липсваше.
Докторът премълча. Осъзнаваше, че началството не очаква от него реплика. Федеративната зона не беше готова за война, но въпреки това щеше да воюва. Че някой някога бил ли е напълно готов? Риторика… Противопоставяне на своя недоимък срещу недоимъка на противника — както винаги… И ето че когато до час нула остават броени седмици, когато изстраданите в тишината на кабинетите планове всеки миг ще придобият реален облик, ще се превърнат в действия и доклади за изпълнение, в задния си двор откриваме досадна и неуместна неприятност — „кукувичка“, при това под нечие опекунство. Като ненавреме появила пришка. Като нахална муха, кацнала върху щабна карта. Какво ще направи този занаятчия Андерс мухата? Не е трудно да се предположи.
Оттук могат да се извлекат немалко ценни сведения. Кои са опекуните на „кукувичката“? Каква им е силата? Ако се съди по ментограмата…
Изведнъж докторът изпита остро желание да се озове колкото се може по-далече от Шамандурата, а най-добре и от Капка. Жалко, че беше невъзможно.
— Карл, искам и ти да го знаеш — заговори неочаквано на „ти“ подполковникът. — Има информация, от нашия изследван се интересуваме не само ние. И това никак не ми харесва, Карл. Ама никак.
5.
Вечност няма.
И няма вечно постоянство.
В нищо. Никога.
Вместо вечност има дълговечност. Солидна. Надеждна. Привична.
Не е удивително, че резултатите от правилни решения са солидни и дълговечни. Отдавна вече никой не се удивлява и на обратното — много по-често, отколкото ни се иска, резултатите от погрешни решения са още по-солидни и дълговечни. Не ни учудва дори това, че понякога се оказват полезни.
Докато водеше борбата си с мускулната атрофия през рутинното си изкачване по траповете на Шамандурата към върха, Гундер Шеленграм размишляваше за тези и много други неща. Както винаги влажният въздух покриваше перилата и стъпалата с едри капки. Както винаги силикогенният патрон се бе навлажнил и раздул.
Много-много отдавна и дори още по-назад във времето, в самото начало, в онзи героичен период на създаването на първите извънземни поселения, Федеративното правителство сметнало за целесъобразно да се намесва в прекалено независимата, по мнение на редица политици, дейност на Колониалното управление. Един от страничните резултати на тази намеса бил учредяването на Института за инспектори по правата на аборигените от колонизираните планети. Фактът, че на пригодните за живот планети не били открити даже под лупа никакви аборигени, изглежда, не смущавал никого — това, което го няма тук и днес, може да се появи другаде и утре. По-лесно е да подкрепяш финансово една синекурна институция, като демонстрираш мъдра далновидност и запушваш устата на политиканите, отколкото да се откупиш от кресльовците, като им предоставиш постове в правителството.
Впоследствие действително били намерени аборигени — неприличащи на хора и едва ли наистина разумни поне от човешка гледна точка. Не заплашвали никого, не се нуждаели от защита на правата си и освен това обитавали две-три планети, отнесени в Регистъра на световете към последния, десети разряд, или с други думи — абсолютно безперспективни. В колониите известно време се присмивали на инспекторите по правата на аборигените и все очаквали тази нелепа длъжност да бъде отменена, но с времето свикнали. А длъжността си останала.
Наистина, имаше един инцидент с почти двайсетгодишна давност, случил се на Прокна, незабележима азотно-амонячна планета, за своя беда богата на природни залежи. Земята не побърза да се намеси в конфликта, който заплашваше с унищожение местната фауна — разчиташе, че проявяващите афинитет към Лигата враждуващи страни ще се обезкръвят във взаимната междуособица. На планетата дори нямаше представител на инспектората. Да, вярно, бяха отбелязани аномални явления. Да, разузнаването на метрополията бе проявило известен интерес. Но разумни аборигени? И до ден днешен се спореше имало ли е такива.
Но Прокна бе просто изключение, потвърждаващо правилото.
