спокойно да продължи лова.
Не си направи труда да изплава, за да съобщи на най-близката база за унищоженото торпедо — това можеше да стане и по-късно. Наложи се да признае пред себе си, че всъщност не иска да вижда повърхността на океана. Там е бурно, често върлуват смерчове, без никакво предупреждение зейват устите на водовъртежи, кълбовидни мълнии се спускат от надвисналите буреносни облаци. Глупави риби с изцъклени очи ядат хищния крил или сами стават негова плячка. Там е задушно и неспокойно. На дълбочина десет мили е далеч по-приятно.
А още по-добре щеше да е на твърда земя, припомни си той. Ще се върна на Земята и ще се заселя някъде, където водата тече само от чешмата… Ще си намеря такова местенце, като Одисей. Ще тръгна пешком, с весло на рамо, докато някой не ме попита защо нося тази лопата…
Капсулата се залюля без видима причина. Филип изруга и изключи цереброуправлението. Когато си с шлем, трябва да мислиш конкретно — бързо, бавно, встрани, потапяне, изплаване, задействане на заглушителя, залп… Реакцията на глупавия механизъм на по-сложни мисли е непредсказуема, да размишляваш е опасно не само в Гълфстрийм. Вярно, осъденият винаги има за какво да се замисли, нали затова е тук — за да си изкупи вината. Жалко, че нямаше никаква книга, за да се разсее — нямаше го дори историческия роман за маркиз дьо Ренси и моторната резачка, която изящно измъква от ножницата…
— По-рано трябваше да мислиш — каза той на глас. — Какво, не е ли така?
„Така е“.
— Тъй де.
Екраните продължаваха да пустеят, ако не се брояха облаците крил. Нито една цел не се бе мяркала на тях вече дванайсет часа, въпреки че математически изчисленото средно време за очакване бе четири часа и половина. Филип не беше никак доволен от този факт. Разбира се, приказките за кибернетична екосистема от ръждясали торпеда са само приказки, също като разказите за Сънната подводница, тукашния вариант на Летящия холандец — такива чудеса няма. Просто целите в Гълфстрийм не са разпределени равномерно, а по случаен принцип — на места са нагъсто, на други — съвсем нарядко…
И въпреки това затишието никак не му се нравеше. Имаше и друга аритметика, къде-къде по-нагледна — от петима осъдени средно загиват трима.
Извика на монитора резултатите от изчисленията, въведе поправките и зацъка с език. Освен риска „рейдът“ има и други неудобства: рано или късно отредената на осъдения ивица с ширина пет градуса свършва и идва време да обърне назад. Торпедата, унищожени в чужда ивица, се зачитат на съседа. А осъдените алтруисти са по-голяма рядкост дори от ледове на екватора.
По обед сонарът за кръгово наблюдение засече отпред нещо по-голямо от торпедо. След половин час Филип успя да различи характерните очертания на „Гмурец“ — къс корпус, ниска рубка, липсва ракетен бункер — и почти веднага оживя хидрофонът:
— Представете се. — Гласът беше басов, леко дрезгав.
— Лейтенант Алвело, гранична флотилия — отвърна Филип. — А вие?
Отговорът се забави половин минута — звукът и във водата не бърза особено.
— Капитан трети ранг Богданов, Ударен флот. Радвам се, че се срещнахме. Да не съм навлязъл случайно във вашата зона?
— По-скоро аз във вашата — възрази Филип. — Отдавна ли не сте засичали координатите?
И отново дълга пауза преди отговора.
— От сутринта.
— Аз също. Май е време да изплаваме.
Шумове в хидрофона. Постоянен фон отдолу, откъм Вихрения пояс, и щракане на крил някъде високо над главата.
— Изплаваме заедно. Виждате ли ме?
— Прекрасно. Не е необходимо да се приближавате.
Пауза — после хриплив смях.
— Че то е ясно.
