нищо повече.
Ще се наложи да сляза да позяпам, рекох си, докато въртях меланхолично писмото. Офицерската надпревара не е зрелище, на което често можеш да се полюбуваш. Разбира се, да си резервен означава, че не си нищо повече от резервен, и лично аз бих предпочел да съм обикновен зрител.
Все пак е някакво развлечение. Не е бар, нито Джилда или омръзналите ми телевизионни програми. И дори не е по-интересно от концертите на гастролиращи естрадни състави — между другото, от доста време не се бяха появявали.
След минутка се улових, че напълно машинално съм смачкал писмото и го душа старателно, а като се усетих, го смачках още по-ядно и го хвърлих към кошчето за боклук. Не уцелих. Е, ще го прибера по-късно. Не, това вече на нищо не прилича! Сякаш не съм сам в това тяло, а в него се е заселил още някой — и не само това, но е и типичен неврастеник, че и наркоман. Разрешете да се запознаем, много ми е приятно!
Шизофрения, точно така се нарича това. Да отида да се предам на лекарите? Честно казано, не особено радостна перспектива.
И сънищата…
Открих, че съм се излегнал с униформата върху оправената койка, и незабавно скочих. Това вече на нищо не прилича! Има два начина за лечение на кошмарните сънища и лошите мисли: или незабавно да се напиеш до забрава, надявайки се, че милостивата съдба ще те отведе далече от карцера, или да слезеш в гимнастическия салон и да се натовариш до пълно изтощение. Има и трети начин — да слезеш в трюма и да си потърсиш някое непретенциозно девойче, но сега не ми е до това.
След като се преборих със себе си и удържах победа, отхвърлих първия метод за лечение и се спуснах в салона.
Хайде да те видим как ще клякаш с щангата, шизофреник такъв…
Още щом влязох, осъзнах, че моментът не е подходящ. Така беше: гимнастическият салон пращеше по шевовете от морски пехотинци, тропотът беше такъв, че се тресяха стените, а освен това атмосферата бе пропита с миризмата на мъжка пот и беше горещо — това в нашата вечно леденостудена зала! Случват се значи и невъзможни неща. Ама че работа.
Въздуха ми бяха издишали, проклети земноводни. Облегнах се на стената и започнах да наблюдавам как морската пехота воюва с мускулната атрофия. По ивицата за бягане, придържайки се към строг килватер, бодро галопираше не по-малко от половин рота яки момци, а втората половина, уловена през колената от потни ръце, се подрусваше на раменете на първата. Последен в килватера припкаше набит сержант с бръсната глава и от време на време се провикваше: „Ей, заспахте ли? Вдигни коленете! Хайде, покажете какво можете! Раз-два-три…!“ Лицата на бягащите лъщяха еднообразно, разтворените им усти зееха като ями, затова пък физиономиите на яздещите ги демонстрираха къде-къде по-обширна гама от чувства — от самодоволно наслаждение от почивката до явното осъзнаване на преходността на този сладък миг, който неизбежно щеше да завърши с рокада на местата в двойката „язден — яздещ“.
Още една рота — не по-малко — беше окупирала центъра на залата и се упражняваше в костотрошачество. Някой млатеше някого в корема, битият търпеше ударите и подвикваше. Някой размахваше нож, а противникът му се изплъзваше, извиваше се като змия. Хилав на вид ефрейтор, когото бяха наобиколили петима, демонстрираше редкия и безумно сложен за изпълнение стил „танцуващия призрак“ и наистина изглеждаше, сякаш танцува на пет места едновременно. Двама морски пехотинци лежаха в безсъзнание на пода — значи в началото противниците са били седем и бях пропуснал най- интересното.
Нито едно познато лице. По шарените емблеми на ръкавите узнах, че търчащата рота носи гордото название „Злите павиани“. Вероятно свежо попълнение. Нещо напоследък доста военни се събраха на Шамандурата, защо ли? Тези, ако се съдеше по загара на кожата, само допреди седмица са отигравали морски десант някъде на тихоокеанските атоли…
Значи Моржа беше прав? Ще има война?
