Старецът изсумтя.
— Интересен съвет. И следваш ли го?
Свих рамене.
— Когато мога.
— А ще споделиш ли с мен кой ти го даде?
Питаше като че ли познава цялото население на Земята…
— Моржа… тоест вицеадмирал Могилни. Преподаваше ни тактика в Центъра на Сумбава.
— Аха… — Старецът гаврътна чашката на един дъх, след което задиша тежко. — Ясно… По мое време беше капитан втори ранг, а след онази история с лагера го разжалваха в капитан-лейтенант и го изритаха в действащия флот да си изкупва вината. Изкупил си е значи…
Сдържах се. А може би още не бях загрял достатъчно. Твърде неочаквано прозвуча всичко това.
— Да не бъркаш нещо, капитане? Моржа никога не е плавал извън метрополията, сам ни го е казвал.
Плешивият гном се засмя неприятно.
— Сам ви казвал, а? И за какви заслуги тогава е получил наградите и чина? Да не би корабите на Лигата да плават в езерото Виктория?
Не знаех какво да отговоря. Може би старецът очакваше тъкмо този момент на объркване, за да ми налее отново.
— Пий, момче. Такива разговори не се водят на трезва глава. Не бери грижа за централния пост, автоматиката ще се справи. Пий на екс — ще ти олекне. За всички на Капка — за тези, които не са изплавали, и за другите, на които все още им върви… До дъно!
— Успешни изплавания — промърморих и втренчих поглед в мътната течност в чашата.
— Хъм. Ти какво, подиграваш ли се?
— Не… О, извинявай…
— Мисли, преди да говориш! — изсъска старецът, пак си изпи чашата на един дъх и протегна ръка към втория сух пакет. — По дяволите, исках да си го оставя за утре… Е, добре!… Пий де!
Не знам дали обонянието ми се беше притъпило, или се дължеше на някакви свойства на течността, но вторият опит мина доста по-добре. Организмът ми престана да се съпротивлява, сякаш казваше: „Давай, дерзай, аз те предупреждавах, че не отговарям за това, което те чака утре“.
Да става каквото ще.
— Ама ти въобще ли не изплаваш? — попитах, докато замезвах с крил.
— Само до шнорхел, веднъж на половин година. Зяпам океана, докато подводницата се проветрява…
— И през цялото време си бил в Гълфстрийм?
— Ами да. Двайсет и втора година вече. Учудва ли те?
Оставаше да не ме учудва! Макар че, разбира се, щурмовият крайцер не е някаква си капсула и срещу полуумрелите торпеда е като кит срещу херинга. Дори без доработвана заглушаваща система, без анти- торпеда, само с лазерен харпун, пронизващ водните пластове с лъч от нагорещен газ… Звено от такива подводници може да очисти напълно Гълфстрийм само за година-две.
Но какво ще правят тогава осъдените?
Във военно време е ясно какво. А в мирно? Ще отстраняват с риск за живота повредите от жълтия прилив? Колкото и да са разнообразни природните стихии на Капка, не стигат за всички.
— Все исках да те попитам — заговори старецът. — Командването знае ли нещо за мен?
Повдигнах рамене. Намерил кого да пита!
— Не съм чувал да четат заповед. Иначе се нося разни слухове… легенди. Че се скитала останала от последната война Сънна подводница с умопобъркан… — преглътнах — капитан и екипаж от малоумни… Извинявай, капитане, не съм го измислил аз.
Старият гном запръхтя. Не осъзнах веднага, че се смее.
— Знам, че не си ти. Тази история ме забавлява една година. Да не мислиш, че само теб съм пожалил. След като умря Витус, нямаше с кого да разменя дума и затова от време на време ловя бедстващи осъдени: спасявам човека и си осигурявам малко разнообразие… — Млъкна. — Може би ще се съгласиш да останеш?
Отместих поглед. Не обичам да разбивам чужди надежди. Старецът въздъхна.
— Ясно. Тогава поживей тук поне седмица. Тези преди теб обикновено се съгласяваха. Имаше един по буен, сграбчи ме за гърлото, та се наложи малко да го… нали разбираш?
— А после?
