работа да помагат на закъсалите — да се оправят, както могат.
Докато навигационният комплект засичаше сигналите на стационарните спътници, кръвта пулсираше болезнено в слепоочията ми. Размина ми се и този път — оказа се, че течението ме е отнесло само шест мили на юг. Все още съм в своята зона. А до южната граница на Гълфстрийм остават само стотина мили…
Може и да не са сто — може да са деветдесет.
И ето че пак лежа в дрейф. Дори не на „Рибар“, а на пършив „Гмурец“! Но колкото и да е странно, тъкмо това обстоятелство пораждаше в душата ми надежда. „Гмурец“ е учебна капсула и освен основния двигател разполага и с електрическа тяга — за занятията в началния курс по дълбочинно пилотиране, когато непохватните пилоти все още могат да объркат много неща. Електромоторът е слабичък, но все може да вдигне осем-девет възела. За обречения и това е повод за радост.
Електромоторът работеше. Мъчително, със сърдито боботене и поскърцване на несмазаните зъбчатки, които движеха гребния вал. Но виж, с акумулаторите не ми провървя — бяха заредени, но капацитетът им бе спаднал значително. Дори беше странно, че съвсем не са се скапали — след толкова години! Кой ли ги е сменял? Защо?
Кратко изчисление и резултатът е налице: зарядът ще стигне за около четирийсет мили. Може би петдесет, ако ми провърви.
Неутешителен извод, но нищо не може да се направи. Особено когато си изгубил ход в самите покрайнини на Гълфстрийм и до най-близкия край на течението остават сто и трийсет мили.
Да ги заредя, като усиля реакцията в котела? Да се опитам да излъжа системата за защита… Не, нищо няма да излезе от това, безсмислено е да пробвам дори. Защитата е изработена добросъвестно. А и има много по-лесни начини да сложиш край на живота си.
Никой не ми подсказа решението, намерих го сам. В продължение на няколко часа благоприятен вятър от север бавно тласкаше „Гмуреца“ в спасителна посока. След това вятърът утихна и се потопих. Два часа дрейф на три километра дълбочина и пак изплаване. Определяне на координатите. Два часа на пет километра — изплаване, определяне на координатите…
Едва на дълбочина единайсет километра намерих странично течение с подходящо направление — лениво, вяло, но все пак течение. Гълфстрийм не е мудно, слоесто движение на водата в канал с бетонни стени, Гълфстрийм — това е постоянна въртележка на образувала кръг струя. Изгубилата собствен ход капсула никога няма да изскочи от него и ако на повърхността не се очаква устойчив бурен вятър, закъсалият дълбочинник може да се надява само на случаен мощен водовъртеж, способен в еднаква степен да измъкне капсулата от плен или да я удави.
По-лесно е да чакаш дъжд в пустинята.
А може и да се застреляш. Това също е изход.
Но защо? Едва ли ще успея да оцелея при срещата със следващото торпедо. Мога само да се надявам да не треперя през последните минути, когато осъзная, че съм обречен.
За половин ден изминах трийсет-четирийсет мили на юг. Още петдесетина — за по-сигурно шейсетина — и мога да изчерпя акумулаторите в един последен скок, да изляза от Гълфстрийм и да повикам помощ. Добре поне, че отмениха старото правило да не се спасяват осъдени до изкупване на вината им и да не се допуска смяна на подводницата. Нито един техник не би се съгласил да ремонтира изгубил контрол реактор — съдбата на „Гмуреца“ е предначертана: надолу към Вихрения пояс.
Бих могъл да рискувам и да изплавам по-рядко, с надеждата, че течението ще промени посоката си.
Ако ми провърви, на Капка ще се появи още една легенда…
Господи, как само ми се спи! Помогни ми, Господи, и ще повярвам. Направи чудо.
… Нахвърлиха се върху мен едновременно, в глутница, точно когато изплавах, за да се запася с въздух. Както подушили дивеча вълци вървят по следата и едновременно се мятат върху стария окуцял лос. Както акулите се нахвърлят върху ранен кит. Три торпеда в бойна формация — ако искате вярвайте, но в действията им се долавяше нещо като съгласуваност. Твърде синхронно подхванаха атаката, умело се раздалечиха, ловко разпръснаха заглушители. Избрах най-напористото от тях и изпразних в него бомбомета, хвърлих всичко, което ми беше останало, и извадих късмет: това наистина се оказа торпедо, а не фалшива цел. После се потопих и след няколко минути маневриране вече се отдалечавах с максимална скорост — ловецът да бяга от дивеча! Колкото и да се опитвах, все не можех да ударя едното, без и двете да навлязат в зоната на ефективно поразяване.
