тях така, че никой да не може да го изтръгне обратно, без да му откъсне пръстите. Все пак успя да потисне инстинктите… знаеше, че втори подобен случай няма да му се удаде — под корпуса от страната на „кърмата“ течението влечеше надолу. Неминуемо щеше да се удави.
Спомни си как заплува право срещу стената и какво почувства, когато видя, че Шамандурата се отдалечава — отива си! След вала имаше пенести вълни, гигантски мехури бълбукаща вода, той ту се давеше, ту изскачаше на повърхността, но подробностите, кой знае защо, сега му убягваха. Металната стена се отдалечаваше, после изведнъж се озова съвсем близо до него, цялата в грозни израстъци, в повлеклата на хлъзгави водорасли. Вероятно веднага след сблъсъка с корпуса бе изгубил за кратко съзнание, но ръцете му сами бяха направили това, което се очакваше от тях, защото когато дойде на себе си, Филип откри, че е увиснал над бясно клокочещата вода. Вълната не бе успяла да го свали, до най-близката тераса имаше петнайсетина метра, а Шамандурата продължаваше бавно да се издига над океана. Въпреки свръхмощните помпи и необятните тръби-тунели й беше необходим поне час, а може би два, за да изхвърли цялата баластна вода и да намали газенето със стотина метра.
Колкото и да бе странно, се оказа, че не е чак толкова трудно да виси на израстъците — на Земята, с нейната гравитация, замръзналият и измъчен плувец нямаше да се удържи и минута. Много по-трудно бе да се катери нагоре. Намери сили едва тогава, когато си спомни за начина да се почиства обраслият корпус — с електромагнитен импулс или нещо такова. От удара рошавата кора от морски репеи се отлепваше веднага, в общ слой, и ако точно в този момент на някой от вахтеното началство му хрумнеше да го направи, за да увеличи скоростта на Шамандурата с една десета от възела…
Допълзя разтреперан до фалшборда и легна по корем върху него. Погледът му бе втренчен в изпусналата плячката си бездна. Там долу, вече на четирийсет метра, водата продължаваше да кипи. Засега признаци за приближаването на жълтия прилив още нямаше. Шамандурата се подрусваше равномерно, в такт с неистовата работа на машините, но оттук не се виждаше дали са били изпратени и влекачи. Издигнатата над повърхността подводна част на корпуса изглеждаше почти отвесна, без никакви намеци за обратен наклон, сякаш надолу Шамандурата продължаваше като цилиндър, а не като полусфера. Обяснимо при почти половинкилометровото газене на това гигантско съоръжение и все пак удивително. Филип гледаше като омагьосан. Човешкият ум не бе в състояние да възприеме необятните размери на Шамандурата. Почувства остра болка в пръстите, които, от само себе си, се бяха вкопчили в перилата. Виж, това е правилно… Би било глупаво да падне точно сега. Защото рухна ли отново, нищо няма да ми помогне, помисли си и неволно потрепери. Дори ако по някакво чудо вълните пак ме запокитят към корпуса, няма никакъв начин да изкатеря четирийсетметрова вертикална стена, не съм нито алпинист, нито птичка, за да полетя нагоре… Виж, да летим надолу всеки от нас е обучен по рождение.
Изскубна с отвращение репеите, които бяха успели да се залепят за коленете и лактите му по време на катеренето, и ги метна през фалшборда. Жестът на победителя. На уморения победител. Ха, и този път му се размина.
Но дали му се беше разминало?
Ами снайперистът? Или поръчителят, наблюдаващ действията на Лейф — има ли такъв?
Трябва да има. И напълно е възможно все още да не се е убедил в успешния завършек на покушението… или както там се нарича в контраразузнаването. Акция? Операция?
Трябва да бягам, помисли Филип. Да вдигна вой до небесата. Не при Джилда — право при Монтегю и майната й на субординацията! Ако откаже да ме приеме, ще направя скандал и въобще ще вдигна колкото се може повече шум, тогава може би няма да посмеят да повторят… По-добре да плюя по тавана в карцера, отколкото да плюя киселина в жълтия прилив, по това няма спор…
Интересно, а дали в този момент има и един външен шлюз на Шамандурата, който да е отворен?
Не и на долните тераси.
