регенератори на обшивката и тройния борд.
А пък и почти е сигурно, че никой от състезателите не е видял сблъсъка… или по-скоро убийството. Колко ще различиш в такъв момент? Най-близките съперници и водата отпред…
Корпусът на Шамандурата беше съвсем близо. Филип вече не усещаше студената вода. По-бързо към борда, по-бързо! Към обраслата с всякакви морски отпадъци, почти неразличима с просто око ивица на ватерлинията. Да се вкопчи в израстъците на морските репеи, в неравностите, в каквото и да е, да се опита да се изкачи до долната тераса, тя е съвсем близо до водата, по време на буря там е невъзможно да се стои, само на три метра… Сигурно няма да е толкова лесно и ако не успея, ще се наложи да викам с цяло гърло за помощ.
Може би ще ми хвърлят въже…
Мътната сянка на едра риба се мярна под краката му и изчезна, лениво продължи нанякъде по свои дела, без да подозира, че след някой и друг час ще се мята безнадеждно в киселината. За щастие поне крил нямаше наоколо, в противен случай досега да го е надушил.
Дланите му най-сетне докоснаха корпуса и пръстите от само себе си се вкопчиха в израстъците на морски репеи. Засега не усещаше болка, макар че да се висиш на репеи е съмнително удоволствие, което не се разминава без последствия. Така… Сега да си поеме дъх, терасата над главата му е съвсем пуста, няма кой да му подаде ръка. Да си отдъхне и да избере удобно място. Не бива да остава твърде дълго тук — силите го напускат бързо.
Сирената внезапно млъкна и това беше почти толкова неприятно — мъртвешка тишина във въздуха и лениво пляскане на блъскащите се в корпуса вълни след оглушителния рев. Състезателите вероятно вече са се върнали на хелинга и моряците и андроидите от пристанищния отряд прибират скутерите вътре. Скоро ще вдигнат и самия хелинг, а може и да го хвърлят във водата, ако аварийната вахта е заела местата за тревога. Още няколко минути и грамадата на Шамандурата ще започне да набира скорост със своите жалки седем възела — осем, ако пусне щатните влекачи и използва в качеството на буксир намиращите се на борда подводници.
Да плува до най-близкия шлюз? Дотам има поне сто метра. Не, до шлюза нямаше да може да се добере, освен това той можеше да се окаже затворен… най-добре бе да се покатери на терасата… На Лейф, разбира се, са му заповядали и този жизнерадостен убиец е разчел всичко правилно: ако поръчаната жертва не си строши врата при сблъсъка, пак ще се окаже на пътя на преследващата група, а ако и тогава оцелее, може да се разчита на хищните водорасли, крилен пасаж или банално преохлаждане. Впрочем, има и още. Филип с кристална яснота си представяше снайпериста, очакващ момента, в който над фалшборда се показва мокра глава… И все пак трябва да се изкатери. Жълтият прилив е подарък за тях, навярно искат да обяснят смъртта ми с непредвиден нещастен случай…
Е, напред!
Отначало не разбра точно какво става с него. Някаква сила грубо го откъсна от израстъците, завъртя го и го повлече надолу, в черното и студеното, изхвърли го на повърхността и отново го завлече под водата. Проклетият въздушен мехур най-сетне бе изскочил от гащеризона и то точно тогава, когато можеше да свърши работа. Като махаше отчаяно с ръце и крака, Филип изплува на повърхността и едва успя да си поеме въздух, преди отново да потъне. Следващия път, когато изскочи, не повярва на очите си — корпусът на Шамандурата тъмнееше на стотина и повече метра от него. Водата кипеше като в гигантска тенджера, пукаха се огромни гладки мехури, съскаха водовъртежи, в лицето го удари пяна… едва успя да се задържи на повърхността.
Едва сега разбра какво става: Шамандурата изпразваше баластните цистерни. Ясно защо — за да намали газенето и да развие не осем, а осем и половина, може би дори девет възела… Продухваше се всичко, което е възможно, включително тоалетните… Помпите работеха на пълна мощност, изхвърляха ежесекундно в океана десетки хиляди тонове вода. Терасите бяха съвсем пусти — сирената бе прогонила всички вътре. Може би само снайперистът се любуваше как течението отнася лейтенант Алвело все по- далече от Шамандурата…
Колко ли може да издържи тук, преди да замръзне? Двайсет минути? Половин час? При всички случаи киселината на жълтия прилив ще го разяде вече като труп.
