мисъл — относителна безопасност може да осигури не щитът на ПВО, а трите мили вода над горната палуба. И желателно под леда.
Шамандурата започна да се потапя от мига, в който бе обявена тревогата.
На дълбочина един километър налягането само натикваше ревящите потоци извънбордова вода в ненаситните кухини на цистерните. На долните тераси безжалостно изхвърляха всичко, което не можеше да бъде прибрано за една-две минути през шлюзовете. Тромаво се отделяха от палубите товарните платформи. Сред киселия дим на стартовите ускорители излитаха спасяваните от пилотите флайдарти на ПВО, оказали се встрани от асансьорите и неспособни да отразят балистичната атака. В небето те се насочваха към най- близката плаваща база. Обслужващият персонал на стартовите площадки напускаше панически работните си места. Зазяпалите се нещастници отчаяно и безнадеждно блъскаха с юмруци по спусналите се прегради на шлюзовете. Други, завладени от неувяхващата надежда да открият отворен шлюз, търчаха нагоре- надолу по траповете.
Шамандурата се потапяше. Виещите от напрежение помпи вече изхвърляха водата обратно в океана, съпротивлявайки се на инерцията за пропадане в бездната, а морето, сякаш незабелязващо общата суматоха, поглъщаше равномерно тераса след тераса. Захвърленото имущество подскачаше върху вълните. Изплуваха боклуци, пропадащата към центъра на Капка Шамандура се обви в пяна. Виковете на хората стихваха във водовъртежите. Увиснал на въжета катер се удари с дъното във водата, откъсна се, проскърца и се преобърна, след което потъна. С оглушителен грохот, яхнали огнени стълбове, в небето продължаваха да се издигат разтоварените ракети. Последната стартира вече под слоя вода, покрил горната част на терминала, с рев се изтръгна от разпенения водовъртеж и бавно, неохотно се скри в ниските облаци — само огненият й стълб още дълго не желаеше да се откъсне от Капка и яростно блъскаше от облаците огъващата се вода — приличаше на застинала в размисъл мълния.
— Ако им хрумне да пуснат кабината, изгубени сме — рече Шабан.
В хоризонталната шахта на скоростния асансьор приглушено отекваха стъпки. Някъде съвсем близо, зад стената на шахтата, потропваше, от време на време извиваше и се задавяше развалена помпа.
— Може да са ни забравили? — предположи Шабан. — Тревога, суматоха, потапяне… Не им е до нас сега…
Менигон неопределено поклати глава и не си направи труда да отговори. Шабан замълча. Твърде много неща си бяха казали, твърде много бяха направили заедно — и в този живот, и в предишния, — за да са нужни подобни разговори. И добре, че Винсент не отговори. Защо, но защо винаги вярвам в това, в което ми се иска да вярвам? Защото съм обикновен човек?
Всъщност да, макар че Ореолът очевидно е на друго мнение. Човек, който не принадлежи на човечеството, странно двуного същество… и въпреки това уязвимо, също като хората.
„Нима се надяваш, че Велич е способен да забрави? Искандер, наивността е вреден навик“.
„Винс, защо се страхуват от нас?“
„Не преувеличавай значението си. Теб просто възнамеряват да премахнат — за всеки случай, като разкрита «кукувичка». Страхуват се от мен, резидента на Федерацията… ако все още съм резидент и не са продали кожата ми на Велич… Заради теб, между другото“.
„Трябва ли да се извинявам?“
„Поне не задавай глупави въпроси“.
Защо да хабят думи, когато и без тях всичко е ясно?
Сега е важно да се движат. Да притичват в ниската тръба, оскъдно озарена от аварийното осветление, а на места и съвсем тъмна, пронизвана от хладни течения, да прескачат със засилка пропастите на вертикалните шахти или да пълзят като мухи по стените им, вкопчени в металните скоби на жлебовете, и да потрепват при мисълта, че някоя заблудена асансьорна кабина може да връхлети върху тях с шеметна скорост… Какво по-естествено има от желанието да се спасиш?
