— Няма нищо — промърмори Шабан и неволно се усмихна. Все пак на Менигон можеха да се простят много неща. А за това, че го е довел тук и го е запознал с такива хора, трябваше на ръце да го носи, до края на службата. Да, има истински хора и зад стените на Порт Бюно, само дето трудно се общува с тях, притиска ли ги нещо този куб, или какво? Нищо чудно, че създателят му се впиянчи, по-странното е, че преди това е довършил строежа на куба — двайсет години са го строили — и след това се пропил. Аз на негово място сигурно също щях…
И все пак изпитваше наслаждение — заради факта, че има какво да каже. И на кого. От вариадонтите, тукашни нехуманоиди, произволно менящи облика си, разговорът някак естествено се прехвърли на тунела, който Северният редут бе прокопал през планината, после на Междинната зона, Академията и Симо Мутика, после, кой знае защо, на моделите и политиката на Редута в областта на демографията, сетне пак на вариадонтите и Менигон се заинати, заяви с присъщата си откровеност, че приказките за мнимата им разумност са празнодумство и не струват колкото вчерашно говно, при което доктор Рау се поинтересува по каква по-точно скала Менигон оценява разумността им, а Доминик го довърши с невинния въпрос какво въобще е това разум — и Менигон заяви, че ще е най-добре да иде на пост при вратата. А разговорът продължи и Шабан, разпален от спора, бе нападнат едновременно от две страни и разбит на пух и прах, но кой знае защо, вместо досада изпитваше възхищение. Какви прекрасни хора, помисли трогнато. И Винсент също. Да, груб е, озлобен — и какво от това? Кой в Порт Бюно не е озлобен? Много озлобени има и всичките си приличат — скучни, мрачни, разюздани до пълна загуба на човекоподобие, вечно суетящи се, жалки… Държавни служители. Не, кой към аз, че да ги съдя? А и това сега не е най-важното — най-важното сега е, че съм втори, а това означава, че всичко ще е различно, другояче, и колко е хубаво, че сега съм втори…
— Не разбирам защо не са те убили — промърмори Шабан.
— Къде? — поинтересува се лениво Менигон. — Убиват ме непрестанно и кой знае защо, всеки път на различно място.
— Говоря за Порт Бюно…
Провисналото виме на бухналия облак се източи и те излетяха на светло под шибащата в предното стъкло суграшица. Омръзналата до болка оловна повърхност на океана отново прикова погледите им. Пътят от тропиците до скованата в полярни ледове Шамандура е дълъг — транспортната платформа не е космически катер, нито боен флайдарт, и затова ще пълзи по въздуха не по-малко от едно денонощие, отмятайки лениво миля след миля в южна посока. Зелени тропически води, застилани мълниеносно от черна пелена под кратера на зараждащ се ураган, ултрамаринови субтропични ширини, сиви, забулени в облаци умерени, с характерните петна на планктоновите полета, скучни, затова пък безопасни приполярни… В сезона на тайфуните полетът над топлите морета може да изтощи докрай всекиго — пилотът спеше зад тънката преграда, доверчиво предоставил управлението на бордовия компютър.
— Всъщност ме убиха — заяви Менигон. — Дупка в главата, по стената разпръснат мозък, дори не беше нужен контролен изстрел. Съвсем естествено изглеждаше.
— Тоест?
Менигон въздъхна.
— Сега не мога да ти покажа. Не нося подходящата техника. Искрено се надявам, че няма да се наложи да съжаляваме за това.
— Но ти можеше да ги спасиш — отвърна Шабан след кратка пауза. — Всичките. Тиосихиде, Гупта, Ева Панчева…
И Лиза, добави мислено той, но не спомена името й. Помнеше добре онзи разговор, последния разговор на Прокна, и предложението, което му направиха, и своята отчаяна молба… И отказа помнеше. И това, което последва след него, докато той все още беше Александър Шабан, разузнавач на Редута. Изглежда, Ореолът държи да си поправя грешките и не жали време за тяхното поправяне.
Тогава съзнанието му не умря изведнъж — отиваше си бавно и заедно с него изчезна в небитието Александър Шабан, разузнавач и бунтар, трийсетгодишен, издирван, отличителните белези са приложени… изчезна — и умря, за да възкръсне като петгодишно хлапе, снабдено с лъжлива памет и подхвърлено в развалините след Андийския трус. Интересно дали причините за него са били само природни?
