Опрях палец в пръстовия идентификатор на празната бюфетна стойка и намалих полагащата ми се заплата с две монети, срещу което получих своята еднолитрова халба — уви, бирата беше светла.
И тя върши работа. Особено ако след малко ми отпуснат още една халба. Случват се и такива чудеса.
Бирата днес беше поносима. Сръбнах жадно първата глътка и облизах пяната от устните си.
— Какво значение? Аз съм резервен.
— О, не се цупи — посъветва ме Лейф. — В нашия отряд има трима участници и трима резервни. Офицерска надпревара е все пак, всичко може да се случи. Вярно, никой не може да те накара да участваш в индивидуалното първенство, след като не желаеш — и не е необходимо, един конкурент по-малко, но виж, за отборната гонка трябва да си готов. Всичко може да се случи. Доколкото си спомням, те биваше.
— Хъм — отвърнах след втората глътка. — Че това беше отдавна. Половин година не съм тренирал.
— Е, твоя работа. Гледай после да не съжаляваш… — Лейф ме погледна втренчено. — Та какво, да те зачеркна ли?
Свих рамене.
— Както искаш.
— Не бих искал.
— Ами тогава не ме зачерквай.
Лейф ме изгледа с любопитство.
— Чух, че в последния рейд за малко не те пратили на оня свят.
— Точно така. Не успяха.
— Що не ми разкажеш?
Сръбнах бавно от бирата. Кой знае защо, не изпитах желание да разказвам, дори в най-общи черти, макар че може би тъкмо с Лейф си струваше да го споделя. Все пак той е опитен дълбочинник и мисля, не е от приказливите. Пет години служба на Капка, скромен чин на капитан-лейтенант и три успешни дуела с противникови капсули, без да се броят дребните стълкновения. Ходещо хладнокръвие. Не е като Пьотър, който гледа да стовари всички свои проблеми на болната ми глава.
Нищо чудно да получа полезен съвет. Полезен и мъдър поравно.
Като например: „Не надигай много глава“.
Съвет, който и аз бих могъл да дам — на всекиго.
Не, Лейф е печен образ, свестен и прочее. Във всеки случай когато не е на служба. Само не мога да разбера защо при всяка среща с него изпитвам лека неприязън. Необяснимо и дори малко неловко.
Е, нали не под негова команда.
— Както желаеш — съгласи се Лейф, без да дочака отговора ми. — Слиза ли в дока?
— Не. Защо?
— Тогава чакай — ще те повикат. Чух да се говори, че ще ти дадат нова капсула.
Щях да се задавя с поредната глътка. Закашлях се и подскочих.
— Наистина? Каква?
— Откъде да знам? — Лейф разпери ръце и отново лови знаменитата халба. — Иди да провериш. Седемдесет и първи док, ако не бъркам нещо. Между другото, това е повод да почерпиш.
— Естествено! — Надигнах се. — Седемдесет и първи, казваш?
Дори не се опитах да получа от автомата втора халба. Каква ти бира? Вече бягам! Презглава!
Лейф подвикна нещо зад мен, но така и не го чух.
Няма по-приятен миг за всеки дълбочинник от този, в който получава снаряжение, особено капсула. Предполагам, че същото изпитват летците изтребители от ВВС към своите флайдарти. Честно казано, службата на истинска подводница е много по-привлекателна от самотното патрулиране, но чувството за еднолично притежаване не може да се сравни с нищо. Подводницата е за много, капсулата — само за един. Това обяснява всичко. Втори дом, а след като нахлузиш цереброшлема и я почувстваш цялата — от кила до рубката, от носа до кърмата — и второ „аз“.
Нищо чудно, че препуснах като състезателен кон.
По цялата окръжност на Шамандурата, на стотина метра под ватерлинията, са подредени малки докове — ремонтни и строителни. Мислено заповядваш на капсулата да затвори люковете, изчакваш резултата, наподобяващ докосването на дреха към тялото, изпращаш запитване, получаваш разрешение да напуснеш терминала, минаваш през двойния шлюз и готово — вече си на свобода. Сам в огромния, гъмжащ от живот простор, който от Шамандурата изглежда като страховита бездна.