Рупърт Маклъп, инспектор по правата на несъществуващите аборигени на Капка, мъж в не съвсем напреднала възраст с епикурейска външност, изглежда, въобще не се измъчваше от принудителното безделие. Дори предшественикът му да бе разполагал със собствен кабинет, той отдавна му беше отнет. Настоящият инспектор заемаше просторна двустайна каюта на една от горните палуби на Шамандурата, избягваше да се завира в очите на местната администрация и заради непреодолимата си страст към ихтиологията бе превърнал по-голямата от двете стаи в нещо подобно на музей. Скелетите и черупките на различни морски обитатели се покриваха с плесен всеки път, когато се разваляше вентилацията, неумело изработените чучела понамирисваха, но това ни най-малко не смущаваше Рупърт Маклъп. Дълбочинниците го имаха за свой човек, повечето обичаха да разговарят с него, а той вечно ги молеше да му донесат нещо ново и изпадаше в неистов възторг всеки път, когато се обзавеждаше с поредната страховита гадина. Плащаше щедро. Врагове, изглежда, нямаше. С една дума — безделник.
Каютата на Рупърт напълно подхождаше за това, което възнамеряваше да направи Гундер Шеленграм. И въпреки това той премисли и отхвърли няколко варианта, преди окончателно да спре избора си върху нея. Третото необходимо за това дело лице тази сутрин бе получило съответния сигнал.
Също тази сутрин Шеленграм бе открил в своята каюта „бръмбар“. Миниатюрната полупрозрачна люспа бе замаскирана толкова неумело, че се набиваше в очи още преди антибъгът да засече предаването на първия сбит пакет натрупана информация. Шеленграм дори не докосна люспата — само щеше да си навлече повече проблеми. По правило каютата му, както и жената на Цезар, би трябвало да е извън подозренията на типове като Любомир Велич.
Други „бръмбари“ нямаше, или поне засега не се бяха активирали. За всеки случай Шеленграм провери особено щателно дрехите си. Какво още можеше да измисли Велич? Проследяване? Напълно възможно, макар и наивно, ако вече се досещаше с кого си има работа. Не, проследяването бе съвсем несериозно…
Пък и защо му е, когато всичко се записваше от длановия пропуск — можеше спокойно да следи движението на интересуващия го обект из жилищната зона. Пропускът беше настроен към определени характеристики на притежателя си, например химичен състав на потните жлези, а такъв индивидуален „портрет“ не може лесно да се фалшифицира.
И въпреки това изобщо не беше трудно да се изгубиш в Шамандурата. Лошото беше, че Велич си бе пъхнал твърде рано носа в неща, които не го засягаха пряко. Пъхна го и, разбира се, се заинтересува, а като се заинтересува, се обезпокои. Какво щеше да предприеме, все още бе неизвестно. Не беше изключено, предвид предстоящите бойни действия, на един определен водещ експерт да бъде предложено да напусне Капка заедно с останалата цивилна пасмина. Не беше изключено дори тази покана да е повече от настойчива… Известно време тези типове — Велич, Мриш, Лавров-Печерски, Риенци, Монтегю — щяха да могат спокойно да пренебрегват всички заповеди от Земята… а победителите не ги съдят.
Какво пък, рече си Шеленграм, докато кабинната на асансьора го изнасяше над първия километър. Службата си е служба, играта — игра. Засега ще се притая. И като начало ще се опитам да изравня шансовете.
Бори се няколко секунди с изкушението да се полюбува на бурния океан от наблюдателната площадка, после решително свърна към сектор Алфа, където беше каютата на инспектора по правата на аборигените. На стандартната корабна врата със заоблени краища и ненужно висок праг липсваше дори намек за табелка и това бе съвсем разбираемо — кой притежател на една толкова анекдотична длъжност би желал да става за смях? Врата като врата.
Очакваха го. Веднага щом влезе, го лъхна миризмата на формалин, плесен и разложено. Шеленграм кихна и едва овладя пристъпа на гадене. Нищо… Скоро ще привикне. По осеяния с пенопластови стружки под можеше да се досети, че съвсем наскоро Рупърт Маклъп е изрязвал с ножовка рамка за поредното чучело, а по каменното лице на дребния мургав Мохамед личеше, че току-що са го развели из музея и че създателят му очаква полагаемата доза възхищение. Напразни усилия. На Шамандурата имаше и нормални
