мълчаливо избухваха и падаха, но продължаваха да се сипят върху ми с неизбежността на планинско каменно свлачище и даже горящи не спираха да пълзят. И освен това имаше някаква жена — казваше се Лиза, тя умираше и ме викаше на помощ, аз знаех, че съм длъжен да я спася, достатъчно беше само да изтръгна краката си от земята и да направя няколко крачки, но това означаваше да изоставя прохода, проклетата дупка в каменната стена, която пазех неизвестно защо — и аз избрах пещерата. Не жената, която ми беше любима. Дори не можех да затворя очи, защото трябваше да улавям в мерника на лъчемета чуждите безсмислени лица и безжалостно, равномерно, без суетене и привързаност да натискам спусъка…
Събудих се плувнал от пот. Сърцето подскачаше в гърдите ми, блъскаше с двеста удара в минута. Лампата на нощното шкафче беше запалена, в каютата нямаше никого. Постепенно взех да идвам на себе си.
Стенният часовник показваше, че този път съм успял да поспя петдесет и осем минути. Превъзходно, помислих мрачно; усещах, че без усилие на волята няма да успея да помръдна дори пръст. И това ако е почивка… По-малко от час.
И тази първа мисъл, обичайна и донякъде примитивна, ме накара да се събудя окончателно. Няколко минути лежах неподвижно и слушах как сърцето ми лека-полека се успокоява и влиза в нормален режим. Все още бе рано за ставане. Едва ли за цялата нощ бях спал повече от три часа и отчаяно ми се искаше да затворя очи, но отхвърлих тази мисъл. Може би само да подремна? Не, ще взема да заспя и пак ще ми се явят… ясно какво.
Абсолютна свинщина. Четвърта нощ подред един и същи сън. А само тази нощ вече за трети път! И сънят определено е глупав. Каква е тази стрелба в тълпата? Каква планина? Каква Лиза?
Кошмар. Ако продължава така, ще се наложи да взема сънотворно или да отида на доктор. Дълбочинникът невротик има само две възможности — или да остане дълбочинник, или да стане невротик. Заедно са прекалено много. И не се понасят за дълго.
Пипнешком намерих кърпата и си изтрих лицето. Моята каюта — пет на две крачки, е мой дом и моя крепост. Принадлежи само на мен — Филип Алвело. Не на онзи нещастен убиец от съня. Моят сигурен металически бокс със стени, облепени със звукоизолираща лента, нескопосано имитираща дърво, миниатюрен санитарен възел, койка, сгъваема маса, сгъваема табуретка и вграден стенен шкаф. Обстановката е повече от спартанска, но какво повече е нужно на един дълбочинник ерген? При това такъв, който пребивава на Шамандурата само в почивките между граничните рейдове, тоест на всеки два месеца.
Никакъв звук. Опрях длан на стената — тя едва осезаемо вибрираше: Шамандурата плаваше с бавен ход, може би се опитваше да излезе от района на нежелано течение. Или обратното: стремеше се да се задържи в течението. Тихо се поклаща над бездната със скорост възел и половина. Шест възела е максимумът, на който са способни водометите при „пълен ход“. Може би седем, ако рискуват да прегреят реактора. Тогава преградите, въпреки звукоизолацията, започват тъничко да вият, а свободните от вахта моряци и останалият обслужващ персонал на Шамандурата, да не говорим за пътниците — отброяват минутите. Половин час все още се смята за сравнително безопасен период — час вече е твърде рисковано.
Учудих се, че изобщо не ме интересува накъде се движи Шамандурата или ни влачи течението. Бяха ми казвали, че тъкмо подобни дреболии сочат кога новобранецът започва да се превръща във ветеран. Текущото местонахождение на плаващия терминал не е секретно — просто не е интересно за никого от обитателите му, освен за тези, които по служба отговарят за подобни неща. Само новаците проявяват любопитство и досаждат на останалите с глупави въпроси. Но и това не продължава дълго. Ненужните отговори, ако въобще ти се удаде да ги получиш, не топлят, нито лекуват. Кого го интересува към какви брегове плава Шамандурата, след като на тази планета брегове не съществуват?
Това, което действа на нервите и неусетно се прокрадва в мозъците на новаците, е невероятната отчужденост на този свят. Напомня ми за ненавистта, с която Моржа се изказваше за Сумбава: „Жега и местни кретени — от нищо не вдяват…“ Но Сумбава все пак е Земята, относително спокойна вулканична твърд, а не воден мехур под краката.
