според теглото и има наказателни точки. Как мога да знам, ако някои някъде отново решат да се намесят в съдбата на лейтенант Алвело… а може би вече го правят, в същата тази минута…
… В същата тази минута генерал-лейтенантът от авиацията Джакомо Риенци тъкмо бе отвъртял още от прага шамар на контраадмирал Джилда Риенци.
Първият не се получи — Джилда успя да се дръпне. Затова пък вторият попадна право в целта.
— Курва! — изрева разгневеният генерал-лейтенант, докато проследяваше с изпълнен с омраза поглед полета на сестра си от вратата на личния й апартамент до огромния креват, заемащ половината спалня. — Мръсница! Евтина развратна пачавра!
Пробуден от изплашения вик на контраадмирала, през вратата подаде нос посинелият и едновременно пребледнял фелдфебел-ординарец.
— Вън! — кресна Риенци и носът моментално изчезна. Като скърцаше ядно със зъби, генералът се обърна и заключи вратата. Бръмбародетекторът в джоба му мълчеше — не беше засякъл присъщите за повечето стандартни „бръмбари“ слаби електромагнитни полета — и в това нямаше нищо чудно. Какво толкова има да се подслушва тук освен страстни стенания? Скърцането на кревата?
— Да си поговорим, а, сестрице?
Закрачи от едната стена до другата, без да сваля намръщен поглед от проснатата напряко на любимото си легло Джилда. Като магнит я тегли натам… Нищо, ще оздравее.
— Ставай, курво! Това беше само загрявка.
Джилда се загърна в домашния халат. Изстена, седна в леглото и почна да разтрива посиняващата си буза. Леглото под нея изскърца протяжно. Раздрънкано, заслужило, изтърпяло много легло.
— Махай се, братленце.
Риенци мълчаливо пристъпи напред и вдигна ръка. Джилда изписка и се присви.
— Така е по-добре.
Той се усмихна под късите си къдрави мустаци, понечи да хвърли фуражката на леглото, но се отказа с погнуса — чаршафите, както винаги, намирисваха. Постави с трясък пред нея тежкия дъбов стол, възседна го, сложи фуражката на коляното си и помръдна нервно със скула. След това заповяда:
— Разказвай!
Джилда сви крака под себе си. Котка. Нимфоманка. Курва…
— За какво, братленце?
— Глупачка! За твоя Алвело! Нашата премъдра майка е забравила да ти предаде един много важен урок: чукай се с когото искаш, дръж, ако желаеш, милион жребци, но бъди така добра да мислиш с главата, а не с… Ако още не си разбрала, нека ти поясня: затънали сме до шия в говната, сестрице. Ти си затънала!
Джилда равнодушно повдигна рамене.
— Нали ти не си? — Видя вдигащия се заплашително юмрук и побърза да смени тона: — Джакомо, какво е станало?
— И питаш!? — изрева генерал-лейтенантът, но вече с няколко октави по-ниско. — Кучка! А аз да й помагам да направи кариера! Да я тегля нагоре с всички сили!
Джилда се усмихна презрително.
— И това ми било кариера! Контраадмирал в плаваща консервена кутия на вмирисана планета… Мечтата на живота! По-добре си спомни какво аз направих за теб.
— Млъкни! — бавно и с ненавист произнесе Риенци. — Аз ще говоря. Преди три… не, по-скоро четири седмици, те е извикал Монтегю и ти е наредил да избереш някой от твоите офицери, за когото няма да ти е жал, нали така? По лицето ти виждам, че не греша. Вероятно е намекнал, че става въпрос за съвместна операция с контраразузнаването. Ти си посочила Алвело. Защо? Отговаряй! Не го биваше в леглото ли?
— По-добър е от теб, братленце — отровно изсъска Джилда.
