Шлюзовата камера не беше осветена и се наложи да се върна в капсулата и да потърся фенерчето Моят издъхнал съд бе легнал плътно и точно в капсуловоза и това ме изненада — допотопните „Гмурци“ отдавна не се взимаха предвид при конструирането на подводници и това беше съвсем естествено. Може би тази беше старичка, строена пред двайсет, дори трийсет години? Май така щеше излезе.
Със скърцане — именно с пронизително скърцане, дори потрепнах — бронираните крила се плъзна встрани.
Роди ли се едно подозрение, то само расте и набира сили. Малкият зле осветен отсек бе съвсем празен. Нямаше жива душа. Разбито на парчета табло, купчина мръсни парцали в ъгъла, голяма вдлъбнатина на тавана, странни белези и цепнатини по преградни те стени, мирис на спарено…
И все пак въздухът бе по-свеж, отколкото в моят капсула, това веднага се усещаше. Странно съчетание: свежест и спареност.
Наложи се сериозно да повоювам с металната врата — тя категорично отказа да се отвори с добро, а когато неочаквано с оглушително ръждясало скърцане се отмести, дори се учудих, че не се откъсна от грохналите панти и не ме смаза.
Вехтории, боклуци, а ето там дори недвусмислени следи от отдавна изгасен пожар… Сънувам ли? Сигурно. Заспал съм и ми се привижда насън… Ей, хора!
Зад вратата започваше тесен прав коридор с дължина минимум половината подводница. Едва-едва блещукаше аварийното осветление; стъпките ми отекваха глухо.
Никой.
Част от вратите в коридора бяха залостени и заварени, други — демонстративно разтворени. И никъде жива душа. Да не би автоматиката да ме е уловила, реагирайки на моя SOS! Нещо не бях чувал за подобна автоматика. Екипажът на подводница от такъв клас трябва да наброява минимум трийсет-четирийсет души.
И успоредно с това някои механизми работеха, подът едва доловимо вибрираше и подводницата несъмнено продължаваше по своя път. Чувал бях за една такава подводница… но не вярвах, че съществува, разбира се.
Пустота лъхаше от всичко. Забрава…
— Това пък какво е? — произнесох на глас, изтръпнал от внезапната догадка, и снижих глас до шепот, тъй като коридорът сякаш оживя от ехото. — Къде съм попаднал? На Сънната подводница?
5.
След като отворих очи, известно време гледах тавана и се опитвах да разбера къде се намирам. Дори на оскъдното осветление се виждаше, че таванът е покрит с плътен слой прах и не само това — на места от него се спускаха някакви сивкави гирлянди, край вентилационните решетки се люлееха паяжиноподобни ресни, по шевовете в ъглите растяха космати сталактити, грапави буци прахоляк белееха по разслоилото се антикорозивно покритие и под цялата тази занемара едва се различаваше стенното оребряване — старомодно изпълнение, но аз бях виждал такива. Дори си спомних къде — в моето мизерно жилище на Трети контролен.
Типична боцманска каюта. Тясно, но не нетърпимо. Миниатюрна, но все пак отделна койка. Тук не спят върху машините или един до друг.
Стените не бяха в по-добро състояние от тавана. Все още объркан след безпаметния сън, няколко минути се опитвах да разбера откъде има толкова много прах. Донякъде е ясно: „сипе се“ от пластиката на преградите, люпи се боята, „остаряват“ и се разпадат полимерните уплътнители, а най-много прах произвеждат човекът и неговите дрехи — мъртви люспи от кожата, опадали косми, парченца от тъканните влакна на униформата… Значи трябва да има и хора. Колко време е изминало, за да запустее така това помещение? Едно е сигурно — новобранци тук няма и отдавна не е имало.
Изведнъж си спомних къде се намирам и рязко се надигнах.
— Наспа ли се? — попита ме старецът. — Или ще поспиш още?
