разсмя. — А какво съм?
— „Кукувичка“ вероятно.
— Какво?!
— Ти не си се родил в метрополията. Подхвърлили са те отвън… с някаква цел… и фалшива памет.
— Не дрънкай небивалици, гадино. Да не мислиш, че ще ти повярвам?
Глиста обезсърчено поклати глава.
— Казах ти, че няма да повярваш.
— Добре — отвърна ядосано Филип и демонстративно насочи лъчемета към главата на Глиста. — Да оставим засега това. А защо ме зарязахте по време на рейда? Това също не мога да го разбера.
Глиста се поколеба само секунда.
— Беше ти предложено да изпълниш опасна задача. Ти се съгласи, без да знаеш в какво ще се състои тя… съвсем доброволно. В случай на успех щеше да получиш по-висок чин. Тази част от спомените ти по- късно беше изтрита. Тогава още не знаехме кой си всъщност… — Андерс замълча.
— Нататък — подкани го Филип.
— Нататък… беше ти поставен мнемоблок с латентна памет за Федерацията на Капка. Дислокация на базите, въоръжение, степен на готовност за война… накратко, всичко, което хипотетично би могъл да знае за нашата зона един любознателен лейтенант от граничната флотилия. Добре изпипана работа, можеш да ми повярваш.
— Дезинформация.
— Естествено. Останалото ти е известно. Операцията се провали по най-глупав начин, изгубихме ненужно цял хранителен комбинат и позволихме на диверсанта да се измъкне. За щастие сработи резервният вариант.
— И какъв е той?
— Не те засяга. Един лейтенант от Запасния флот, името му няма да ти говори нищо…
Така, помисли си Филип. Значи не съм само аз… Целта си заслужава, няма как да възразиш: да пожертваш една-две пешки на огромната дъска, дори не пешки — песъчинки… заради успеха във войната за обединение на Капка, заради Федерацията и светлите й идеали… Но колко подло!
Нали си се клел да умреш за Федерацията?
Клел съм се. Искрено. Разбира се, надявах се, дълбоко в душата си, да не се стигне до това.
А виж, последното, приятелю, никой не ти е обещавал…
Не са ти обещавали дори, че е възможно да умреш за любимата си Федерация не от ръката на противника — а на собственото си командване или контраразузнаване. И дали това е необходимо, или не — друг решава.
Подло. Неизбежно подло. Необходимо. Единственият начин да победиш в нашия подъл свят е да станеш по-подъл от него.
Излиза, че дори бомбардировките са били наши — вероятно „Черният корморан“. Пропуснал е безпрепятствено чуждия, от пределна дистанция е открил огън по своя, натиква го в бомбено „чекмедже“, но така, че да не го потопи… Да, изпипана работа.
Само едно не са могли да предположат тези подлеци: че непознатият от А–233 ще се окаже човек, за разлика от тях…
— Ти си бил възпитан на Земята — проговори дрезгаво Глиста, лицето му беше разкривено. — Би трябвало да разбереш…
Да разбера и да простя?
— Млъкни!
Не можеше да го обвинява: в края на краищата Глиста просто си бе изпълнявал задълженията… Май ще трябва да го измъкна, помисли без ентусиазъм Филип. Джентълменско споразумение с него е невъзможно, но да се надяваме, че ще мълчи, за да не се изложи. Поне за известно време. Началството ще го притиска — това е НЕГОВА операция.
Обаче е опасно…
— Измъкни ме де!
— Повиси още малко. Одеве спомена за мнемоблока. Това защо не го помня?
— Латентна памет, идиот! Да не мислиш, че лъжа? Спомените за сеанса и за операцията бяха щателно изтрити. Но след това някой е изтрил и мнемоблока…
— Какво? Кой?
— Не знам! Издърпай ме, глупако! Ще падна!
Филип поклати глава.
— Не обсъдихме гаранциите за моята безопасност.
— Аз съм твоята гаранция! Падна ли — ти си труп, ясно? Ако ме извадиш — ще ти уредя преместване… за да не ми се мотаеш тук. Искаш ли на Малък Едем? Земята и без това не е спирка за теб, няма какво да те лъжа.
Да му повярва ли? След всичко сторено от него и хората му? Глиста нямаше да издържи още дълго на една ръка.
Филип отново почувства, че е вкочанен от студ и едва се държи на крака. Току-виж, ако се забави още малко, няма да му стигнат силите да го измъкне…
— Ще си помисля — рече той.
— За какво, идиот такъв? Предлагат ти живот, „кукувичке“! Живот!
Вероятно на лицето на Филип се беше изписало силно съмнение по този въпрос. Във всеки случай, когато си спомни всичко след това, не можа да намери друго обяснение за случилото се.
— Лейтенант, мирно! — неочаквано кресна Андерс.
И вече се придърпваше нагоре с лявата ръка. С неочаквана лекота преметна крак през перилата. От доскорошната му апатичност не бе останала и следа — той и със счупени пръсти си оставаше бойна машина, готова за скок. Гледаше вцепенения Филип с яростна насмешка… И изведнъж се откъсна, без да издаде какъвто и да било звук, мярна се за миг зад перилата и изчезна.
Филип се надвеси над фалшборда. Още няколко секунди виждаше Глиста, след това нелепо размахващото ръце тяло се вряза с плясък във водата и не се показа повече.
Дори кръгове не се появиха на мястото, където океанът погълна подполковник Андерс — а и какви кръгове в кипяща вода? Навярно бе потънал веднага. Никой не висеше по израстъците над люшкащата се вода, никой не се опитваше да се изкатери на една ръка.
Филип чака дълго, надвесен над фалшборда. Мислите му подскачаха като обезумели, треперенето не се успокояваше. Андерс лъжеше, нямаше съмнение в това. Въпреки строшените си кости щеше да се разправи за броени секунди с наивното лейтенантче, още повече когато — по рефлекс! — Филип наистина едва не застана мирно при командата и напълно забрави за лъчемета…
С ТАКИВА нямаше да се разбере. Никога. Безсмислено беше да ги моли за пощада.
Лоша работа — излизаше, че е обречен. Стана му мъчно за самия него.
„Но нима си въобразявахте, че няма да се съпротивлявам?“
Остана до фалшборда, докато променената повърхност на океана не показа първите признаци за настъпване на жълтия прилив. Едва тогава трепна и дойде на себе си, пъхна лъчемета под колана си и отново се закатери по траповете. Хлъзгаше се, вкопчваше се във влажните парапети и често спираше да си поеме дъх, но продължаваше упорито да се изкачва от една тераса към следващата, надяваше се да открие някъде незатворен шлюз. Вече знаеше какво трябва да направи — да намери Лейф. Да го намери и да го накара да говори. И вероятно да го убие, когато разговорът приключи.
3.
Нощ без звезди.
Черна, безкрайна. Едва се чува как долу се плиска океанът. Едва примигва — неизвестно защо — фарът на върха на Шамандурата, едва сияят площадките за кацане на бойни флайдарти и летящи платформи.
Когато в полярните води настъпва нощ, към топлата грамада на Шамандурата се издигат обитателите на тукашните дълбини — безформени студени тела с размери на голяма подводница. Докосват метала,
