— Година.
— Личи си. За какво те тикнаха в наказателния отряд?
— Сбих се в бара — отвърна Филип, без да изпада в подробности. — А теб?
— Пръднах пред Адмиралисимуса.
— Да бе.
— И освен това пеех фалшиво в църковния хор. Какъвто въпросът — такъв и отговорът. Е, всичко хубаво, лейтенант, сега нямам време. Може пак да се срещнем.
— Ей, почакай! — провикна се Филип. — Тук при мен летят някакви комарчета. Какво представляват?
— Розови ли са?
— По-скоро червени.
— И се люпят от плуващи кутийки?
— Така напират, че ще покрият палубата. Опасно ли е?
— Дълго ще живееш — произнесе със завист високо говорителят. — Има такова поверие: който ги зърне, ще крета спокойно до края на дните си. Затова пък ще види много кръв. Провървяло ти е, лейтенант. Десет години вече служа, а не съм ги виждал.
— Дели ни половин час плаване — предложи Филип. — Няма да ти направя нищо. Обещавам.
Вече си представяше как там, зад хоризонта, капитанът трети ранг клати глава — да бе, как ли пък не…
— Вярвам ти — отвърна накрая високоговорителят. — Но… не се обиждай. Не.
— Извинявай — рече Филип. — Разбирам те. Желая ти успех.
— И на теб, лейтенант. И не вдигай излишен шум.
Връзката беше преустановена. Хубаво щеше да е, ако можеха да се срещнат, помисли си Филип. Да с напият двамата някъде на Шамандурата… макар и с бира. Да разговарят спокойно, без примамливата мисъл да изпразнят в събеседника торпедните силози ако случайно течението го е отнесло в твои води…
Но Шамандурата бе много далече. От нея го деляха петнайсет хиляди мили и шест неизстреляни торпеда.
Дори още не е сигурно, че някога ще се върна там. Някаква си „кукувичка“, аз ли съм, не съм ли… Направо да се побъркаш.
Отказа се да догледа представлението с кървавата завеса. Най-вероятно комарите щяха да изпопадат във водата много преди да се спусне бурята, да загинат, изгубили смисъла на своето съществувание, след като бяха снесли яйцата си върху океанската шир, превръщайки я в нещо като пенеста кръв. „Много кръв ще видиш…“ Дано да е само такава, но е трудно да повярва. Този капитан трети ранг наистина го разстрои…
Обърна капсулата с носа на запад и започна да се потапя. Цели засега не се виждаха, мълчаха и разпръснатите отпред по курса целеуказателни фарове. Известно време на кърмовия екран се мяркаше смаляващо се размътено петно — „Гмурецът“ на Богданов. После и то изчезна.
И отново пустош. Равномерният пукот на корпуса и самотата на низвергнатия. Седем антиторпеда в носовия отсек и седемстотин мили път до противоположната граница на определената за лов зона.
А след около час капсулата се разтресе силно. Сякаш огромен юмрук я застигна и удари отзад — преградите жалостиво изстенаха. Филип надзърна в монитора само за да се убеди в това, за което вече се досещаше: разстояние около шейсет мили, мощност на заряда от осемдесет до сто килотона, направление към епицентъра почти точно на изток… Нямаше грешка. Нито надежда за чудо. Капитан трети ранг Богданов бе изгубил двубоя със своето последно, десето торпедо.
Крачка.
Още една — и обратно. Завъртане — и пак крачка. Разстоянието между стените в тясната рубка на „Гмуреца“ не стига да се разходиш. Дори да се завъртиш „кръгом“ не става като хората, правиш го някак си нескопосано. Е, и без това няма кой да те гледа.
Крачка. Можеш да направиш още две, ако дръпнеш фотьойла. Само че няма къде да го сложиш.
Колко дълго може да издържи на стимулатори?
Сто двайсет и четири часа, ако лекарите в Центъра на Сумбава не лъжеха. Това е границата на безсъние за човешкия мозък, а след това започва лекичко да ти похлопва дъската — със или без стимулатори. От таблетките няма да станеш нито по-бодър, нито по-умен.