Може би тъкмо това е причината за кошмарите? Ако е така, ще мине, стига да изтърпя. Въпросът е ще изтърпя ли?
Къде ще се дяна в края на краищата?
Протегнах ръка към сензора и включих обзорния екран. Не бих имал нищо против да разполагам с илюминатор, който да отворя, като на архаичните учебни шлепове в метрополията, които стават единствено да проходиш в морето. Но какви ти илюминатори на Шамандурата? Обзорната точка съответства на действителната височина на палубата, че и на това голямо мерси. В общи линии не е чак толкова зле. Както и следва да се очаква, общежитието за младшия офицерски състав не разполага със собствени наблюдателни площадки и всъщност се помещава във вътрешността на Шамандурата, макар и над ватерлинията, което, съгласете се, е въпрос на престиж.
Отвъд хоризонта се пробуждаше изгревът. Като че ли малко беше позакъснял този бледен охтичав изгрев, кротичко просмукващ се през облачната каша, и това означаваше, че за изминалото денонощие Шамандурата е била отнесена или на запад, или на юг. По-скоро на юг, близо до полярните ширини, защото дните като че ли взеха да се скъсяват. Какво да се прави, когато за северните е лято, за нас е зима.
Станах, оправих грижливо койката и се помъчих да убия половин час. Измих се, избръснах се, изчетках униформата и я облякох, прегледах бюлетините с новините и последните заповеди на командването. Нямаше нищо, което да ме засяга. Поръчах закуска в каютата и за мое удивление я получих само след половин час. Случват се на този свят и такива чудеса. Понякога на андроидите стюарди, обслужващи началството, им изпадат свободни минути и тогава дребните риби като мен също могат да се порадват на свястно отношение. На андроида му е все едно на кого носи подноса.
След като унищожих няколко сандвича и изпих две чаши кафе, усетих, че се ободрявам, и започнах да се чудя с какво да се заема. Излизаше, че няма с какво. Във всеки случай докато не получа нова капсула. Вчера, тъкмо в съответствие с предсказанията на Моржа, от метрополията пристигнаха двеста новобранеца — недоучени курсанти, изкласили едва до мичмани, че даже и гардемарини, и предстоеше да бъдат въведени в работата, което означаваше от кухите им глави да бъдат избити всички погрешни рефлекси и подсилени онези, от които ще имат полза, за да оцелеят на Капка — но това поне не беше моя работа. От гледна точка на ветераните аз имах още много да уча.
Пети ден след онзи паметен медицински преглед и сякаш нищо не е станало — живей си, един вид, спокойно. Няма разпоредено следствие — изглежда, не ме смятат за виновен. Тишина. Забрави началството своя лейтенант Алвело. Да се надяваме, че прескъпата Джилда също няма да си спомни за него поне още дванайсет дни — тъкмо толкова новобранци получи като подкрепление Четвърти отряд. Жалко, че не са тринайсет, макар това да е нещастно число.
От собственото си разследване се отказах на третия ден и сега дори се чудех на злобния си ентусиазъм. Наивно беше да смятам, че бих могъл да открия нещо, по-скоро пак щях да се натикам в категорията на подозрителните, като вра любопитния си нос навсякъде. И без това не беше трудно да се досетя, че става въпрос за съвместна операция между специалната служба на Велич и граничната флотилия на Монтегю, в която ми е била отредена почетната роля на червейче върху куката, а какъв е бил смисълът на операцията по-добре да не знам, ако искам да живея. Така ли е?
Така е.
„Нали си жив, какво повече искаш? На служба си, както преди!“
Жив съм. Служа.
Ами чудесно. Продължавай да служиш. Но откъде се взе тази мъка? Направо ми идва да завия.
Докато горе-долу по такъв начин провеждах диалог със собствената си неврастения, преградата над сгъваемата масичка едва доловимо завибрира и в приемния процеп на пневмопощата, извивайки се като дълга плоска змия, се появи хартиен лист. Честно казано не очаквах нищо хубаво от писмо с печат „лично“ — и напразно. Писмото се оказа най-обикновено съобщение от доброволния спортен комитет на Шамандурата, в което ме уведомяваха, че ежегодната офицерска надпревара със скутери ще се състои днес по обед, във връзка с което командването е разрешило Шамандурата да се спре, и че аз имам честта да бъда резервен състезател в отбора на Четвърти отряд от граничната флотилия. Писмото не съдържаше