Щом ще има, да има. Интересно с кого? Със зоната на Лигата? Със зоната на Унията? С Независимите? Или с всички едновременно?
Колоната морски пехотинци; нарамили другарите си, описа пълен кръг около залата и изтрополи на метър от мен. Сержантът ме изгледа нагло и ритна с пета войника, когото яздеше — даваше му знак да спре.
— Какво има?
— Не бих искал да проявявам неуважение, сержант — рекох, като си посочих часовника, — но ми се струва, че сте объркали времето. На четни числа от девет до единайсет залата е определена за граничната флотилия.
Сержантът изобрази съжалителна усмивка. Успя да вложи в нея всичко: и полагащото се уважение към по-старшия по чин, и лекото презрение на морската пехота към дълбочинника, и даже това, че се извисяваше над събеседника си с цял метър. Затова пък запъхтеният пехотинец ме погледна с явна благодарност.
— Извинете, лейтенант, но изглежда, не сте осведомен. Има заповед на командването — всички спортни съоръжения и специални тренажори на Шамандурата преминават под разпореждането на генерал Брун до ново нареждане. Това е от вчера. Съжалявам, с нищо не мога да ви помогна. Ако все още не сте удовлетворен, можете да се обърнете към управителя на салона.
Пък и любезен…
Че защо да се кара? Нали не него са яхнали?
Потърсих с поглед Фабрицио и го открих. Вместо да следи да не би тези жребци да му изпотрошат инвентара, той седеше смирено на пейката до отсрещната стена и като че ли подремваше. Нека… Всъщност знаех, че не дреме и е затворил очи не защото морската пехота му е противна — както на всеки друг от флотата. Тук случаят е особен, тежък. Според статистиката всеки шести дълбочинник след десет години служба развива или агорафобия, или, по-рядко, клаустрофобия. Фабрицио е рядък случай, съчетаващ и двете заболявания едновременно. Разправят, че молел през сълзи да не го уволняват, да го оставят да си довърши срока на службата и командването склонило. Този салон е единственото място на Шамандурата с подходящ обем за него. Тук и спи, на сгъваема койка…
Но изглежда, понякога и тук му става зле, щом е затворил очи.
Разбира се, нямах намерение да безпокоя Фабрицио. Вместо това само кимнах на сержанта и тръгнах към изхода. В отговор го чух да крещи зад гърба ми на нещастния пехотинец: „Размърдай се, слабак такъв, трябва да ги догоним, мамино синче, недей да спиш, павиан безопашат…“ Равномерният тропот се отдалечаваше.
Ето ти нов проблем — как да убия времето? След Джилда все още не ме влечеше към бордеите, а и беше раничко. Да се прибера в каютата и да избера някой филм? Писнало ми е… Да сляза при момчетата от Спомагателния и да погледам малко битки между мишки-борци в нашарения от дупки аквариум, след като предварително заложа дребна сума на фаворита? Не, мързи ме да се влача чак дотам, далече е.
Дали пък наистина да не отида да се натряскам?
С тази здрава мисъл в главата се насочих към пустеещата в този ранен час каюткомпания на Четвърти отряд и малко по-нататък — към бюфета. Баровете все още бяха затворени, а тук преди адмиралския час водка не дават, но виж, бира сервират. Може би дори тъмна.
С бира също можеш да се наквасиш. А ако не ти стигне, слизаш в трюма и още първият срещнат мошеник ще ти продаде контрабандна пиячка.
Само една маса беше заета — опрял лакти, там лениво посръбваше бира рижавият Лейф Бернсон. На сипаничавата му физиономия бе изписано безмерно блаженство. Досега съдбата не ни беше събирала — определени сме в различни смени за патрулиране. Пътищата ни нямаше да се пресекат и днес, ако не бях попаднал в онова премеждие. Той пиеше бира от прочутата в цялата флотилия еднолитрова сребърна халба — миналогодишната награда за победа в надпреварата.
Като ме видя, изви глава.
— О, здрасти, лейтенант. Ще участваш ли?
— В пиячката ли? Естествено.
— В надпреварата — снизходително поясни Лейф. — Времето, казват, ще е подходящо. Гледай да не се намоташ от заранта.
