нещастен осъден — и после цяла година спомени как сладко са си бъбрили… Аз на негово място щях да полудея още преди да съм оплешивял. Щях да преместя баласта така, че да се гмурна право към Вихрения пояс… или да изключа заглушителната система. А най-вероятно щях да се предам на своите още при първите симптоми, ако не и преди тях. Какво има да приказваме, много преди тях! Който не помни дълга си пред Федерацията, каквото и да се е случило с него, не е истински дълбочинник-боклук, въшлив парцал, по-лош от пораженците, които гонехме в Нови Нюпорт. За които дори ми е противно да мисля.
Опитах се да повдигна тази тема — и за първи път капитанът отказа да разговаря с мен, само изръмжа: „Не съм ничий длъжник — кредитор съм“. И с това приключи разговора.
Но кой съм аз, че да го съдя?
Може би имам това право, но не желая. Защото мен също ме съдиха. Съдиха ме за това, че не пожелах да приема смъртта от своите, позволих си да възразя. И ме осъдиха — благодаря, че само за буйстване, а не за убийството на Андерс Глиста.
Странно и глупаво. Не така си представях службата на Капка. Защо от всички глупости винаги избирам най-голямата?
Можех да се разправя с Лейф без свидетели, да изчакам удобен момент и да го накарам да си признае всичко — а после да го метна зад борда, още по-добре ако има и жълт прилив. Умният човек ще постъпи точно така и непременно ще намери оправдание, че е отнел живота на един подлец — това не е прегрешение, а благодеяние.
Успокоявай се сега, че не си подлец, а глупак, и както изглежда, глупак ще си останеш. Невероятно утешителна мисъл.
А и тези сънища…
— Вместо да крещиш нощем, защо не вземеш приспивателно? — посъветва ме старецът. — Тукашният лекар е имал огромни запаси, все нещо е останало. И не обръщай внимание на срока за годност — пил съм ги, а съм жив. Ще спиш като талпа, без никакви кошмари.
Бавно клатя глава. Не искам да спя като талпа, макар че сигурно съм заприличал на дърво, тъп и неподатлив на съвети. И не му е работа на стареца да ми се меси в сънищата.
— Облече ли се? Да вървим в бойната рубка, искам да ти покажа нещо. Интересни неща се случват на Капка — и имат пряко отношение към теб…
— Какви неща? — питам без любопитство. Не ми е до това сега.
— Ще видиш.
Синьо-зелена леко приплесната сфера — условно холографско изображение на Капка — виси насред бойната рубка и веднага приковава погледа. Това е нещо необичайно. Почти никога не се налага да се задейства проекторът на глобуса за оценка на общопланетната обстановка — лично аз досега не го бях виждал.
И точки. Множество червени точици, предимно в северното полукълбо, различни по яркост и на пръв поглед хаотично разхвърляни, а в действителност с тенденция за обединяване в гроздове. Ето, че се появи още една, много ярка…
„Мозъкът“ на подводницата беше включен. Сила и направление на повърхностната сеизмична вълна и вълните, отразени от Вихрения слой, индивидуални характеристики на всяка вълна, сложна картина на интерференцията, схема за преместване на акустичните канали в дълбочина, схема за смущенията от жълти приливи и естествени трусове… В хаоса на разбягващите се вълни може с голяма точност да се изчисли местонахождението на епицентъра и еквивалента.
Започна се.
А каква тишина! Само потракването на отнесените в Гълфстрийм облаци крил нарушава покоя на Сънната подводница. Твърде далече от нея кипят и се превръщат в газ кубокилометри от океана, твърде далече дълбочинници искат да изпразнят стволовете на ракетните силози и при всеки запуск изпитват краткотрайно блажено убождане, твърде е далече веселбата и яростта от боя.
Започна се…
Ами аз?
— Над петстотин подводни взрива в северните зони, някои от тях доста мощни — обяснява старецът, сякаш нямам очи. — И това само за последния час. Във Федеративната зона засега само шест епицентъра. Ловко започнаха.
Мълчаливо се съгласявам: да, наистина, добре се справят. Даже много добре. Ако се съди по разпръснатите върху глобуса точки, и трите северни зони са подложени едновременно на масиран удар, а немощният отговор подсказва, че ударът е бил съвсем неочакван за противника!
Самотна червена точка, съвсем слаба, неочаквано възникна в Южното полукълбо — повърхностен или дори надводен взрив. Прицелен или напосоки? Интересно е да се разбере как ли се справят северните с целеориентацията? Лично аз първо бих изгорил изстреляните в орбита спътници. А командването не е по- глупаво от мен.
Още една точка на юг — осмата! И — сякаш в отговор — изведнъж десет точки при северните. Не бих искал да съм на тяхно място…
А на това, на което съм — искам ли?
И това е само началото, знам. Пропуснал съм само първия акорд от симфонията — жалко, но на мен и това ми стига. Дори основните сили на врага да са унищожени, прочистването на цялата акватория на Капка ще продължи месеци — още дълго ще се съпротивляват непотопени подводници и дори цели групи капсули и подводници и даже ще заплашват Шамандурата, която, макар съвсем да не е беззащитна, все пак е уязвима.
Едно знам: мястото ми сега е там. В Северното полукълбо: в бой за това, което е най-важно на този свят — за единството на човечеството! Десетки ударни крайцери, стотици капсули, авиация… Там е Лейф, с когото все някак ще се разправя — но после, не сега! Всяко нещо с времето си. Дори Вени Палячото навярно също е там — няма начин да се скрие, страхливецът, ще види и той що е война. Там хората вършат онова, което са длъжни, за което са ги подготвяли цял живот, а какво, пита се, правя аз?
Трябва да съм с тях. С тези, които без пощада мачкат северните отстъпници, които изгарят в плазмата на ответните удари, но измиват — измиват! — трийсетгодишния позор на Федерацията! Там ми е мястото, при тях…
Оказа се, че говоря на глас и не чувам думите си. Капитанът, дребният плешив гном, ме пита, сякаш не е разбрал:
— Ти наистина ли искаш да те изкарам от Гълфстрийм?
Кимам: да, да!
— Защо ти е? Та ти си осъден.
Няма да ме разбере. Какъв смисъл да отговарям?
— Добре ли помисли? Момче, нямаш представа какво е това глобална война. Питай тези, които знаят.
— А ти не искаш ли да заслужиш опрощение, капитане? Да вървим заедно!
Той се смее с неприятен смях.
— Кой на кого трябва да прости? Нещо не разбрах, обясни ми.
— Както желаеш. — Не смятам да споря с него. — Тогава ме пусни сам.
Смехът му секва.
Продължи да говори, но вече не го чувах. Думи… думи… Ненужни. Безсмислено сътресение на спарения въздух на „Анаконда“.
— Ще ме пуснеш ли?
— Потърпи още няколко дни.
Не ми заповядва, моли ме и в безцветните му очи също виждам молба.
— Не се ли наигра с мен? Не съм ти залъгалка! Аз съм войник!
— Поне още един ден!
— Пусни ме! — крещя му в лицето и тръгвам към него, а той отстъпва. — Не ме задържай! Или ме убий, като твоя Витус. На колене ли да те моля? Просто ме пусни! Пусни ме, старче, с добро те моля!…
