Новобранците въртяха любопитно глави. Поне на пръв поглед най-възрастният нямаше и двайсет. Ето че се сбъдна предсказанието на Моржа за ускорен випуск: потапяне — изплаване…
Щом ме видя, Палячото разцъфна в усмивка.
— Запознайте се: лейтенант Алвело. Най-добрият дълбочинник от предишното попълнение, далече ще стигне! Нека той ни каже: кое е най-важното в нашата работа?
— Засечеш ли противника — удряй пръв! — отговарям машинално. — И незабавно се потапяй на максимална дълбочина. Всъщност противникът ще се опита да направи същото.
Това го знаят. И само един пита:
— А в мирно време?
— Че аз нима говорех за война?
Сега вече ме засипаха с въпроси. Момчетата са съвсем зелени, наскоро обучени, не са още никакви дълбочинници, а дресирани първолаци и некадърници. Добре, че поне в преобладаващата си част не демонстрират надута храброст и не се срамуват да покажат невежеството си. Преди година, току-що пристигнал на Капка, по същия начин досаждах на опитните професионалисти, но струва ми се, въпросите ми тогава бяха малко по-умни.
А тези, поне засега, са само храна за рибите.
Докато уча младежта на ум и разум, Палячото изчезва някъде. Въртя глава — няма го мръсника! Избяга, пършивият тарикат, заряза ме с първолаците. Ей заради такива постъпки на мутрата му й е отредено все да ходи насинена.
— Мирно! — казвам и новобранците послушно се изпъват. Не съм Моржа и нямам наклонности към педагогика. — Прекрати въпросите. Учебните зали са на девета палуба, бардаците — в трюма. Който се интересува, да се разходи из доковете. По пладне ще има офицерска надпревара със скутери, съветвам ви да погледате. Свободни сте.
Върнах се в каюткомпанията, но не по прекия път, а с три асансьора и през служебната площадка за кацане — директният достъп, кой знае защо, бе затворен от въоръжени с автомати полицейски наряди. По принцип не влизам в спор с полицията — и без тях има предостатъчно дразнители на този свят. Бях забравил дихателния филтър в каютата и гледах да не се задържам твърде дълго навън. Все пак може да се диша, макар че според медицината не е никак полезно. В небето е увиснал дим, но не е дим като дим, нито облак като облак — някакво невъобразимо суфле, забулило върха на Шамандурата. Въздухът е прохладен, както винаги, когато е влажно.
Шамандурата вече е спряла. Надпреварата ще започне след час.
Хубаво, ще ида погледам…
Лейф Бернсон вече го нямаше в бюфета. В ъгъла пиеха бира компания ветерани и не обръщаха внимание на двете чевръсти мичманчета, откъснали се от ятото на новобранците — те се опитваха да получат бира, като допираха поред палци към датчика на идентификатора. Напразно занятие: параметрите на пристигналото вчера попълнение едва ли бяха въведени в паметта му.
На вид са почти деца. Какви ти дълбочинници — слепи котенца, които скоро ще удавят. Даже бира не им отпускат.
Бутнах ги настрани, опирам палец и — о, чудо! — през прозорчето ми подават наведнъж две халби. Третият опит се оказа несполучлив — автоматът беше решил, че засега две бири ми стигат. Съвсем свястна на вкус светла бира, с пяна над ръбовете на халбите и в началото дори е трудно да усетиш, че е синтетика от водата, с която се промиват опреснителите, подправена, ако не лъжат, с либидоцид — тук даже Джилда е безсилна да направи нещо. Тикнах едната халба на мичманите.
— Почерпете се, колеги. Това е и за двамата.
Приеха я с благодарност. Тъкмо вдигам втората и духам пяната, когато…
— Филип!
Бернсон. Бяга, чак се е задъхал.
Пак съм притрябвал някому.
— Не се увличай. Включен си в отбора.
— Това пък защо?
— Пит Джуджето отпадна. Огнестрелна рана. Ще трябва да го смениш.
Не разбрах.
— Огнестрелна? — повтарям и не вярвам на ушите си.
— Ти какво, не чу ли изстрелите? — учуди се Лейф, а аз само клатя глава. Гледам, че продължава да диша тежко — сигурно е претичал не една палуба да ме търси. Въздъхна и продължи на пресекулки: — Полицията… имаше рейд… Разчистване на долните трюмове… от онези… А, дребна работа, почти без батални сцени. Пуснаха във вентилацията някакъв препарат… и като наизлязоха тия дървеници. Поне петстотин души. Сега… началството се чуди… какво да я прави… тази пасмина. — Лейф се задави от краткотраен смях. — Казват, един полицай загинал… и няколко ранени… Това вече горе, сдърпали се в ареста. Джуджето е в лазарета. Заблуден куршум… в меките части.
— Той пък къде се е завирал? — По-скоро Капка ще изсъхне, отколкото дълбочинник, при това офицер, да вземе участие в полицейска операция, та дори и по заповед. По-добре в карцера.
— Също като теб. Навъртал се в доковете, само че в сектор Делта. Не чу ли, че ти викам?
Поклатих глава.
— И какво ми викаше?
— Да не се завираш долу, какво.
— А бе тия в щаба акъл имат ли? Че без мацки, даже като тези долу, и без водка само след седмица Шамандурата ще се изправи на нокти!
— А, това вече не е нито моя, нито твоя работа — отвърна Лейф. — Накратко, отивай да се приготвиш.
Нямаше какво да се прави. Оставих и втората халба на мичманите.
Искрено се зарадваха.
Тръгнах си, без да се ядосвам — какво пък, всичко се връща по местата си. Ще поживеем, ще послужим, ще забравим дребните неприятности. Ето, сега ще участвам в надпреварата… Разбира се, само в отборната, не ми трябва друго, ами и да се срамя на личното първенство.
Кой знае защо, ми стана смешно. Шамандурата хем е голяма, хем неизразимо малка. Не сме на Земята, където хората се чудят къде да се дянат, нито в някоя стара и развита колония — да устройваш полицейска засада на лумпените тук, на практически незаселената Капка! И да уловиш петстотин!
Комедия на абсурда. Ако въобще е комедия.
Абсурдът съвсем не е това, което не се случва. Абсурдът е това, с което разумът на обикновения човек не е в състояние да се примири.
Обикновеният човек — или обикновеният тъпанар?
Гадна дума. Измислена от пораженците и всякакви там пацифисти примиренци — същите тези, които в Нови Нюпорт биехме всеки път, когато в птичите им мозъци се пръкваше идеята да подразнят курсантите с лозунгите си. Измислили: да се предадем на Лигата! Защо не и на Унията? И едните, и другите плюят на Земята, за какво им е, задъхваща се от пренаселване, с изтощени ресурси. На тях нашите колонии им трябват. А какво струва Федерацията без колониите? Ще издъхне за броени години.
Искам ли да се случи?
Че аз гърлото ще прегриза на всеки, който го пожелае!
Искам ли война, ако резултатът й ще е връщане на цялата Капка на Федерацията?
Че кой от нас не го иска?
Тогава защо си блъскам главата? И аз съм един граф Монте Кристо, отмъстител, мускетар с моторна резачка…
Хайде успокой се вече.
Просто занапред трябва да съм нащрек. Доколкото е възможно — ако въобще е възможно.
Едва не подминах своята каюта и няколко секунди стоях пред вратата и се чудех какво ли ми е притрябвало вътре. Да, първо да се преоблека… Хубаво ще е освен това преди началото на състезанието да огледам скутера. Ще успея, но трябва да се размърдам.
Да съм нащрек… Лесно е да се каже. Това не е състезание по борба, където категориите се отчитат