— Млъкни и слушай! Този лейтенант се е върнал, вместо да изчезне. Не че ми пука. Но те поздравявам с избора. Разработва го контраразузнаването и, може да се предполага, специалните служби на метрополията. Не само това, но са се заинтересували от него още преди да го посочиш! Не питай откъде знам. Велич се е насадил на пачи яйца, а ние с теб — в лайното. Ти си го избрала — именно ти и именно него, от стотината подчинени ти офицери — с каква цел? Защото предната вечер не те е задоволил? Опитай се да го втълпиш на контраразузнаването и заедно с това да обясниш неуспеха на операцията. Кой е виновен за това, че неудачният кандидат не е бил заменен навреме? Не зная и не искам да знам какво не се е получило там при тях, затова пък едно ми е известно: на Велич ще му потрябва жертвен агнец и няма да се наложи да го търси дълго. Да ти кажа ли кой ще е? А след теб ще рухна и аз, и само заради това, че имам нещастието да съм твой брат! На кого, освен на мен, си нужна, глупачке? Адмиралисимусът, без да погледне, ще разпише дори заповедта за собствения си разстрел, та какво остава за нечие разжалване? И това е най-доброто, на което можем да се надяваме!
Генерал-лейтенант Риенци избърса с носна кърпа избилата на челото му пот, смачка я и я хвърли на пода. Докато чакаше сестра му да заговори, я разглеждаше — подпухнало след нощта лице, заоблени колене, прекомерно широк таз, вулгарно хриплив глас, хирургически увеличени очи, които излъчват едновременно преситеност и неудовлетвореност. Не всеки вертеп в метрополията би я взел на работа. И как се справя с командването? Пошла тъпоумна кучка… Всичко е от гените. Честно казано, милата им майчица не беше по-стока…
Докато изчакваше брат си да се успокои, контрадмирал Риенци го разглеждаше скришом — грубовато покрито с алени петна лице, месеста шия, следи от фуражката върху късо подстриганата коса. Ех, братленце. Покрещи си, щом имаш нужда, може дори пак да ме удариш, ако те сърби ръката. Нищо няма в теб освен здрава хватка, яка челюст и нюх — в последното сме равни, само дето този път ти пръв надуши опасността. Опасност, честно казано хипотетична, но чувството за самосъхранение е по-силно при примитивните характери, нали, братленце? Мога да се обзаложа, че вече си измислил как да я избегнем, как да се измъкнем — познавам те добре, Джакомо. Говори, братленце, хайде, говори…
— Какво ще правим? — попита тя привидно безпомощно.
— Ще правим каквото аз реша. Но първо, необходимо е час по-скоро да се освободим от този Алвело. Дори това трябва да изглежда напълно естествено. С краката напред във водата и край. След това ще решавам съобразно обстоятелствата, ясно? А от Алвело ще се отървеш ти.
— Още сега? На Шамандурата? — Джилда смръщи вежди. — Хъм… Може би по-късно, в началото на военните действия…
— Глупости. Не можем да чакаме толкова. Между другото, не е задължително да го убиваш. Нека твоето лейтенантче половува стари торпеда в Гълфстрийм, тъкмо подходящо занимание за него. Нещо отдавна не си пращала някого в наказателния отряд, разправят, че районът бил много опасен, нали?
Джилда поклати глава.
— Толкова опасен, че няма да стане без трибунал.
— Така ли? — Генералът повдигна насмешливо вежди.
— Е… почти.
— Че какво толкова има? Той не пие ли? Не се ли мотае в служебно време? Не пуши ли трева? Ако не знаеш — провери. Бил като другите — какво означава това? Той не е като другите — ясно?
— Да.
— Стани… противно ми е да те гледам.
Джилда покорно скочи от леглото. Загърна се с привидна скромност.
— Сега по-добре ли е?
— По дяволите! — изръмжа Риенци. — Бих искал да знам защо ти помагам?
— Знаеш защо. Потъна ли, и ти потъваш с мен. Или и двамата ще изплуваме. Дори да се отречеш от мен, крайният резултат ще е същият.
— Млъкни!
— Не се сърди, ще направя всичко, както ми казваш. — Тя се приближи и целуна потното му чело с изпъкнали виолетови вени. — Благодаря ти за урока, братленце.
— Няма за какво, мръснице сестрице…
