— Предпочитате да ви заповядва Велич? Или онази курва Риенци? А известна ли ви е участта на осъдените по време на война?
— Не е ваша работа — прекъсвам го. — Моля да докладвате за мен на командването.
— Зовът на дълга? — Шеленграм се подсмихва ехидно.
Не държа да му отговарям. С някои хора е безсмислено да се разговаря на подобни теми. Има неща, за които е по-добре да не се приказва. Или го чувстваш, или не.
— В последно време не ви ли се присънват странни сънища?
Трепнах, и как иначе? Не издържах. Издадох се. Челото ми цялото потно, по гърба ми се гонят тръпки.
— За какво говорите?
— За двете инициализации, на които бяхте подложен. Надявам се, че ще издържите… ще издържиш и третата… Искандер. Рано е, но нищо не може да се направи.
Странна гривничка носеше на ръката си, не бях виждал такава досега. Господин експертът само я натисна с пръст, и готово. Лениво някак си я натисна, със скука, едва ли не с прозявка. Но не зная защо веднага разбрах — това е най-страшното.
Сякаш клещи ме стиснаха — и ме обърнаха наопаки. А после ме върнаха обратно. Светът около мен се разтресе, заплува…
Разправят, че когато умира, човек се вижда отстрани. А аз се видях отгоре — видях как изведнъж, без мъчителни конвулсии, в мен умирам аз.
И как аз се раждам в мен.
Без болка, без вик. Само главата ми се завъртя, залюля ме нещо, преди върху ми да рухне небето.
Блъсна ме с цялата си тежест. И пак се върна на мястото си.
— Е, здравей, Искандер — каза господин Шеленграм. — Здравей, блудни сине.
Лейтенант Филип Алвело направи крачка назад, своята последна крачка. И в същия миг разузнавачът на Северния редут, бившият военен пилот на Федерацията Александър Шабан пристъпи напред.
— Вин… сент?
Смяна на кожата. Останките се посипаха с хрущене. Винсент Менигон кривна крайчеца на устата си в усмивка.
— Позна ли ме? Здравей, опасни мълчаливецо.
— Здрасти, отровна аспидо…
2.
Освен с прокарването на тунела, гибелта на Гийом Куция и мълниеносната погранична война с княжество Хинаго, трийсетата годишнина от основаването на Порт Бюно съвпадна с едно дългоочаквано събитие от планетарен мащаб: развиващата се планета Прокна беше приета за асоцииран член на Лигата на Свободните светове. Формални предпоставки за това имаше достатъчно: повечето държави на планетата отдавна и твърдо бяха встъпили в Съдружието, което не само Менигон иронично наричаше Полудружие; носеха се слухове за създаване на единно правителство в лицето на Междузоновата администрация — традиционен посредник в териториалните и търговски въпроси. Накрая, но това беше и най-важното, Прокна впечатляваше с богатствата си от минерали, а ембрионалната икономика, все още слабо развита за трийсетте години от Третото нашествие, устройваше Лигата не по-малко, отколкото Земната федерация. Редките метали бяха дефицит навсякъде. Пъпната връв, свързваща Прокна със Земята, още не се беше скъсала, но изтъняваше все повече.
През тази година обединеният космофлот на Лигата демонстративно проведе ежегодните си маневри в лишената от какъвто и да било стратегически смисъл точка на средата на пътя между Земята и Прокна. На Прокна злорадо премълчаха този факт. Засега Земята също мълчеше, но там, изглежда, не бързаха да признават независимостта на своя стар суровинен придатък. Пристигналият в срок „Юкон“ докара не само закупеното оборудване, но и група наемници, също като в добрите стари времена. Кулминацията на конфликта се отлагаше, сгъстяването на облаците бе задържано от нечия умела ръка — те тътнеха в далечината и изнемогваха под бремето на прекомерната влага. Светът, населен от хора, работеше и се веселеше, твореше и разрушаваше и за пореден път бе увиснал в неустойчиво равновесие. Но той бе свикнал с това.
