Този път на единайсеткилометрова дълбочина. „Гмурецът“ се справи много по-бързо, отколкото при изплаването. Следващото излизане определих за след девет часа. Можех само да се моля течението да не промени посоката си, за да спечеля поне още десетина-двайсет мили… но ще стигне ли молитвата ми до Господ през дебелия воден слой? И има ли тук бог?
Дълбочината не е нищо особено. Но спре ли течението, или обърне посоката — друго няма да открия и налягането сигурно ще ме смаже.
Никакъв сън… Крачка. Обръщане. Още една крачка. Време ли е за поредната таблетка? Да, така изглежда.
Да мисля? Разрешава се. Колкото ти душа иска.
Все пак на ОНЗИ в мен има за какво да се завиди — бил е влюбен. Странна обич, примесена с презрение към жената-андроид, но все пак я е имало! А виж, аз така и не успях, нито на Земята, нито на Капка. Не върви да наречеш любов размяната на ласки със случайни мацки в Корсаков и Нови Нюпорт или въргалянето в постелята на контраадмирал Риенци.
Стой. Мисли за нещо друго. Тази тема е табу.
За друго обаче така и не успях да помисля: сонарът изпука, предупреждаваше за появата на цел. И веднага изписука отново.
Две торпеда. Видяха ме… Преди да ги видя аз. Обзорният екран — нацвъкан от лъжливи цели…
Ето ти го и края… Наплава се, дълбочиннико, нагмурка се. Начука се с Джилда. Дойде и твоят час. На подлеца Лейф му се размина, но не и на теб. Ето ти я последната капка и чашата ще прелее.
Нямаше и следа от страх. Само умора и лека тъга. Дори ми хрумна мисълта да махна с ръка на всичко, да легна и да заспя. Никак не е трудно да проспиш последните мигове от живота, когато не си затварял очи повече от сто часа.
Можех да се бия докрай. Да загина с чест, като Богданов, въпреки че никой няма да узнае. Да включа електромотора и да запълзя със скоростта на костенурка, да се опитам да маневрирам така, че да накарам двете цели да се доближат, и да ги унищожа с едно антиторпедо, а после да чакам с изтощени акумулатори да се случи някакво чудо…
Има на света чудеса, но не такива. Защото шансът ми сега дори не бе едно на хиляда. Нямаше и сянка от шанс — и нямаше да има. Во веки веков. Амин.
Странно е устроен човекът: струва ти се, че да умреш в съня си е много по-приятно, отколкото в бой — а избираш боя…
Няма да лъжа: тази мисъл ми щукна много по-късно и дори не веднага си спомних напътствията на Моржа: „не позволявай на никого да се разпорежда с две неща: с мислите ти и с живота ти…“ Това включва не само хората, но и полуживите консервени кутии с мания за убийство. Този път рефлексът изпревари мисълта, а когато осъзнах какво правя, несмазаните шарнири вече поскърцваха зад гърба ми и капсулата се движеше. Със скоростта на костенурка, но забързана костенурка.
Костенурка или не, ама със зъби. По-точно — с един, последен зъб.
Само дето вече не разполагах с цереброуправление…
Протегнах вдървен пръст и чукнах по копчето с надпис „ОТСЯВАНЕ“. Това е задача за „мозъка“ — той анализира движението на обектите и отсява кандидата от лъжливите цели. Всеки нормален дълбочинник, попаднал в опасно положение, разчита не на „мозъка“, а на собствения си нюх. Дълбочинникът без нюх не е дълбочинник, а просто труп.
Погледнах към екрана и… не се учудих, а само отбелязах, че се случва нещо странно. Бях изгубил дори способността да се учудвам.
ЦЕЛИТЕ НЕ МЕ НАМИРАХА!
Що за фокус?
Чукнах по стъклото на екрана, макар че това е глупаво. Екранът за кръгов обзор е монолитен, в него няма какво да се повреди. Той или работи, или не, а ако излезе от строя, това е окончателно… и никога не подава лъжлива информация. Тоест щом показва, че хороводът от цели не се интересува от мен, значи е така.
Тези торпеда не атакуваха. Дори не ме виждаха от упор!
