неосезаем… Но позволяващ му да диша и да живее.
Какви ли сили се изискват, за да направиш ТОВА?
Една от звездите над главата му светеше по-ярко от останалите, но не хвърляше сянка. В далечината, като продълговато петно, се разливаше слабо сияние, наподобяващо светлината на забулен в мъглявина звезден куп.
Шабан тръгна нататък и скоро влезе в градина, но това не го учуди.
Тук вече имаше сенки — леките сенки на листа върху клони и на клони върху килим от опадали листа. Шабан разри с крак шумата и отдолу се показаха корени, растящи към звездите под краката му.
Това пък какво е — райската градина? Вече?
Съвсем леко му се виеше свят. Той старателно избягваше да поглежда надолу, в звездната бездна, и внимателно, сякаш се страхуваше да не се опари, се опря на ствола на една ябълка. Стволът се оказа най- обикновен, грапав, с напукана кора. Съвсем истински, дори леко прашен, както става, когато дълго не е валял дъжд. Обикновени, макар и извити под неестествен ъгъл клони, сплетени малки вейки в короната, обикновени листа.
Шабан откъсна една ябълка и, набрал смелост, отхапа. Ябълка като ябълка, сочна, ранен сладък сорт. И не беше червива…
А в следващия миг видя човек.
Непознатият изникна от пустотата. Допреди миг до дървото нямаше нищичко — и ето, че той стои под разлистената корона и небрежно отмества от лицето си досадна клонка. Най-обикновен човек, само че дрехите му са някак странни — колосани или какво?
— Аз съм опекун — представи се човекът, преди Шабан да успее да отвори уста. Интонацията му също бе съвсем обикновена, с такъв глас отговарят на въпроса колко е часът. Изглежда, тук общуваха без излишни церемонии. — Поздравявам те със завръщането в Ореола, бивши човеко.
Това прозвуча леко обидно, но Шабан реши да не се обижда. Значи все пак успях да се измъкна, помисли си; чувстваше в душата си странно равнодушие. И тази твърда пустота под краката ми, тези щръкнали от нея дървета — това е моят дом? Моят истински дом? Или е само междинна станция?
— Колко време прекарах в безсъзнание? — попита той; страхуваше се от отговора. Гласът му прозвуча дрезгаво и Шабан се покашля, но не посмя да се изплюе върху твърдото нищо.
