на един от ракетните силози. — Шеленграм вече говореше заповеднически. — Следите ли мисълта ми? Силозът се оглежда не повече от веднъж дневно. Достъпът се блокира само за периода на излитане и кацане. Малко облаче пепел — и край. Ще го изнесете на части. Къде разтваряте онова, което не става за експонати, а не може да се изхвърли в боклука? Едва ли варите месото на вашите рибожаби на спиртник. — Засмя се. — Пък и сигурно имате огромен опит в разчленяването на трупове, така че оставям на вас.
— Но това е човек… — промърмори Маклъп. — Не е риба… човек е…
— Без излишни приказки, колега. — Шеленграм стана и потупа инспектора по рамото. — Сигурен съм, че ще се справите. Няма нищо трудно. Чакайте, ще ви помогна да пренесем трупа до ваната…
Океанът беше пленителен.
Слънце. Не бяло — жълтеникаво. Възмътно. Не ярко заслепяващо и горещо като в тропиците, нито прикрито от гъсти слоеве облаци, дори не едва надзъртащо, както в полярните води — мирно и ласкаво, наподобяващо земното. Бурята беше отминала. Шамандурата, дрейфуваща по волята на ветровете и теченията в сравнително безопасния умерен пояс, понякога минаваше под „прозорец“ в облаците и тогава, за не повече от час, кълбестите стени се отдръпваха към хоризонта и океанът проблясваше с милиарди отразени светлинни.
Шеленграм вдигна длан от парапета и се загледа в съхнещото мокро петно. Терасата също почти беше изсъхнала, виждаха се малки ручейчета ръждива вода. Да, криволичещи между спечената червеникава кора.
И едното, и другото бързо изчезваха право пред очите му — обшивката се саморегенерираше.
Отново погледна към океана. Освен него на най-горната наблюдателна площадка нямаше никого — кой би поискал да се любува на океана под рева на кацащите и излитащи от терминала совалки и ракети? Затова пък на половин километър под него не само наблюдателните, но и служебните площадки бяха почернели от зяпачи. Още по-надолу се ширеше огреният от светлина океан и утихващите дълги вълни, които се търкаляха към Шамандурата като менящи се цветове върху огнено кадифе. Сновяха шлепове. Недалече, порейки мощно вълните, се виждаше грамаден танкер, натъпкан с въглеродно гориво за всякакви нужди.
Нямаше никакъв смисъл да се спуска долу. В тези редки часове на ласкаво слънце дори неизлечимите агорафоби, обитатели на сърцевината на Шамандурата, се преизпълваха с вълнение, зарязваха работата и като пренебрегваха неизбежните глоби, изпълваха асансьорите и се отправяха навън.
Небето точно над него се разцепи от оглушителен грохот — от висините се спускаше товарна ракета. Шеленграм не вдигна глава. Металният под на терасата се разтресе, парапетът издаде протяжен стон и утихна. Вероятно точно сега дребното тяло на картографа, надценил своите способности, се беше превърнало в пепел. Минута тишина — и отново рев и трепет на метал, после пак тишина… На една от долните тераси тъкмо погребваха някого. Чуваше се далечна музика. Тялото на покойника се плъзна по дъската, изчезна с плясък във водата и пое своя път към Вихрения пояс, а след това — кой знае — може би и към центъра на Капка. След тялото във водата падна пластмасов венец и се запоклаща край борда.
Шеленграм неволно се усмихна — съвпадението изглеждаше твърде символично. Какво пък, да предположим, че този венец е за двама. Колко много още е имало като него, дребни самозабравили се служители, сметнали, че заслужават повече… и колко ще ги има…
Познато. Скучно.
Скучно ли? Сигурно е заради това, че както изглежда, съм безсмъртен, помисли си Шеленграм. Ако не ме застрелят, заколят или отровят, ако не ме хвърлят от високо, не ме оставят да умра от глад… Уязвим, но ненасилствено безсмъртен. И защо един боклукчия на Ореола да не бъде безсмъртен? Вярно, такива като него не бяха граждани дори втора ръка — по-скоро десета. Тогава защо? Безсмъртен. Да допуснем. Или да проверим? За да провери, трябваше да почака дали ще умре от старост. Но къде е тази старост? Шейсет и девет години по земния календар, изглеждам максимум на петдесет, че и на четирийсет и пет. Чувствам се така, както се чувствах на Прокна, когато бях Менигон и се занимавах с Шабан, моя приятел и подопечен. Не остарявам. Още десетина години ще мога да го крия, като симулирам отлични резултати от подмладяващите процедури. А после? Ще се наложи да сменя легендата. И външността също. Генотипа. Местоработата. На някой трябва ли му боклукчия с опит?
