— Не мърдай! — повтори влезлият. — Ще стрелям.
Сега вече беше съвсем близо, огромен и с ловки движения, с торс на античен бог, прикрит от отдавна избеляла куртка. Истински млад бог в работни дрехи, спуснал се в този незрял свят и добре информиран какви недостатъци на споменатия свят трябва да поправи. Същевременно в него се долавяше някаква неувереност, сякаш богът, все още неприключил с работата си, бе забравил какво трябва да направи по- нататък. Забравил, взел пистолета и тръгнал да търси виновните…
Лоша работа, помисли си Шабан, докато гледаше оръжието в анфас. За сън не беше никак страшно.
— Седемдесет и трети калибър, ако не греша? — попита той. — И, разбира се, гранатокуршуми? На ваше място нямаше да стоя толкова близо — и вас ще ви засегне. И въобще, ще отнесе половината колиба.
— Куршумите са обикновени — мрачно уточни гигантът. — Разривни. Съветвам ви да не мърдате и да отговаряте на въпросите. Кой сте вие? Откъде идвате? Кой е вашият приятел? Отговаряйте бързо. — Отстъпи назад и зае напрегната поза. Личеше си, че е готов да стреля. — Давам ви пет секунди.
— Доминик, не прави глупости — обади се от своето легло Менигон. — Аз съм, Винсент. Свои сме. Искандер, това е Доминик Валде, бивш телекомуникационен инженер, а сега затворник, асистент и доброволно опитно зайче на доктор Рау, а също така местен викинг в планински вариант. Доминик, това е Александър Шабан, също разузнавач и мой приятел. Сигурен човек.
Гигантът се усмихна виновно, разтвори ръце и прибра пистолета зад гърба си.
— Това е чудесно — рече той на Шабан. — Защото, честно казано, вече бях решил, че ще се наложи да ви застрелям. А никак не ми се искаше.
— На мен също — отвърна Шабан и изгледа кръвнишки хилещия се Менигон.
Изведнъж се ядоса. И това ми било другар наставник! „Винаги казвай истината на чичкото“. Можеше да го предупреди, след като се хвали, че са приятели. Но нали си пести приказките и смята, че всеки сам трябва да се досеща за всичко. На свой гръб. И на свой гроб.
— Простете — каза с басовия си глас гигантът. — Не знаех, че сега вие сте втори. Александър, извинете за недоразумението. Не видях всъдехода, така че какво ли не ми мина през ума. А още от седловината забелязах, че имаме гости. Надничам през прозорчето — гледам, спите… Винс, тромаво взе да стъпваш — обърна се той към Менигон. — Като хипопотам си. Някой ден ще свършиш зле.
— Старост нерадост. — Менигон махна с ръка. — Хайде, извикай доктора, какво си го оставил да се мотае отвън, бедничкия?
— Не се мотая — намеси се нов глас и в колибата влезе още един човек. За разлика от Доминик, беше слаб и изнемощял и дори в сумрака веднага се виждаше, че е стар, че лицето му е сиво и обветрено, насечено от дълбоки бръчки, а дрехите му са вехти и износени до крайна степен. Редом с гиганта Доминик приличаше на бродяга.
— И защо решихте, че се мотая? — продължи да настоява той. — Ама и днес се измъчихме. Е, поне се представихме по-добре от предния път: отказахме се на височина седем хиляди, а другите продължиха нагоре. И въпреки това ще ви кажа, че адаптивната натурализация няма да доведе до нищо. Здравейте, Винсент. Искрено се радвам, че дойдохте и не сте сам. Този млад човек…
— Този млад човек — прекъсна го Шабан — преди всичко иска да узнае къде е попаднал и защо насочваха към него пистолет. Това първо. А второ, моля да ми обясните какво означава това „сега вие сте втори“? А вие кой сте?
Гигантът и мършавият се спогледаха. Шабан сведе поглед към закопчания кобур на лъчемета и изруга мислено. Не беше сигурен, че ще успее преди тях.
— Гийом беше втори — произнесе с ленив и скучаещ глас Менигон, все едно че наставляваше малко дете. — След това Гийом загина и аз останах сам. А ето, че сега пак сме двама. — Той се прозя. — Само че единият от нас нищо не разбира…
Аха, помисли си Шабан, значи и Куция е участвал… Всъщност в какво? Какво е това тук: лаборатория, база за обработване на гъбен прашец? Не прилича. Прав е Менигон, наистина нищо не разбирам. И вместо да си седя кротичко и да ги слушам, надигам глас като ядосано петле, дето някое хлапе го е уцелило с прашка. Неприятно е, за Бога. Срамно…
— Наистина ли сте доктор? — попита той с виновен глас. — Извинете, не чух добре фамилията.