Завъртях глава и се облещих. Беше точно такъв, какъвто си го спомнях от вчера (или онзи ден?): дребничък като гном и в добавка съвсем прегърбен, оплешивял, с жълтеникава бледа кожа на голия череп. Да ви призная, съвсем различно си представях капитана на Сънната подводница: такъв един истински Ван Страатен с богатирски плещи, риж, с пуфкаща лула в брадата и безумно изцъклени очи.
А очите на този бяха като на чироз, с обезцветена, едва забележима червенина. Може би някога бяха го смятали за албинос, а може би това бяха просто очите на болен човек. Лошото осветление и прахът…
Неволно трепнах, като си представих как при едно случайно раздвижване на въздуха в кубрика геологическите пластове прах безшумно ще се отделят от тавана и ще ме засипят. Дадох си дума да се движа съвсем плавно.
— Здравата хъркаше — продължи старецът. — Но не поспа много — само двайсет и два часа. Сигурно пет денонощия не си мигвал, а?
— Почти толкова.
— Добре, че не те гръмнах още щом се подаде — любезно ме осведоми старецът. — Мислех, че хитруваш, а ти просто си захъркал и толкоз… Извинявай за вида на помещението — проклетата възраст не ми позволи да те довлека до някое по-свястно. Извинявай също, че те претърсих. Сам разбираш, налагаше се.
— Да де — отвърнах. — Няма защо да се извиняваш. Е, какви бяха резултатите?
Старчокът се усмихна.
— Удовлетворителни. Чист си като ангел небесен. От наказателния отряд си, нали?
Кимнах. Старецът почака за по-пълен отговор, но видя, че няма да има, и се примири.
— Добре, ще ми разкажеш, ако искаш. Няма да ти вадя думите с ченгел. — Въздъхна. — Иди да се оправиш. Нужникът е наляво по коридора, умивалникът отсреща. След това ела в командната рубка, тя е на горната палуба в…
— Знам.
— Така ли? — Старецът явно се изненада. — Откъде?
— Тази подводница е клас „Анаконда“, нали? Щурмови крайцер. Изучавали сме ги, макар и повърхностно. Курсът по история на материално-техническото оборудване не е задължителен. За всеки случай.
— Така било значи — рече замислено старецът. — Е, ясно. Отдавна ли пристигна от Земята?
— Преди година.
— Тъй-тъй. После ще ми разкажеш как е животът там. Сега върви. И имай предвид: това не е някаква си подводница клас „Анаконда“, това е „самата“ „Анаконда“…
За моя изненада тоалетната бе в сравнително добро състояние. Сапун, разбира се, нямаше, но затова пък горещата вода беше в изобилие, ако искаш, вземай душ, още повече че имаше и душ, съвсем истински. Подвоумих се, но реших да го отложа за по-късно.
В командната рубка също беше подредено. Погледнах мимоходом стареца, който очевидно ме беше чакал с нетърпение (ще почака!), и се втренчих в екрана на допотопния монитор. Дълбочина на потапянето осемнайсет хиляди и четиристотин, курс 310, скорост едва единайсет възела.
— Веднага се познава дълбочинникът — коментира старчокът. Изгорелият наполовина плафон караше голото му теме да лъщи. — Пояснявам, ако те интересува: все още сме в Гълфстрийм. Не се мятай към екрана де — стига с тия рефлекси на дълбочинник… Няма от какво да се страхуваш: моята „Анаконда“ има такава заглушителна система, че биха ми завидели от „Черен корморан“, при това е преработена специално за тукашните условия. Мен торпедата в Гълфстрийм ме вземат за свой — старецът се изкикоти, — осъдени като теб гледат да не се захващат с двойна цел… Хайде, сядай. Откриваме час за въпроси и отговори. Как се казваш?
— Филип.
— А цялото?
Изрецитирах си цялото име. Старецът се намръщи и комично размаха ръце, сякаш гонеше мухи.
— Нека бъде само Филип Алвело. Испаноезичен?