Скука.
Външното разузнаване на Федерацията, специалните служби на Лигата и Унията — няма по-добри места за един боклукчия и той не съжаляваше, че бе пропилял най-хубавите си години за стремителна кариера, за да си осигури достъп до важна информация и относителна самостоятелност. И въпреки това му беше скучно.
Едни и същи игри. Всичко се повтаря, върти се в кръг. Преди двайсет години Федерацията предаде Северния редут на Прокна без никаква съпротива. Преди шестнайсет години се опитаха да си я върнат и в края на краищата успяха да се сдобият само с плацдарм на мястото на анклава Комуна. Кръвта се лееше на реки, не оцеля дори предпазливият касапин Асплунд. Преди девет години един внезапен десант на Лигата разби отбраната на земяните и при ответната операция, блестящо проведена от маршал Сонг Тхай, плацдармът беше разширен чак до границата с княжество Хинаго. До мащабна война между Федерацията и Лигата така и не се стигна…
Същината се мени — целите също.
Шеленграм трепна — нов рев разцепи небето. Току-що откъсналата се от късата стартова площадка поредна совалка бързо набираше височина.
Земята има свои причини, също както и местните олигарси. Така е било винаги и така ще бъде. В случай на успешен завършек Адмиралисимусът ще получи почетната титла на Събирач на водите и край с маразма. Тези, които стоят зад гърба му, ще се сдобият с власт над цялата Капка и вероятно при първа възможност ще се опитат да се отделят от Федерацията. Охотно ще ги подкрепят хората, които те презрително наричат тъпанари и които, между другото, са точно такива. Земята се нуждае от Капка — цялата Капка, не част от нея — тя е стратегическа база при изхода на четири стабилни Канала, подходящо място за рокада и прехвърляне на космически ескадри. Земята няма да се примири със скромната роля на космическа провинция, не й е в характера. По-скоро ще загине във войната, след като нанесе смъртоносни удари на Унията и Лигата, но ако стане чудо и оцелее — тогава и галактиката няма да й е достатъчна като награда. Крайната й цел е да унищожи Ореола — единствения успешен опит на голяма група инакомислещи хора да напуснат човечеството и да поемат по свой път — и войната на Капка е само първата крачка в осъществяването на тази окончателна, но недостижима цел, а всички тези Лиги, Унии и Независими са само камъчета по трасето, в които, вярно, можеш да се нараниш болезнено…
Какво пък, помисли си Шеленграм, това поне означава край на скуката. Пак, разбира се, рутина, но по- интересна… Даже не се налага да обмислям възможните варианти за действие на разни Величовци и Андерсеновци, след като научат за „кукувичките“ — те са пределно ясни.
Подсмихна се. Далече долу повърхността на океана се покри с ярки бразди. Сива облачна стена приближаваше от запад, вятърът се усили. Идваше край на краткия час на ласкавото слънце.
Втора част
Под ватерлинията
1.
Някаква гадина беше стъпила на гърдите ми с тежка подкована обувка и не ми даваше да дишам. Човекът с хиляда лица. И краката, обути в подковани обуща, вонящи на под и препарати, вероятно също бяха хиляда — в съня си ги бутах настрана, но със същия успех бих могъл да разравям пясъчна дюна песъчинка по песъчинка: те ме натискаха все по-силно, аз се задъхвах, гърчех се като червей, а страшният човек над мен се смееше с хиляда усти и аз исках да крещя, но викът ми беше заглушен в зародиш.
След това човекът изчезна, но това не донесе облекчение. Стоях пред широка полукръгла пещера в подножието на планината, пред зейнала към света паст, и знаех, че не мога да отстъпя нито крачка, защото краката ми са се сраснали със земята, а върху мен се скупчваше тълпа голи хора с безсмислени равнодушни лица, ако това, което бе извърнато към мен, можеше да се приеме за лица, и аз стрелях по тези хора, те