— Рау. — Измършавелият сведе глава. — Карл Валтер Рау, но най-добре просто Карл. Биология и отчасти медицина. По-точно, физиология на неавтохтонните водно-азотни организми. Или по-просто казано, ние с вас.
— Извинявайте, ъъъ, Карл — неуверено заговори Шабан. — Мислех, че сте историк. Нали знаете, има една дебела книга: „Историята на Третото нашествие“, авторът й също е Карл Рау.
— А вие чели ли сте я? — попита припряно измършавелият.
— Ммм, не. Разбирате ли, все нямаше време. Но бих искал да я прочета.
— Не я четете — заяви решително докторът. — В никакъв случай. И никога не пишете, особено на историческа тема. Простете за баналния израз, но историята не трябва да се чете, а да се прави. Не мислете, че ако волно или неволно сте станал свидетел на някои знаменателни събития, то непременно трябва да ги запечатате за благодарните потомци, и не слушайте тези, които ще ви убеждават в това. Нашите потомци, ако има такива на Прокна, в което не съм убеден, няма да изпитват към нас други чувства освен отвращение — за всичко, което правим с тяхната планета, въобразявайки си, че е наша. Бъдете сигурен, че те ще презират нашите мотиви. Дори ми е трудно да си представя размера на отвращението им… Прав сте, тази книга наистина е моя и тя поражда у мен само безполезно съжаление. Не мога да ви обясня защо и за кого съм я писал. Не зная отговора. Александър, никога не пишете нищо, няма да ви разберат. Вие сте разузнавач, човек на действието… Останете си такъв, това е най-добре.
— Благодаря — отвърна намръщено Шабан. — А тук ще се намери ли нещо за хапване? Хората на действието също трябва да ядат понякога.
Доминик и докторът се спогледаха отново, затова пък Менигон неочаквано се закашля, прикриваше устата си с ръка. Шабан разбра, че е казал нещо не на място.
— Извинявайте, момчета. — Менигон разпери ръце. — Днес не ви нося нищо, дори храна. Така се получи.
— Нищо, нищо — рече докторът. — Все някак ще се справим. Храна засега имаме. Доминик, къде са консервите?
След половин час четиримата седяха на сандъци около паянтовата маса, в мазето потракваше някаква машина — ако се съдеше по звуците, близък родственик на изобретението на Уат, — в колибата беше топло и дори, доколкото бе възможно, уютно. Наведени над една протрита по гънките карта, Менигон и Доминик спореха дали е възможно да открият отнесения от свлачището всъдеход и ако го намерят, ще могат ли да го ремонтират. Менигон се наемаше да осигури всички резервни части освен турбина. „Оставете, Винсент — намеси се докторът. — За какво ви е този всъдеход? Там, където ще се наложи да го зарежем, можем да идем и пеша, за едно денонощие…“ „Ами тъкмо, ще го зарежем и ще продължим пеша, защо да се изморяваме още в началото…“ „В западния проход има една клисура, там можем да се изкатерим с всъдехода до шест хиляди…“ „А по-нагоре?“ „По-нагоре до гребена има четиридневен преход. А после спускане“. „Ще се доберем ли?“ „Не“. „Аз мога“. „И ти няма да успееш, попитай Искандер, той знае. Между другото, Карл, ето ви един интересен човек, пристига наскоро от другата страна…“
След около час Шабан вече знаеше всичко. Доктор Карл Валтер Рау, роден в Междинната зона, действителен член на Академиите на Прокна, Твърдина и Ликтор, подписал договор за интересуващи Редута изследвания в областта на преодоляването на нежелателни странични последствия от ускорената адаптация. След изтичане на договора предал събраните материали и препоръки в Отдела за наука и развитие при Правителствения съвет и с чиста съвест зачакал да го пратят в Междинната зона. След три дни сметнал за необходимо да напомни за себе си на началника на Отдела за външни връзки. След седмица станало ясно, че последният не е получавал никакви указания. Вбесен от такъв поврат на нещата, докторът направил опит да се обърне непосредствено към Правителствения съвет — без резултат. Отказали му сеанс за спътникова връзка с Академията.
— Разбирате ли, Александър, тогава се почувствах в клопка. Виждате ли, бях чувал някакви слухове: борба на правителството за осигуряване на квалифицирани кадри, за прираст на населението — но дори не предполагах, че се стига до такива крайности!