Може би защото не ти, а друг управлява Шамандурата.
Сигурно на това се дължат и моите глупави нощни кошмари.
Вътрешният шлюз, водещ към док номер седемдесет и първи, беше отворен и вътре кипеше работа. Капсулата се оказа добре познатият ми „Рибар IV“, само че още от пръв поглед се виждаше, че е съвсем нова. Естествено, нали все още са в производство…
Разбира се, тайно си мечтаех за нещо по-добро. Може да не е великолепният „Краб“, но поне „Скат“ от последните модели. Не, честно казано, и „Рибар“ не е лоша капсула, особено ако няма нищо друго. Скоростта на потапяне и изплаване е доста добра, управлява се с лекота… но виж, бойната мощ, според съвременните представи, е слабичка.
Възрастният добродушен техник, командващ бригадата на работниците, нямаше нищо против да прокарам трепетно длан по борда на капсулата — ласкаво, почти топло тяло. Само попита с разбиращ вид:
— Твоя ли е?
Кимнах.
Бордовата обшивка изглежда мека при докосване и в действителност наистина е мека. Нокътят ми остави по нея малка диря.
Драскотината обаче кой знае защо не се затваряше.
— Още не са включени регенеративните вериги — обясни техникът, след като срещна питащия ми поглед. — Хубаво корабче, лейтенант. Мини по-късно, ще го изпробваш.
— Сега не може ли? — попитах с надежда.
— Не, имаме поне още два-три часа работа. Така че не ни пречи, ясно? Ще я подготвим съвестно, не се съмнявай.
Този мъдър техник и самоук психолог очевидно знаеше как да разговаря с нетърпеливи дълбочинници. Даже не прояви напълно оправданото раздразнение, че е изгубил една добре платена минута с мен…
Удоволствието се отлагаше. Дълбочинниците и техническият персонал никога не са се понасяли и макар да чувствах, че имам право да настоявам на своето, да ругая и да заплашвам, знаех, че това няма да ускори нещата, а и численият превес не беше на моя страна. Така че кимнах и излязох.
Срещу мен по пръстеновидния транспортен тунел пълзеше тежкотоварна антигравитационна платформа, помъкнала огромен контейнер, колкото вагон — самопроизволно започнал развитие зародиш на дълбочинна капсула от неизвестен за мене тип. Или по-скоро брак. Зад нея пъплеше миниатюрна антигравитационна дрезина, незнайно как озовала се в транспортния тунел, и огласяше стените с нетърпелив вой. Тъповатият андроид, управляващ голямата платформа, въобще не реагираше. От противоположната страна се приближаваше Бени Палячото — крачеше преднамерено бавно, следван от цяла тълпа непознати мичмани. Новаци от попълнението за граничната флотилия. Така-така.
Бени явно беше недоволен. Разбирам го. Да си бавачка на сукалчета е съмнително удоволствие.
Палячото е шубе и не обича да плава. Много пъти се е опитвал да се отърве от патрулиране, накисва други, ходи с разбита мутра, лежи в карцера, но така и не се излекува.
Той е от Южния учебен център в Кейптаун, откъдето имаме и други такива хубавци. На Сумбава нямаше да издържи — доста като него изхвърчаха като тапи още след втори курс. Лайно, а не човек, дори Джилда се гнуси от него. Според мен началството отдавна е махнало с ръка на Палячото и не очаква от него нищо, освен да изпълнява дребни задачи в Шамандурата. И мързеливият лакей си остава лакей.
Сам си го е заслужил. Все някой трябва да разказва на новодошлите местните легенди — за Сънната подводница например или поговорки от типа: „Ако повърхността на океана кипи като тенджера, задава се хидротрус, ако при това и намирисва, значи продухват корабния кенеф“.