Хитро ме спипаха… Оставаше, докато отстъпвам, да се натъкна на още едно торпедо — и тогава наистина край.
Твърде дълго не бях виждал цели, необичайно дълго за Гълфстрийм. Трябваше да съм нащрек. Не биваше да се отпускам! Най-умното, което можех да направя, беше да прекратя рейда след онези две денонощия, както ме съветваше покойният Богданов, и да си отдъхна един ден. А след това да се върна към тактиките „убождане“ и „пробив“.
С „Краб“ или „Скат“ може би щях да се измъкна от тези ръждясали бракми — но да избяга с „Гмурец“ не би се надявал дори най-глупавият курсант от випуска на военноморския център на Сумбава, да не говорим за третия по успех. Какво съветва в такива случаи наръчникът? Да промениш обстановката, доколкото ти е по силите, да използваш в своя полза естествената разлика в скоростта на целите, да избереш съвсем точно позицията и момента за нанасяне на удара… Сега ще ви покажа какво може третият по успех във випуска, гадове!
Подмамен на няколко пъти от фалшиви цели и пуснал на свой ред няколко примамки — изглежда, почти без резултат — успях да ударя втората цел едва с петата „плюнка“. Оставаха ми всичко на всичко две антиторпеда. И в този момент взех, че се поддадох на паниката, и то така, че цереброуправляваната капсула се завъртя като винт. По-късно стана ясно, че докато съм свалял трескаво шлема от главата си, съм изтръгнал кабелите от контакта.
Последното торпедо трябваше да се отстреля на сигурно. Пуснах го на десет мили — почти на пределната граница, в която и аз бях в зоната на сигурно поразяване — и ударих.
Три цели — за които АЗ бях цел! — приближаваха в общ фронт към мен и само една от тях бе истинска, а другите две — фалшиви. Противно на здравия разум интуицията ме съветваше: стреляй в средата!
Ударих лявата, без сам да зная защо. И не сбърках. Мощен взрив разтърси дебелия воден пласт — значително по-ярък, отколкото очаквах — и секундите до съкрушителния удар на незримия юмрук, и ужасното предчувствие…
Торпедото не трябваше да избухва. Но избухна, само на хилядна от секундата преди своята мирна гибел, превърна се в нажежен газов мехур. Шанс едно на хиляда. Склерозиралият псевдоинтелект, затворен в ръждясалата десетметрова пура, дочака своя час.
Ако бях с цереброшлема, щях да умра. Без него, колкото и да е странно, дори не изгубих съзнание, макар че синините и натъртванията нямаха брой. Корпусът на капсулата, изработен от слаба титанова броня, без композитни смеси и амортизиращи устройства, не би трябвало да издържи подобен удар. Но въпреки това го издържа.
Късмет…
Със странен късмет ме е дарила съдбата: натиква ме в смъртноопасни клопки, оставя ме да ям пердах, а после въпреки всички шансове ми помага да оцелея. Да изплавам към светлината. И на ОНЗИ, ДРУГИЯ човек в мен, също така му „вървеше“, с тази разлика, че той беше пилот на флайдарт, а не дълбочинник. Между другото той също оплешивяваше отпред. И беше уволнен заради Синдрома на Клоци, несъвместим с цереброуправлението във вида му отпреди двайсет-трийсет години. В наши дни почти никой не е чувал този термин.
И какво излиза? ОНЗИ е живял във времена, в които аз току-що съм се родил?
Раздвоение на личността, в цялата му прелест, а това, че в преобладаващата си част все още е насън, е само временно явление. Едва ли ще продължи дълго. И не просто раздвоение, а с подробности и наистина намирисва на шизофрения, доколкото имам представа от тази болест. Ето защо избрах „рейда“. Не поради някаква логична причина, а понеже се страхувах да заспя!
Клатушкай се сега насред Гълфстрийм и търси плитки течения. И пети ден се страхувай да заспиш.
Отново потапяне…