Изведнъж усетих, че треперя. И без това в рубката не е топло, а по гърба ми се стичаше хладна пот… Добре, ако оживеем, ще разберем от какво съм треперил — от страх или от студ.
Сепнах се и спрях електродвигателя. Така… Да се ориентираме в обстановката. После ще се радвам, ако има на какво.
Целите лека-полека се изместваха отдясно наляво, или от юг на север. Странни неща се случват в този Гълфстрийм. Да речем, че съм се натъкнал на някое съвсем ръждясало и побъркано торпедо, има и такива, не само съм чувал, но и съм ги виждал. Но две едновременно! Кибернетичният интелект е слабопонятна материя, във всеки случай за мен. Плуват си двете заедно и кротко пускат примамки, вместо да се нахвърлят върху мен като бесни кучета. Да не би пък да са влюбени и да не ги интересува нищо друго?
Ако разкажеш нещо подобно в каюткомпанията, няма да ти повярват, ще решат, че ги пързаляш. То бива легенди, ама чак пък толкова.
Сканиране със специмпулси…
При обикновени обстоятелства дълбочинникът не губи време да събира максимална информация за целите: да се занимаваш с анализ по време на бой е равносилно на самоубийство. Друго е на контролните постове и базите, че и на самата Шамандура: бдят видеодресирани оператори свръхсрочници, дежурят неусмихващи се офицери и апаратурата, с която разполагат, няма нищо общо с тази на капсулата. Макар че и моя „мозък“ си го бива за някои нещица.
Двете минути очакване ми се сториха вечност. Колонки от цифри, купища данни… Общ брой на целите… Брой, надхвърлящ зададения вероятен предел… Така. Предполагаем брой на истинските цели: 1,58. Дроб. Хъм, нататък… Таблица на разстоянията… Векторна диаграма на скоростите… Не е това. Нататък… Схема за размера на целите при типово значение на коефициента на ултразвуково отражение: около 100 метра…
Каквооо?!
Полезно нещо е да се спи, от мен да го знаете. А да не спиш е вредно за ума. Необходима ми беше почти цяла минута, преди да стигна до единствения възможен извод: това не са торпеда! А при това виждах, че изобразените на екрана цели са по-ярки от обичайните. И тази дроб глупавият „мозък“ не я бе поставил случайно: намекваше, че истинските цели са две, но не е сигурен.
Ами естествено, че не е сигурен! Целта е една! Разбира се, че е една.
Това дори не беше капсула. Беше подводница с мощна заглушаваща система. Ако имах такава, нямаше да знам що е страх, където и да се навра…
Почти бях сигурен чия може да е. Северните никога не слизат толкова далече на юг, те не са склонни към подобни самоубийствени ходове, нито толкова глупави, че да пратят за диверсионна операция не някаква си незначителна капсула, а мощна и скъпа подводница. Значи е наша. Най-вероятно от Ударния флот, който премина на север тъкмо когато навлизах в Гълфстрийм. Вярно, скоростта е ниска и подводницата, кой знае защо, се е спуснала на голяма дълбочина…
Няма значение. По-късно ще се ориентираме. Който и да си — спасявай!
Курс на пресичане… Ах, да, да включа отново двигателя! Пак познатото скърцане, песента на ръждясали зъбчатки. Ако сега се строши някой зъб…
Допреди миг ми беше студено, а сега изведнъж ме заля гореща вълна. Стиснах зъби и отново определих курса. Излизаше, че ще успея, но на косъм, и то ако през следващите два часа неизвестната подводница не промени курса, за което нямаше никакви гаранции.
Остава древният, като спасяването на давещи се, SOS — по мембраната на хидрофона! Пип-пип-пип… пи-ип… пи-ип…
И ето че се обърнаха към мен! Тоест — пепел ми на езика! — не целите, разбира се! Моят спасител обърна, вечният мой кредитор, пък дори да се окаже Бени Палячото, дори да е Лейф Бернсон…
Все още не бях повярвал в бога, но май се молех, после „Гмурецът“ се заклати и изведнъж „оглушах“ и „ослепях“ — неизвестната подводница бе изтеглил капсулата на борда. Пронизителен вой на помпи, бълбукане на вода.
Пристигнахме значи…
