Ама че глупаво, почти с безразличие си помисли Менигон. Как само се стараят тъпанарите да направят впечатление на началството… едва ли имат заповед да уловят беглеца жив, а не си заслужава толкова да бързат, за да се уверят в смъртта му…
Сблъсъкът с водата не се оказа толкова болезнен, колкото очакваше, нито ледената й прегръдка — така нетърпима. Студът сякаш изгори кожата му — и нищо повече. „Коритото“ избълбука и потъна, повлече след себе си завързаното със стоманени жици крило. Изведнъж повърхността съвсем опустя. Нито надуваем сал, нито спасителна жилетка. Или пилотът, назначен на този флайдарт, е бил фаталист, или — по-скоро — здравомислещ човек.
Менигон изплува и се закашля. Поне все още дишаше, сърцето му също бе издържало. Кожата му се изопна от студа, по гърба му се стичаха ледени струйки. Бавно се редяха дълги мудни вълни. Водата беше почти като в земните океани, само че по-малко горчива и солена. Какво пък, помисли си той с прощална ирония, щеше да е истинска загуба да служи цяла година на Капка и да не я опита на вкус…
Платформата се снижи и увисна на половин метър над вяло поклащащата се вода, сякаш бе закована насред въздуха. Нима ще го вземат на борда?
Ами… Дори няма да му позволят да се приближи с плуване — получили са точни инструкции. Глупавият инстинкт за самосъхранение го накара да се гмурне, когато единият от двамата, излязъл да се полюбува на сцената, насочи към него автоматичната карабина и Менигон с мъка потисна желанието да се подчини на командата. Колко нелепо… Дори когато си жител на Ореола — човешкото тяло въпреки всичко се вкопчва във всяка подарена минута от живота.
Вторият, изглежда старши по чин, отмести дулото на карабината встрани… Така значи. Иска да види как бившият водещ експерт, а понастоящем разобличен престъпник, осеял с трупове пътя си за бягство от Шамандурата, ще замръзне. Какво пък, това едва ли ще отнеме много време, макар че, честно казано, няма кой знае какво интересно да се гледа.
Единият от стоящите на платформата показа нещо с ръка и тогава другият съвсем свали оръжието. Това „нещо“, изглежда, се намираше зад гърба на Менигон и той се обърна, надигна се до рамене над водата. В следващата секунда плуваше с всички сили към платформата.
Когато от дълбините на океана на повърхността излиза облак хищен крил, водата, допреди малко съвсем спокойна и някак маслена, изведнъж започва да подскача с множество хаотични струйки и веднага кипва, образувайки обширно петно с почти правилна форма. Подушилите жертвата рачета изпадат в неистов бяс, подскачат с хиляди над водата, щракат с пластинките на миниатюрните си черупки и падат обратно със звук, наподобяващ дъжд. И плуват удивително чевръсто. Острите им челюсти с лекота разкъсват бронята на тукашните риби, какво остава за човешките дрехи…
Петното разбеснял се крил беше изплувало зад него и вече се приближаваше. Менигон бързо губеше сили. Пречеха му натежалите подгизнали дрехи и въздушният мехур под куртката. Вдигна глава. Пред очите му се въртяха пъстроцветни кръгове. Хайде! Къде сте сега, честни служители, тъпи верноподаници на Федерацията? Вярно, аз убивах ваши колеги, но не по този начин… Нима никой от вас няма да се смили и да ми подари куршум?
Успя да фокусира погледа си върху двамата, върху зловещо ухилените им лица. Платформата не беше по-близко — бавно се плъзгаше над водата. Точно с такава скорост, с каквато би могъл да се придвижва изтощен и вкочанен плувец.
Оглушително щракане почти до ухото му.
— Хайде, застреляйте ме! — изкрещя Менигон задъхано. — По-бързо, негодници! Смилете се над мен! Вие сте боклук, но нали сте и хора все пак…
Първото раче впи щипки в лицето му.