Най-близкият трап бе само на няколко метра. Като се олюляваше, Филип тръгна по терасата, покатери се на следващата, като се хлъзгаше по мокрите стъпала — тази се оказа съвсем тясна, вероятно външен служебен изход по средата към широката площадка на флайдрома от сектор Делта — и легна по корем. Силите отново го напуснаха. Проклетите мокри обувки, пълни с вода, тежаха като гири — направо да се чудиш как не го бяха повлекли към дъното. Макар че къде е тук дъното?
Само след минута осъзна, че се е измъкнал тъкмо навреме — някой се приближаваше по терасата отляво, откъм сектор Гама. Филип подаде и веднага скри глава. Андерс. Сам. Така значи. Лично подполковник Андерс, дясната ръка на Велич, анемичният глист… И държеше лъчемета съвсем открито. Решил е да се подсигури, да провери собственолично как е свършил работата Лейф, не вярва на никого…
Да бяга?
Къде да бягам? А и е късно. Ще ме забележи и ще ме покоси с първия импулс.
Ех, да можеше да смръкне сега малко гъбен прашец… И поне за няколко минути да се превърне в бойна машина, като онзи странен двойник от странните сънища нощем и наяве…
Притисна лице към отвора на шпигата2. Глиста крачеше, без да бърза, с познатата си флегматична походка, сякаш щеше да заспи всеки момент. Илюзията за вялост не се разсея дори тогава, когато спря при фалшборда, приведе се леко и огледа с ленив поглед външния борд. Дали ще забележи следите от кръв на площадката?
Видя ги. Озърна се.
Колко бавно се прехвърля през перилата непослушното тяло, как мудно лети надолу…
В мига, когато се стовари върху Глиста, Филип с неочаквана радост си помисли, че гъбеният прашец съвсем не е задължителен в подобна ситуация. Стигаше му и злобата.
Терасата се озари от лъчев импулс — Глиста все пак успя да стреля, но само веднъж и напосоки. Блъснат от тежестта на чуждото тяло, той рухна на пода и си удари главата, но остана неподвижен съвсем малко, после изстена и се размърда. Сборичкаха се за лъчемета — пръстите на замаяния Глист се бяха вкопчили в мъртва хватка върху дръжката. Китката му изхрущя под тежката обувка и подполковникът от контраразузнаването изпъшка.
Филип пъхна оръжието в колана си. Дали ги е видял някой? Огледа се. За всеки случай погледна и нагоре. Никой, естествено… Пак трябва да прехвърля тяло през перилата… но сега това беше чуждо тяло, а долу беснееше океанът.
Оказа се, че дори в полусъзнание подполковник Андерс не бърза да умира. Във всеки случай се бе вкопчил със здравата си ръка за фалшборда.
— А, свести ли се? — изграчи задъхано Филип. — Дръж се здраво да не паднеш.
— Мръсник — отвърна с глух глас Глиста. — Смаза ми пръстите.
— А ти ми смаза живота, мръснико! Не ми пука за пръстите ти!… — Филип се задъхваше от ярост. — Виж какво… ако не ми отговориш на въпросите, ще ти счупя пръстите и на другата ръка. Но първо погледни надолу… Ще ги счупя, бъди сигурен… Нямам време да се разправям с теб. Че си боклук, няма съмнение, но отговориш ли, ще те оставя да живееш, ясно?
— Глупак — рече Андерс и вдигна глава. По бледото му лице на обитател на сърцевината на Шамандурата се стичаше пот. — Вече си осигури десет години затвор. Нападение на старши офицер, при това по време на тревога…
— Значи не се разбрахме?
— Разбрахме се… — бързо отвърна Глиста. — Питай.
— Защо ви трябваше да ме убивате?
Андерс се ухили злобно. Стиснал зъби да удържи клокочещия гняв, Филип го удари с дръжката на лъчемета. Андерс изруга. Не можеше да се отрече, че се държи храбро. Но по това как отчаяно стискаше фалшборда Филип разбра, че се страхува.
— Да повторя ли въпроса?
Глиста поклати глава.
— Няма да разбереш. Наистина няма да разбереш… няма и да повярваш.
— Ами опитай се да ми обясниш — посъветва го с хладна омраза Филип. — Искрено те съветвам.
— Това беше… застраховка… за всеки случай. Как мислиш, защо не те разпределихме в метрополията? И правилно постъпихме… Ти… не си съвсем човек.
— Така ли? — Това беше толкова неочаквано, че въпреки неуместния момент Филип едва не се