„Гмурецът“ пое с лекота нагоре. Металът пращеше, отхвърляйки оковите на налягането. Ето как се разбира кое е истина и кое — легенда, помисли Филип. Това не ви е Сънната подводница. Прав е капитанът трети ранг, че не ми вярва. И аз съм прав, че не му се доверявам. Най-лесната цел, това е капсулата на прекалено доверчивия съсед, в крайна сметка взривната вълна няма да е по-различна от всеки друг път. Казват, че някои рационализатори оставяли на заблудилия се съсед да половува в тяхната зона, преди да го… И защо ли аз, глупакът, отказвах да вярвам в това? Все пак сме хора. Където има подлост, там сме и ние. А човечността ни е нужна, колкото котва на Шамандурата…
На повърхността подскачаха дребни вълни. Играеха отражения. В потоците ярка светлина океанът изпускаше влажен предбурен зной, трептяха гъсти изпарения, в обърнатото наопаки небе над южния хоризонт се кривеше прекатурен мираж, а на север бавно се събираха антрацитночерни буреносни облаци.
Филип включи навигационния комплект, с привично движение нахлузи на лицето си намордник на филтъра, измъкна се на миниатюрната палуба и зачака: две крачки в едната посока, обръщане, две крачки в другата… И тук беше трудно да се диша.
Флегматична риба-одеяло подаде над водата триъгълна кула с дебелината на хартиен лист, изгледа Филип с плоските си очички, подплаши се и потъна. Някакви кръгли тъмни кутийки с големината на орехи чевръсто изплуваха от дълбочините — още една и още една, а ето сега десет наведнъж… Чуваше се как потракват отдолу по обшивката. За всеки случай Филип отстъпи до люка, а странните кутийки продължаваха да излизат, вече на цели рояци, подскачаха като плаващи фарове върху гладките вълни, търкаха се в борда на капсулата и скоро покриха околността с плътен поклащащ се килим — навярно бяха милиони. Филип не бе виждал нищо подобно, но кой може да твърди, че знае всичко за Капка? Тук има седем хиляди пъти повече вода, отколкото в земните океани, а какво се намира под Вихрения пояс още никой не е успял да разбере. Капка живее свой живот, хората успяват само да се задържат върху вечно променящата се повърхност. През последната война дори не бяха успели да замърсят планетата с радионуклеиди до такава степен, че да стане необитаема. Не бях успели въпреки хилядите избухнали бойни глави и потопеното ядрено гориво, отработило своя срок. Фон като фон, нормален, ако се изключи, разбира се, Гълфстрийм, където е леко повишен. Почти няма какво да гори, да изхвърля сажди — тук човекът никога няма да предизвика ядрена зима…
Плуващите кутийки започнаха да се разпукват с леко пращене. Всяка изстрелваше във въздуха десетки миниатюрни, наподобяващи комари същества. Някои падаха във водата, преди да успеят да разтворят покритите си с червеникави жилки крилца, но повечето политаха и след минута над морето се изви алена вихрушка. Филип измърмори: „Любовен период. На зор са…“ — шмугна се в капсулата, хлопна капака на люка и долепи очи до перископа. Зрелището беше завладяващо и той не чу веднага хидрофонния сигнал. Сепна се и включи радиовръзката.
— Ей, лейтенант — отекна от говорителя гласът на Богданов. — Спиш ли? Засече ли координатите?
— Да — отвърна Филип. — Извинявай, но аз съм си в своята зона.
— А аз — в своята. Границата е някъде между нас, по-близо до теб. Така че прощавай, ако с нещо съм те обидил. Надявам се не си напълнил гащите?
— А ти?
Чу се сподавен кикот.
— Добре казано, приятел. Свиквай, тук няма чинове. Отдавна ли си на „рейд“?
— Едно денонощие.
— Послушай съвета ми: не се напъвай повече от две денонощия. Опасно е, ще се измориш. А иначе отдавна ли ловуваш?
— Тринайсети ден, четири торпеда.
— Добро начало. Аз имам петдесет и два дни и девет торпеда.
— И всичките ли са записани?
— Всички до едно.
— Брей — възкликна Филип. — Май скоро ще можем да те поздравим?
— Да не чуе дявол, новако. Сигурно отскоро си на Капка?