Кой знае защо, именно сто двайсет и четири часа, ни повече, ни по-малко. Невъзможно е всички хора да са еднакви — вероятно при някои тази граница е по-голяма, при други по-малка, а при трети е точно сто двайсет и четири часа, до минута.
С други думи, пет денонощия и малко отгоре. Интересно, кога ли ще започне ТОВА при мен? Имам поне още двайсетина часа в запас — а после? Дали ще се побъркам? И ако се чална — това временно ли ще е, или за постоянно? Стоя си — и хоп, нещо щраква в кратуната! Като хилаво пиле, което безуспешно се опитва да пробие черупката.
На Капка всеки се побърква по свой начин. Казват, че даже андроидите са податливи на това, макар че не съм го виждал с очите си. Помня един техник, който се хвърли от терасата в океана, крещеше: „Издигни се! Издигни се!“ Вероятно искаше от водата да се покаже остров — не плаващ, а истински. Помня и онзи безумец, дето ме зашлеви, докато помагах да го завържат. И защо им помагах, пита се? Дощя ми се да има ред? Ха, войник с мечти за световна хармония…
Поклатушкай се още малко из Гълфстрийм, мечтателю. Със седем победи и изтънял корпус. С изчерпан запас от фарове целеуказатели и дълбочинни бомби, с последно антиторпедо в носовия отсек.
Седем победи за петнайсет дни — това май е рекорд, но кому ли е нужен? Да унищожиш в един бой три торпеда наведнъж — със сигурност се е случвало и преди. По-добре е обаче да останеш жив, без да чупиш никакви рекорди.
Крачка. Обръщане. Крачка… Не бива да заспива, докато не се измъкне от тристамилната зона, не може да заспи, не може дори да полудява. Гълфстрийм.
Вече цял ден сонарът не е прихващал цел. Ту е пренаселено, ту пусто… По-добре, че е празно, защото сега аз съм целта. Ще глътна още една таблетка и ще изплавам, за да видя къде ме е отнесло.
Изплаване.
Управлението, за щастие, не беше пострадало, което много ме учуди. „Гмурецът“ е непригоден като бойна капсула, дори старичкият „Рибар“ ще му даде сто точки преднина и пак ще го бие. Но ако има нещо, което е направено в него както трябва, това е управлението, както ръчното, така и церебралното, а също и петкратно подсигурената електронна защита на котела — няма по-надеждна система. Изглежда, в морската история все още не е имало случай, при който „Гмурец“ да се взриви от собствения си реактор — затова пък въоръжението е мижаво, скоростта нищожна, за кавитационен режим и дума не може да става налягането на голяма дълбочина се усеща във всяка клетка.
Изплавам на едната-едничка Архимедова сила — без задвижване, само с кормило, няма как да помогнеш за излизането на повърхността — и при това едва от единайсеткилометрова дълбочина! С изхвърлен авариен баласт! На всичко отгоре капсулата се издига по-бавно, отколкото следва да се очаква — изглежда, се е нагълтала с вода. Разбира се, не през обшивката — в такъв случай досега да ме е смазало. Вероятно пропуска изолацията на гребния вал. Нищо, като излезем, горе ще изпомпим водата…
Нос на юг, наклон към кърмата. Дори докато изплава, капсулата пак ще измине една-две мили. Бавно издигане, неохотно — понякога ти се струва, че капсулата е сюнгер, готова да погълне всичко, което я заобикаля, без да я е грижа за запаса от плавателност. Изплаването е като лениво издигане на водолаза на границата на кесонната болест.
Пусни ме, дълбина… Нека по-скоро зърна небето. Дълбочинниците не са водолази, те не умират от декомпресия. Затова пък понякога ги смачква там долу, на дъното — ако има дъно.
Нощта сияеше, ярка тропическа нощ с белите фенери на звездите. Миналата нощ след боя изплавах и пратих в ефир зов за помощ. Знаех, че е напразно, но пратих.
Никакъв отговор. Осъденият не подлежи на спасяване. Извън Гълфстрийм биха могли да го приберат, но никой няма да навлезе в течението заради една повредена капсула. На Трети контролен служат само ветерани, там са виждали всякакви осъдени, а на база „Ураган“, която май е някъде по-близо, не им е