Малко след тържествата, посветени на присъединяването към Лигата и отбелязани шумно навсякъде, Менигон откри поредната кражба. Този път от паркирания както обикновено в подножието на Порт Бюно всъдеход беше изчезнал не само аварийният неприкосновен запас — някой бе демонтирал и очевидно отмъкнал цялата въздушнопречистваща система, от лъчевия обеззаразител до последното уплътнение включително. Докато Шабан търчеше между Поздняков и снабдителите, за да набави нов очистител, а Менигон налагаше по мутрата диспечера на всъдеходния парк, из Порт Бюно се разнесе новината, че две двойки разузнавачи отказали да излязат на обиколка. Въпреки че и четиримата работеха за Редута вече не една година, мотивът за решението им се оказа детински смешен: изтичане срока на договора. При ветераните това предизвика само саркастични усмивки: повечето от тях отдавна вече виждаха Земята само в розовите си сънища. Затова пък всички разузнавачи се бяха събрали и метежниците получиха незабавна и шумна подкрепа. Порт Бюно кипеше. Бяха обявени едновременно няколко стачки, шепнешком се обсъждаха шансовете на саботажниците за реадаптация, като най-често се изказваше мнението, че споменатите шансове са нищожни и че бунтарите, подобно на всички нормални хора, накрая ще се удовлетворят с повишение на заплатата и няма да вкарва ветераните в изкушение. „Гледай ги ти какво им се приискало! Ами ако всеки направи като тях, а? Макар че — многозначително кимаха някои — разузнавачите са мъжаги един път, оо! Трудно се излиза на глава с тях, освен това са въоръжени и са към петдесетина… Мисля, че Хищника няма да може да се справи с тях. Какво?… Добре де, мълча…“
Търговията засега не беше преустановена. Нито пазачите на Хищника, нито жълтите каски на правителствената охрана не се престараваха повече от необходимото. Течаха преговори. Разузнаването временно беше преустановено. Правителственият съвет реши да посвети на проблема специално заседание.
Ако някой не го свърташе на едно място, това беше Менигон. Сякаш го измъчваше постоянен сърбеж. Както по-късно стана ясно, след като изтърпял един ден в безделие, той се натряскал здравата, скарал се до бой с неколцина от бунтарите и после се явил при Поздняков и заявил, че е готов да излезе на разузнаване още сега, така че какви ще бъдат разпорежданията? В Големия каньон? Става. За цяла седмица? Чудесно, само че моят партньор, момчето… да-да, Шабан, именно той — нека остане, за какво да си създава неприятности? Разузнавачите са грубовати хора… Разбрахме ли се?… Поздняков едва не се просълзил и, както твърдял Менигон, дори се въздържал от високопарното си напътствено слово, само трогнато му стиснал ръката на раздяла — очевидно здравата го били изнервили.
— Няма да стане — заяви Шабан, след като разбра. — Идвам с теб. Не ти ли стига, че миналата година излиза сам?
— Не ми стига — изръмжа Менигон. — На теб ти стига. Ако те напердашат за стачкоизменничество, смятай, че си се отървал леко. Ще седиш тук и няма да си подаваш носа навън. Ясно?
— Ясно. — Шабан прокара пръсти през оредялата си коса и отърси няколко полепнали косъма. — Ето пак… от какво е това, а?
— От адаптацията навярно — обясни Менигон. — Нали знаеш легендата?
— Тази, според която на Прокна оплешивяват само добрите?
— Именно. Вярваш ли?
Шабан въздъхна.
— Налага се…
— А аз не вярвам — ето виж, косата ми не пада.
— Защо ли не се учудвам?… А може би все пак не е от адаптацията?
Менигон повдигна рамене.
— Тогава е от прахоляка. Или от влагата.
— Или от пастата за зъби — ухили се Шабан. — Е, кога заминаваме?
Менигон го погледна с любопитство.
