колонии за последен път са били наблюдавани черни кораби преди повече от пет години — оттогава няма постъпили достоверни съобщения за тях… Ах, това ви е известно? Толкова по-добре. Но да не забравяме, че преди се е наблюдавала известна връзка: там, където е забелязан черен кораб, има смисъл да се търсят и „кукувички“. Това на какви мисли ви навежда, Гундер?
— Че щитоносците са престанали да се интересуват от Федерацията?
Госта се прозя, прикри устата си с ръка и посегна към гарафата. Наля си и отпи, без да бърза. Почти веднага лицето му се покри с едри капки пот. Нов порив на леден вятър откъм отворения люк накара Шеленграм да настръхне.
— Напълно е възможно да са престанали — отвърна Госта. — Между другото, още никой не е доказал, че се интересуват от нас… Гундер, вдигнете си яката, ще настинете.
— Не се безпокойте. Ами ако тези щитоносци са преминали към по-незабележими способи за намеса?
— Затова ли изпуснахте вашия подопечен от наблюдение, и то в най-неподходящия момент? — отвърна с въпрос Госта.
Негодник, помисли си Шеленграм с внезапно раздразнение. Захапа ме тоя микроб, тая човешка буболечка. Спокойно… Не трябва да ги мразя. Аз съм боклукчия, а те — боклукът…
— Правя, което е по силите ми — тросна се той, опитваше се да запази самообладание. — Не съм авантюрист и колкото и да ви се стори странно, не съм и Господ Бог. Потърсете в архива моите докладни за необезпечаването на разработката. Едно направих, друго пропуснах — и точка.
Госта протегна чашата някъде отвъд границите на полето. Изглеждаше, сякаш ръката му е отрязана до лакътя. Очевидно там имаше масичка с напитки и тропотът на поставената чаша го потвърди. Той извади кърпа и си попи челото.
— Гундер, излишно е да се нервирате. Във вашия случай всичко, което не е било направено, е било за добро. Например вие сте си позволили да проспите акцията на местната специална служба по отношение на субекта на разработката и това само потвърди едно предположение: никакви всемогъщи щитоносци не се намесиха, за да спасят живота на нашия подопечен. Той остана невредим само по чудо, като при това по всяка вероятност е убил — в условия на самоотбрана, несъмнено — подполковник Андерс. Нека оставим на местното командване да предъвква хипотезата за нещастен случай с подполковника… Далеч по-лошо е това, че нашият подопечен направи доста глупости и дори, ако не се лъжа, искаше да убие още някого, а вие не насочихте събитията в правилното русло. Това беше ваша задача, Гундер. В резултат от бездействието ви Алвело беше пратен в наказателния отряд и сега се намира там, където нашите — или по-точно, вашите — възможности за проследяване са ограничени. Да не говорим за възможностите за активно действие.
Да, помисли си Шеленграм, за това е прав. Само че е ужасно неприятно, когато някакъв си началстващ франт ти трие сол на главата за нещо, което и без това сам не можеш да си простиш… Като жужаща над ухото конска муха. Като краста.
— Това беше мой пропуск — произнесе сухо той. — Но кой можеше да предвиди? А що се отнася до следенето… Може би не сте в течение, но спътникът за тунелна транслация е, най-общо казано, многоцелеви.
Госта избърса шията си с кърпичка, смачка я и я хвърли някъде.
— В течение съм. Но е ясно, че спътниковото следене няма да ни даде нищо. И въобще никое следене. Връщайте се, Гундер. След осемдесет и пет часа пристига совалката „Рона“, на борда има запазено място за вас. Оставям ви да подготвите сам легенда за заминаването.
— Сменят ли ме?
— Не. Разработката е приключена. Връщайте се, това е заповед.
— А подопечният?
— Чистката не ви засяга. Имате ли други въпроси?
Изображението на Госта се покри с вълнички — спътникът ретранслатор се скриваше зад хоризонта.