— После ги пускам извън Гълфстрийм. Ако някой се опъва, пускам го веднага. Вярно, в Гълфстрийм.
— И не ги ли караш да обещаят, че ще си мълчат?
Старецът пак се закиска.
— Ти май не разбираш. Ето, ти, осъденият, ще докладваш ли на началството? Няма, нали? Контакт с изменник. А за измяната няма давност… макар че лично аз никого не съм предавал. Пък и кой ще ти повярва? А да ме засекат в Гълфстрийм не е толкова лесно.
Разклати течността в каната, погледна я на светлината, изхъмка и отново напълни чашите. И двете до ръба. Не ми приличаше на пиян, по-скоро на леко смахнат. Нищо чудно…
— Война за Съединението, ха! — каза с жлъч. — Да де, ама северните, кой знае защо, я наричат Война за независимост. Аз ли ще ги съдя, още повече сега? Колко хора загинаха, колко подводници… Девет години война! Обикновено те ядяха пердах, но веднъж и за Федерацията стана напечено. Тогава целият флот се предаде… по-скоро това, което северните оставиха от него. Предполагам, че си чувал за Екваториалното клане? — Старецът подсмръкна сърдито. — По-точно ще е да го наречем Екваториалния разгром. Адмирал Щитен, мамицата му… До ден днешен ме боли, като си спомням. Е, нататък е ясно, плаващ военнопленнически лагер… за тези, които не се съгласиха да служат на Лигата. След половин година обявиха примирие и размяна на пленници. Ние, глупаците, се зарадвахме… а като ни върнаха — в кауша! Трибунал: защо, питат, сме се предали? Младшите офицери сочат старшите, те — командирите на кораби, а последните — адмирал Щитен. Имало, разбирате ли, заповед… А адмиралът или беше потънал с целия щаб, или се криеше при Лигата — помня, че за последното контраразузнаването разпитваше усърдно. Трудно е сега да разбереш тяхната логика. Накратко, младшите офицери получиха по пет години, старшите по десет — тогава още не бяха измислили лова на торпеда в Гълфстрийм…
Старецът впи задълго устни в чашата, а когато най-сетне ги отдели, възпалените му клепачи, с мрежички от червеникави жилки, потрепваха. Обърса с ръкав една сълза.
— Не ми обръщай внимание…
— Не е ли време да спрем с пиенето?
— Какво разбираш ти, хлапе? — възмути се старецът. — Чуй ме! Знаеш ли къде бяха направили лагера? На Южната полярна шапка, на десет градуса от полюса! Не помня кой беше комендант, някоя гадина сигурно, но началник на охраната беше Борис Могилни, твоят Морж. Някога учехме заедно, той беше един курс преди мен и ме гонеше, нали бях новобранец… Боеви офицер, а да стане тъмничар, какво падение! Бараките бяха надуваеми, всяка за сто души, с телата си ги топлехме… а и лятото се оказа студено. Гол лед, такива ветрове, че те събарят, една барака я издуха в морето заедно с хората, така и не ги намериха. И цялата работа на наш гръб — рием сняг и строим ветрозащитна стена. Сами опънахме бодливата тел около лагера — един ред, колкото да се вижда. И без това няма къде да избягаш — наоколо само лед, смърт, полярна нощ, а и да се добереш по чудо до края на леда, какво ще правиш? Капка… Накратко, докато все още беше лято, търпяхме, обаче като почна есента, забелязахме, че охраната си стяга багажа… Сещаш ли се? Лъжеха ни, че за преместването ни е освободена специална платформа, а се оказа къде-къде по-просто: смятаха да ни зарежат! През зимата Южната шапка се топи напълно, а с надуваема барака няма да стигнеш далече…
Потръпнах.
— Всъщност вероятно щяхме да пукнем преди това — продължи старецът. — Кой ще ни остави припаси във военно време? До полярната база са две хиляди километра, а и там щяха да ни посрещнат… ясно ти е как. Но се носеше слух, че на триста километра от нас, почти в края на леденото поле, стояла скована от ледовете същата тази „Анаконда“. Почти никой не вярваше сериозно — и все пак беше някаква надежда.