Като се съпротивляваше отчаяно, все още без да чувства студа, той изплуваше, пляскаше с ръце по повърхността и съжаляваше само за едно — че не бе облякъл спасителната жилетка, нищо, че това се смяташе за злощастно предзнаменование, за проява на лош вкус. Да вървят по дяволите, на кой му е сега до приличие…
И защо? С какво не ви угодих, гадове? Нали съм ви верен, простих ви онзи случай, защото повярвах — така е трябвало да стане. Вярвах ви, дадох клетва пред вас, нима това ви беше малко?
Изкрещя, глътна вода и се закашля. Течението го отнасяше встрани от Шамандурата, но кой знае защо, металната планина изведнъж престана да се отдалечава и само след миг сърцето му запърха от отчаяна надежда: Шамандурата се приближаваше! Движеше се косо към него и разбира се, не за да прибере нещастния скорошен удавник — просто следваше най-късия маршрут към прогнозираната граница на отровното петно, без да обръща внимание на озовалата се на пътя й нищожна човешка буболечка. Шамандурата бягаше, набирайки скорост като костенурка с пълната тяга на своите циклопски водомети; вдигаше пред себе си водна стена, гладка отпред и пенестобяла по страните, и съвсем бавно, сантиметър по сантиметър, нарастваше, издигаше се над водата.
Плувай — докато имаш сили! Не мисли, не чувствай — само напред! Както и допреди малко пенестите вълни го отхвърляха назад, мъчеха се да го удавят, но изглежда, морето се беше поуспокоило и само водната стена отпред се приближаваше с всяко загребване. Още сто загребвания… Петдесет…
Стената го отхвърли. Влагайки напразно неимоверни усилия, Филип още два пъти се опита да се покатери върху тази водна дюна и един път — да се гмурне под нея. След това тя го повлече някъде встрани, все по-бързо с всяка секунда, и той осъзна, че напразно хаби сили. Коничният масив на Шамандурата бавно го подминаваше на някакви си двайсетина метра — изтласкваше неудачния плувец от пътя си. На кого в този свят са му потрябвали неудачници? Те винаги се давят, в преносен и буквален смисъл.
Какви са му шансовете? Един на сто? Един на милион? Филип не мислеше за това. Той знаеше: шанс има — последен, нищожен. Когато водната стена се разпени и се отдели от корпуса, трябва да се опита да преодолее, а после да чака. И без това за повече няма да му стигнат силите. Може би турбуленцията ще го отнесе до корпуса, а може би ще го потопи. Последното дори е по-добре, отколкото да замръзне.
Сега вече усещаше студа с всяка фибра на тялото си. Само да не ми се схванат мускулите, помисли си. Металната грамада бавно се нижеше край него, сякаш не възнамеряваше някога да се свърши — поне още десетина минути все така тежко и неумолимо щеше да плава наблизо, но до последния опит оставаха не повече от две минути. Една… Не, избързах, ето сега започва. Трийсет секунди… Време ли е?
Да.
Прехвърли се през фалшборда, падна и остана да лежи неподвижно — това беше последното, за което имаше сили. Нищо, че дихателният филтър остана някъде долу и му е трудно да диша… Би дал десет години от живота си само за половин час пълен покой. Да имаше сега малко прах за смъркане… благословеният гъбен прашец, прекрасно средство да се пробудят силите и умът — особено умът, заради което всъщност е забранен от всякакви Хищници…
Халюцинация, помисли си той, но този път тя не го напусна. Сън наяве. И по-добре…
Студът го накара да се изправи на четири крака, а после и на два. Краката му се тресяха от отвратителни тремори — никак не бяха съгласни да понесат тежестта на тялото, предпочитаха да бъдат оставени на мира. Болеше го под ушите — от дългото стискане на зъби. Върху оребрената метална настилка, там, където му се наложи да се опира с ръце, останаха кървави петна — пръстите му бяха издрани. Катеренето по репеите се оказа мъчително трудно и при това ужасно болезнено, на два пъти кракът му се подхлъзваше и веднъж една раковина, на която едва не бе увиснал с цялата си тежест, му остана в ръката. От носа му шуртеше кръв. Филип го опипа, колкото да се убеди, че не е счупен. Болеше обаче нетърпимо. Смъдеше го дясната скула и когато я докосна, зави от болка. Ако това не беше чист късмет, помисли си, припомнил си с каква страшна сила вълната го запокити към борда и как той инстинктивно закри лицето си с ръце, вместо в тези последни секунди, подарени му от случая, да се улови за израстъците и да се вкопчи в