— Оставям си правото на възражение пред вишестоящото ръководство — заяви с ледена ярост Шеленграм. — И ще ви помоля да имате предвид, шефе, Гост или какъвто сте там, че ще се възползвам от това право.
В отговор едва забележима усмивка.
— Както решите, Гундер. Впрочем, не ви съветвам.
— Времената са се променили, така ли?
— Именно — промениха се. Повторете заповедта.
— Да се върна в метрополията. Да оставя премахването на подопечния на някой друг. Ако, разбира се, подопечният оцелее в наказателния отряд.
Госта се намръщи.
— Грубо, но по същина. Край на връзката, Гундер.
Изображението изчезна. След кратък предупредителен сигнал звукоизолиращият пашкул се самоизключи. Чу се протяжното скърцане на поклащания от вятъра капак на илюминатора. Безброй непонятни звуци, ежеминутно раждани от океана и плашещи новобранците в топлите тропически води, блуждаеха във вихъра на снежния повей и гаснеха в мъглата. И ако снежната пустош на беззвездната нощ можеше да чува, сега щеше да стане свидетел на най-дългата ругатня, която е в състояние да измисли и произнесе човек.
Дори в светая светих номер две — командния бункер, второто по значимост помещение на Шамандурата след личните покои на Адмиралисимуса — осезаемо намирисваше на дим от електрозаварка, неизвестно как проникнал през вентилацията. Дори тук, вярно, доста приглушено, се чуваха звуците от продължаващия вече шесто денонощие аврал.
Надясно е кормилната рубка. Наляво — „мозъкът“ на Шамандурата, пропускът за който е имплантиран само на половин дузина внимателно подбрани и проверени хора. Автоматиката на проверочната кабина беше дублирана с подсилен пост от вътрешната гвардия.
Направо.
— Не може да го будите! — крещеше шепнешком в ухото му жълтият от безсъница адютант в парадна униформа и с кортик и се опитваше да запречи вратата с охраненото си тяло. — Господин водещ експерт, разберете най-сетне, не бива!
— Тогава ти го събуди! — упорстваше Шеленграм. — Какво чакаш? Махай ми се от пътя!
Но адютантът отказваше да се отмести — беше се вкопчил в мъртва хватка във вратата. Така и не можеше да произнесе и една свястна дума — вместо това от устата му излизаше някакъв отвратителен шум, почти шепот; но въпреки това не помръдваше от мястото си.
— Господин контраадмиралът току-що си легна… Четири денонощия е на крак… Изключено… Заповядано ни е да го разбудим само в случай на пряка опасност за Шамандурата… Старшият офицер е упълномощен да решава всички текущи въпроси… той ще ви приеме…
— Да върви по дяволите твоят старши офицер! — изрева Шеленграм точно така, както някога бе викал на Прокна — някои навици не се забравят. — И ти с него! Какво? Корабната полиция? Хайде, повикай ги. Разкарай ми се от пътя, сополанко! Къде е Курт?
— Кой е? — долетя иззад вратата слаб глас. Адютантът позеленя. — Гундер, вие ли сте?
— Че кой друг? — провикна се с весела ярост Шеленграм. — Идвам при вас по важна работа, Курт, а вие сте се заградили с подлизурковци. Може ли да вляза?
— Толкова ли е спешно? Лейтенант, донесете ни кафе.
Жълто-зеленият адютант отстъпи. Шеленграм успя да забележи как изражението на отчаяна решимост да не пропусне през вратата дори самия Господ Бог в компанията на Адмиралисимуса се смени с тъпа умора, погълнала без остатък всякакви чувства. По-късно щеше псува нахалника, а сега щеше да иде да се наспи… Щеше да се спотаи някъде нещастникът…
Контраадмирал Хипел не изглеждаше по-добре.
— Какво се е случило, Гундер? Простете, че ви посрещам в такъв вид… — Беше по пижама. — Неотложни дела?