Друго все още не е ясно, а е важно — дали Шамандурата се е потопила. Атаката на северните очевидно е приключила отдавна и както изглежда — безрезултатно. Хидравлическият удар близо до епицентъра би бил твърде мощен, за да не го усетят. Подът натиска краката малко по-силно от нормалното, а това означава изплаване. И правилно: Шамандурата не е подводница, не бива да прави без нужда това, което почти не умее. Тя изплава, независимо от резултата от преследването и стрелбата вътре — цялата в потоци стичаща се вода, в слузта на смазаните от дълбочината морски репеи, изплава, пробивайки с върха си леденото поле…
Четирима убити от Менигон. Засада. Безрезултатна престрелка с преследвачите, рикоширащи в стените на коридорите куршуми, рухнал на пода случаен андроид работник, съскане на метал от преминал наблизо лъч. И бягство, бягство! Отначало по коридорите, след това през мрежата асансьорни шахти…
Опит да пробият обкръжението.
Оказа се, че асансьорите са блокирани ако не навсякъде в Шамандурата, то вероятно вътре в кръга на отцеплението. Или, по-точно казано, в сферата на отцеплението, поправи се Шабан. Хайка. Зрелият вълк и младото вълче трябва да се промъкнат отвъд линията от сигнални флагчета, да си пробият път, да се промушат през храсталаци и куршуми, по всякакъв възможен начин да напуснат Шамандурата, да излязат в космоса, да се доберат до Ореола…
Дори след разказите на Винсент пак не мога да разбера какво представлява Ореолът, помисли си той. Може би това е място, където едни хора не убиват други само защото се страхуват от непонятното? Но ако е така, дали това са хора?
Едва ли ще успее да се справи сам. Пък и колко е лесно да се каже — да се доберат до Ореола. КАК?
Винсент сигурно ще измисли нещо. Само дето обаче мълчи…
— Най-вероятно няма да можем да отмъкнем капсула — разсъждаваше на глас Шабан. — Всъщност едва ли ще ни е от полза. С ракетодрома също нищо няма да се получи. Вероятно и флайдромът е под усилена охрана — те знаят, че съм пилот.
— Не дрънкай глупости — посъветва го в движение Менигон. — Откъде ще знаят, че си пилот?
— Пфу, по дяволите… — Шабан се разсмя и гласът му отекна в шахтата. — Вярно, забравих. Макар че — той направи пауза, преди да съобщи очевидното, — честно казано, имаме шанс да избягаме само с боен флайдарт. Учебната „спарка“ лесно ще я догонят и свалят. Но в боен флайдарт няма как да се поберат двама.
— Дори ако много се постараем? — поинтересува се Менигон, без да се обръща.
— Казах ти — невъзможно е!
Плюс Синдрома на Клоци, помисли си. Но какво общо имаше синдромът, майната му, и без него шансовете да напуснат Шамандурата бяха нищожни. Ако въобще ги имаше. Гола, кръгла, нагла нула.
Отдавна бе изгубил представа в коя част от лабиринта от шахти се намират, но Менигон очевидно се ориентираше добре, защото от време на време издаваше кратки команди. Асансьорните шахти имат едно преимущество: тук бившия главен експерт не могат да го открият по имплантирания пропуск.
— Правилно ли съм разбрал, че флайдартите от типа „Джокер-Т“ и „Стършел“ могат да излизат в открит космос? — Менигон спря толкова рязко, че Шабан се блъсна в него.
— Да, но не задълго. Четири-пет часа за „Джокера“ и час и половина — два за „Стършел“.
— Това е достатъчно. Между другото, в ПВО на Шамандурата няма апарати от други типове. Осемнайсет „Джокера“ и тринайсет „Стършела“, стигат ни… Сега ми обясни как се управляват.
Шабан го зяпна.
— Ама ти сериозно ли?
Менигон въздъхна измъчено — трудно е, един вид, да си имаш работа с бавно мислещи.
— Помолих те да обясниш, а не да задаваш глупави въпроси. И така, влизам, намествам си задника в креслото и спускам похлупака. Дотук ясно. После какво?
— Откажи се — заяви твърдо Шабан. — Нищо няма да излезе. Нямаш представа какво е това. И аз няма да полетя — ако ще се спасяваме, ще сме двамата, ясно?
— Това го чух — скастри го Менигон. — Стига празни приказки. Разкажи ми за управлението.
Шабан въздъхна на свой ред. Да, трудно е да си имаш работа с твърди глави…
— Това не може да се обясни, на него трябва да се учиш… както се учи да прохожда малко дете. Или,