Бавно, като огромни риби се носят над Капка корабите от ескадрата за близко прикритие. На височина трийсет километра над океана се различават отчетливо на фона на звездния мрак. Достатъчно е да насочиш към някой от тези кораби мощна оптика и той — подобно на муха под микроскоп — ще изплува във всички подробности, до неравните ръбове от заварките на обшивката, вдлъбнатините от микрометеорити и сивкавия нагар в дюзите…
Но сега не е време да ги разглежда, по-добре да помисли как да се промъкне между тях. Вярно, възможностите за това са ограничени — ако ескадрата вече е известена за бегълците, а най-вероятно това е факт, то откриването и унищожаването на целта ще е въпрос на броени минути и гаранцията е стопроцентова. Единствената надежда е час по-скоро да се появи добрият чичко — опекунът…
„Достатъчно е само да излезеш в космоса, останалото не е твоя грижа“ — бе казал Менигон.
„По-добре да си боклукчия на Ореола, отколкото президент на Федерацията“ — казваше Менигон.
Ще видим…
Всъщност къде е той?
Няма следи от преследвачи, нито опити за прехващане. Хоризонтът е чист. Зенитните ракети на Шамандурата и платформите вече не могат да ме достигнат, енергоизлъчвателят също — твърде голямо е разсейването в разредена атмосфера. Но това е за мен, помисли си Шабан — а Винсент? Късно стартира, лошо излетя… Цяло чудо е, че въобще се вдигна!
Ще се измъкне. Винаги е намирал изход — за себе си и за другите. „Не бери грижа за мен“ — беше казал и в гласа му не се долавяше и капчица съмнение.
Значи ще се спаси.
„Стършелът“ бързо набираше височина и малко по-бавно — скорост. Все пак се усещаше съпротивлението на въздуха в стратосферата, като лек натиск върху кожата и слабо, търпимо изгаряне. Огромната водна Капка няма мощна гравитационна прегръдка и само след няколко минути той щеше да може да излезе на ниска орбита…
И там всичко ще се реши, помисли си Шабан.
Спокойно… Да се съсредоточим върху целта… Отдавна се бе разсеял страхът от първите няколко минути на полета, а след него и избликът на дива радост: оказа се, че нищо не е забравил! Да, доста бяха усъвършенствали управлението за двайсет години… и все пак не биваше да управлява флайдарта, докато в главата му реве торнадо. В ума му трябва да цари мъртвешко спокойствие.
Машината послушно реагираше на всяко желание. Не на мозъка — на тялото. Тялото най-добре знае как се лети. Дори сега да му натрапят въздушен бой, готов е да го приеме, без да прави опити да се измъкне.
Като нещо дребно, незаслужаващо внимание, в съзнанието му изникна споменът за пробива към флайдрома през центъра на Шамандурата. Менигон, този стар, опитен вълк, беше предвидил всичко: точно там никой не очакваше нападение, единственият патрул се състоеше изцяло от корабна полиция, която нямаше никакво желание да се забърква с опасния противник.
За свое нещастие все пак се опитаха да го спрат. Помъчиха се да го убият, по заповед или от страх, и тогава той започна да ги избива, както бе убивал в Порт Бюно почти такива като тях. А в близост до флайдрома го притиснаха така, че се наложи да пусне в употреба парадния кортик — там и остана да стърчи в нечий търбух… Те очакваха само ненавистта на дълбочинника към ченгетата и не знаеха, че този човек ще стане необяснимо дори за себе си хладнокръвен и разсъдителен, че не за първи път се измъква от затварящ се капан…
Дали ще е куб, или конус — голяма разлика няма. Подробности… Само че онзи, предишният Шабан, е ужасно изтощен, объркан и при това носи в себе си като бреме паметта на лейтенант Алвело, редови дълбочинник на Федерацията. Може би ще е най-добре да изтрие тази памет? Винсент казваше, че това лесно може да се направи в Ореола, макар че, честно казано, на Земята също им е по силите…
Няма смисъл да я трие. Животът на Шабан също не беше истински, хуманен подарък от Ореола на бракувано хлапе. До съвсем скоро тези два живота си приличаха като две кълбовидни мълнии под буреносните облаци в тропиците на Капка. И двата се пукнаха като сапунени мехури.
Не, паметта си няма да им дам…
Капка висеше над него, както някога бе висяла Земята, а бялата звезда изгаряше неприятно очите. Планетата престана да прилича на вдлъбната чаша, хоризонтът отстъпи надолу, границата на светлината и сянката кротко запълзя по облачното одеяло. Изведнъж ярко изригване озари сенчестата страна на Северното полукълбо — без съмнение поредният надводен ядрен взрив и при това доста мощен. Коя ли
