от Велич и сега е моментът да се отърве от нея. Изглежда, че няма. Във връзка с ремонтните дейности част от пропускателните съоръжения с датчици са изключени и това е най-хубавото, което вие, мили мои, сте могли да направите…
Раздрънканият, спешно нуждаещ се от поправка асансьор го качи до Рупърт Маклъп. След смъртта на дребния картограф инспекторът по правата на аборигените се страхуваше от шефа си повече, отколкото жаба от таралеж — пристъпваше от крак на крак, докато Шеленграм го засипваше с инструкции за времето на своето отсъствие, — а след това, притеснен от факта, че пак не е угодил на началството, показа писмено нареждане за незабавно завръщане в метрополията и запелтечи объркани извинения.
Шеленграм въздъхна.
— Може би така даже е по-добре, Рупърт. Заминавайте. Последният редовен рейс е утре следобед. Искрено ви съветвам да не го изпускате.
— Защо последният? — попита изплашено Маклъп.
— Защото… — почна Шеленграм. — Всъщност престанете да задавате ненужни въпроси, това е опасен навик.
— А какво да правя… с всичко това? — Инспекторът разпери ръце към ихтиологичния музей. — Ще ми позволят ли да го натоваря?
— Само личният багаж. Наистина съжалявам, Рупърт. Но влиянието ми тук е ограничено.
В очите, на инспектора по правата блесна отчаянието на камикадзе: готвеше се да помоли за нещо.
— Мога ли да се надявам… че ще го наглеждате?
— Доколкото ми е по силите, Рупърт — отвърна мрачно Шеленграм. — Обещавам.
Евтини, ненужни думи… Със заминаването на Рупърт се късаше връзката с неговата група, точно както преди това бе прекъсната връзката с групата на Мохамед. Сега вече оставаше съвсем сам… А резидентът единак не струва много. Вярно, и задачите не са кой знае какви — да измъкне онзи глупак от Гълфстрийм, да го докара на „Рона“, да го отведе оттук…
Всъщност никак не е малко, възрази сам на себе си Шеленграм, докато крачеше към сектор Бета. Дори е много, и при това не е лесно, още повече след като онези горе са решили да изоставят подопечния тук. Интересно защо? Като признание за безперспективността на по-нататъшната разработка? Дали? Не е изминало чак толкова много време, че да се очакват резултати, дори наблюдението на подопечния се предава на друга група, за която не зная нищо? Това също не е изключено. В такъв случай разговорът за чистката е пълна глупост, никакво премахване няма да последва… Ще има близко наблюдение, агентурно, както и периферно — за да се провери ще остави ли Ореолът „кукувичката“ да загине във войната, или ще се намеси — и ако се намеси, то как? Ще е наистина странно, ако в състава на ескадрилата, която след няколко дни ще блокира подстъпите към Капка и изходите на най-близките Канали, се окаже и съд, натъпкан със специална апаратура за издирване на черните кораби…
Има и още една възможност, нещо, за което Госта не заговори, но не е трудно да се досетиш: предимството на неотложните интереси. Загадъчният Ореол е далечен и непонятен, проблемът с него е едва от стотина години, „кукувичките“, изглежда, все още не са трън в задника, но виж, Капка е нужна на Земята сега. Практично, разумно… Каква друга логика може да се очаква от хората? Ето, блъснаха си главата в стената на задънената улица, а продължават да напират напред и да я блъскат…
Току-виж рухнала.
Ако е така, на подопечния не му остава много. Нищо повече от елементарна застраховка срещу непредвидени обстоятелства. Дори Алвело да беше на мястото на Адмиралисимуса, Мриш или Велич, пак нямаше да оцелее. Иди тогава го спасявай, ще те завлече със себе си на дъното.
От друга страна, да остава повече тук е безсмислено при всички случаи. Тази война ще е по-страшна от предишната, ненапразно се готвят за нея трийсет години. Невъзможно е да се опиташ да спреш нещо, което е логически неизбежно — най-много да увеличиш размера на бедствието. Ще те обвинят в държавна измяна и нищо няма да спечелиш, колкото и по-слаби да са северните, все едно, Капка е обречена. С тунелното оръжие шега не бива. Затова пък, ако най-силната на планетата Федеративна зона нанесе неочакван и при това успешен удар, остава надеждата, че ще се случи чудо, ще загине само половината от населението, колкото и да е малък този шанс.