И сега обратното прераждане на Алвело в Шабан мина като по вода… Добре, че нямаше провали в паметта, за което сигурно трябваше да благодари на Ореола… Третата, и както изглежда, окончателна инициализация. Ясно е кога е станала първата: когато Глиста ме докара на Шамандурата и господин експертът ни срещна случайно. Тогава започнаха и сънищата. Втората — когато ме примамиха в трюма и след нея сънищата станаха още по-ярки и мъчителни.
— А ако ти кажа, че направих всичко, което ми е по силите — ще ми повярваш ли? — попита Менигон.
— Изобщо не се надявай!
Менигон присви жълтеникавите си очи също като някога.
— Още ли не си се успокоил? Първо, не вдигай шум — ще събудиш онзи сънливец. Второ, аз не съм всесилен. И трето, нито Ореолът, нито специалната служба на Федерацията не са ми възлагали задачата да те защитавам. Ти просто имаш невероятен късмет. В Порт Бюно шансовете ти бяха като на всички останали — един на сто.
Късмет, помисли мрачно Шабан и запрехвърля в ума си тази глупава, обтекаема думичка. И ако ТОВА може да се нарече късмет… За останките от вярата в доброто, за опитите да се промени поне нещичко, за кръвта и смъртта, за последния отчаян напън — ето ти наградата: разстрел с лъчемет на тълпа невинни бегуни! И загубата на Лиза. А след това и на двайсет години от живота. Или по-точно, принудителна пауза с продължителност двайсет години, през която трябваше да води нечий чужд, лишен от смисъл живот. Да взриви тунела, който не трябваше да бъде взривяван — за да насочи вниманието на Ореола върху себе си. Оказва се, че тъкмо такива са нужни на Ореола, навярно са открили в него нещо изключително… Макар че какво знам аз за Ореола и за това кой му е нужен и кой не…
Твърде много необмислени и истерични постъпки си позволих на Прокна. Винсент… Гундер е прав. Прекалено много.
Не, все пак не е Гундер, а Винсент. Боклукчията Винсент Менигон. И въпреки всичко той спасяваше своя наивен партньор — спасяваше го както можеше, по своя инициатива, и вероятно изпитваше стеснение. Точно така, както би спасил бегълците от Порт Бюно, ако имаше тази възможност… Стесняваше се ужасно, като възрастен чичко, когото са хванали да си играе с войничета. Дори повече. Защото за него всичко това не е нищо повече от забавление. За него Северният редут, или да допуснем Средният Люнет, а какво остава за някакъв си Южен Бастион — са едно и също, прах под краката. Незаслужаваща внимание. Незаслужаваща дори храчка. Неговата работа е да изгребва и почиства боклука на Ореола, без да пита откъде се е взел, и вероятно за същия този Ореол той дори не е епител, а част от отделителната система, нещо като късче от уретрата. Клетката не може да заповядва на организма, тя или работи, или отмира. Колко е просто…
— А ако пак откажа? — попита Шабан. — Ако поискам да остана тук?
— Няма да можеш, Искандер. Помисли си: нима ти си лейтенант Алвело? А и защо да се отричаш от цялото заради отделна част?
— Защото избухна война — не особено уверено отвърна Шабан, мъчеше се да се настрои на вълната на Филип Алвело. — А аз съм земянин.
Менигон повдигна иронично вежди.
— Обогатяваш ме с нов опит: оказва се, че човекът е по-глупав, отколкото си мислех. В началото го превръщат в тъпанар, а той дори не забелязва. След това правят от него нискочел войнолюбец и при първия удобен случай го подхвърлят на северните, след като предварително са го натъпкали с фалшива информация — а той и на това намира оправдание! Специалните служби на Федерацията, без да дочакат на Капка нито прословутите щитоносци, нито техните черни кораби, също жертват своите подопечни: разкрити „кукувички“ има предостатъчно, а Капка е само една. По-нататък. Контраразузнаването на Велич научава кой е той и коя майка го е родила, а след като го разбира, решава, че не си заслужава да увеличава рисковете в навечерието на погрома на северните. Гундер Шеленграм не успява да се намеси — извън Ореола той е само човек — и лейтенант Алвело остава жив само по чудо. Дори трябва да благодари на съдбата, че го е