Ставам пацифист, помисли Шеленграм. Или прихващач, както казват на своя жаргон същите тези, които наричат тъпанарите тъпанари. Прихващам чужди идеи. А може би се превръщам в циник? Не им ли стигна, че веднъж вече едва не измряха? Хиляда години след катастрофата си спомниха старите навици, отново се заеха да управляват човешките тълпи без аерозолни облаци и масова хипноза. И ето докъде го докараха…
На долния флайдром на сектор Бета беше шумно и оживено, но той разчиташе тъкмо на това, когато бе определил това място за среща. Не защото се страхуваше от Хипел, а заради дълбоко вкоренения навик да не рискува напразно. Вятърът беше утихнал и в мразовития въздух висеше гъста мъгла, озарявана от прожекторите, и в мъглата човешките фигури изглеждаха великански и разкривени. Нисък предупредителен сигнал оповести, че подемникът се спуска, за да прибере в хангара върнал се от патрулиране флайдарт. Около стартовия катапулт се суетяха техници, тръбата на горивопровода се виеше между краката им като огромно черво. Далече долу сънливо се плискаше океанът и в борда на Шамандурата се търкаха ледени късове. Там, на най-долната тераса, под увисналата над спокойните води малка товарна стрела, тежко се поклащаше на въжето гланцово блестяща металическа черупка — знаменитият дълбоководен скафандър на най-добрия водолаз в цялата Федеративна зона, току-що издигнат от километрова дълбочина след огледа на подводната част на терминала. Чуваха се възбудени гласове: „Как е там?“… „Всичко е наред!“… „Лукяйнен не кесоняса ли?“… „Размина му се“… „А андроидът?“… „На андроида май му е спукана работата…“
Нямаше време дори да помръзне. И както очакваше, Хипел не беше устроил авария с платформата — сигурно подобна мисъл дори не му бе минала през главата. Едва ли му беше до това сега…
— Вие ли сте Шеленграм? — Гласът на пилота издаваше недоволство от нощното разбуждане, полетната задача, климата на арктическите води и общата подлост на съдбата. Филтърът на лицето му похъркваше при вдишване. Пилотът сви зиморничаво рамене. Непонятен далечен полет в тази мъгла и този отвратителен студ, а на това отгоре и да чака пътника… онези там горе съвсем са полудели.
Нищо. В тропиците ще се посгрее.
— Да, аз съм.
— Вървете зад мен. Платформата ни чака.
4.
Тридесетият паралел на Капка, както южният, така и северният, е място във всички отношения необичайно, познато още от лекциите на Моржа за вероятния театър на бойни действия и още тогава доста омразно. Не заради това, че там по-често се наблюдават хидротрусове или към повърхността на океана се издигат жълти приливи — ни най-малко, а що се отнася до тропическите бури, тайфуни и смерчове, вероятността да опресниш запознанството си с тях в тясната, широка едва триста мили ивица на особена опасност не е нито по-висока, нито по-ниска, отколкото в грамадната акватория от северните до южните субтропици.
„Ако искаш да изплаваш — гмуркай се надълбоко“ — така гласи една стара максима на дълбочинниците и стига да не абсолютизираме този съвет, той напълно отговаря на истината. Горе-долу същото, макар и с други думи, е записано в инструкциите, наръчниците и учебниците по военноморска тактика. Ако състоянието на корпуса позволява — потапяй се! На стокилометрова дълбочина, която все още не е пределна за подводниците и капсулите от последните модели, човек се намира в относителна безопасност както от природата, така и от други хора. Разбира се, торпедото с ядрен двигател и изкуствен интелект ще открие подводницата и там — ако не му попречи естественият интелект на пилота, изострен от тренировките на тренажора. Хрониките от последната война и локалните конфликти са изпъстрени с истории за невероятна изобретателност и спасения по чудо. С една дума, независимо дали във военно, или в мирно време — потапяй се, не се колебай. Навсякъде освен в тясната ивица на тридесетте.
Това, което на Капка наричат пръстеновиден Гълфстрийм, лежи именно тук. Те са два — Северен и
