— Не знам. Нещо от тоя род. А вие кой сте?
— Наричай ме просто капитанът. Между другото може и на „ти“. За какво те тикнаха в наказателни отряд?
Гледай го ти… Иска отговорите на тепсия. Изглежда безвреден, но докато не разбера как трябва да държа с него, по-добре да внимавам.
— Пръднах пред Адмиралисимуса — отвърнах, спомнил си за Богданов.
Старецът изсумтя и ме погледна с укор.
— Всеки втори казва същото. Е, щом не искаш, недей…
Беше огорчен, веднага се виждаше. И тогава — ако щете ми вярвайте — му разказах всичко, от кора до кора. На един непознат и при това вероятно дезертьор! Плешив гном, капитан на митичната Сънна подводница!
И мой спасител, което си е вярно… Това не може да се отрече, нито да се забрави. Спаси ме. Без него едва ли щях да съм жив.
— Аха — рече той без никакви емоции. — Чакай, забравих, може би си гладен?
— Гладен съм.
— Така си и мислех. Ето, вземи… — Подаде ми една консерва. — Докато се миеше, отскочих до камбуза. Стерилизиран крил с фитопланктон. Гадно е, но няма да умреш. Хранителният конвейер не работи. Лъжица си вземи де. А водата, прощавай, е дестилат.
Нахвърлих се върху храната като невидял. Старецът знаеше какво и колко яде осъденият в Гълфстрийм. По време на рейд нямаш време даже залък да хапнеш, а и не ти се мисли за ядене. По-добре да хванеш язва, отколкото да изгориш в плазмения мехур. При това последните няколко дни в капсулата не ядях нарочно, за да не ми се доспи.
Едва се сдържах да не оближа консервата. Според мен старецът напразно обиждаше храната — оказа се доста вкусна, макар и малко пресолена. Разбира се, ако ядеш същото всеки ден, със сигурност ще ти опротивее… А що се отнася до дестилата, то къде на Капка, питам ви, не се пие дестилирана вода? При твърде солената храна е по-добре да поемаш вода без соли, макар че удоволствието от такова пиене, както следва да се очаква, е посредствено.
И веднага, сякаш потвърждаваше тази мисъл, старецът попита:
— Случайно да ти е останал от сухия порцион?
Кимнах.
— Мисля, че има три пакета.
— Вярно, че са три — разсмя се старецът и потърка изсъхналите си ръце. — Не се обиждай, но докато спеше, огледах капсулата ти. Нищо не взех… а ако ги разделиш с мен, ще съм ти благодарен. Ще доставиш радост на стария човечец.
— Вземи ги всичките — отвърнах и добавих: — Твои са, капитане…
— Може би сам ще идеш?
Не възразих. Имаше някои въпроси, които трябваше да се решат незабавно, и при това от мен самия, дори ако не ме лъжеше усещането, че старецът казва истината… но въпреки това.
Да ви призная, капитанът дори ми харесваше. Малко чалнат, както изглежда, но здравомислещо чалнат: не рискуваше да остави спасения непознат сам в рубката, беше ме претърсил за оръжие, а той самият вероятно носеше лъчемет, че и нещо по-страшно…
И ако докато бях с него внимавах, то след като се спуснах долу, взех да набирам смелост — пъхах си любопитния нос в незатворените врати и люкове, безуспешно натисках залостените. По обратния път, притиснал пакетите към корема си, направих кръг по долната палуба — със същия резултат. В коридорчето на камбуза ме лъхна тежка миризма — нещо подобно на прокиснали джибри с йодни изпарения.
Капитанът ме очакваше с усмивка на уста.
— Е, как е, намери ли някого? Ако искаш, разходи се още, потърси. Аз също не бих имал нищо против да намеря.
Стоварих пакетите пред него.
— Сами ли сме? — Вече знаех отговора, но кой знае защо, не ми се струваше странно.
Той само кимна — беше изцяло погълнат от пакетите. Да можехте да го видите как яде! Половината пакет изчезна за миг. С втората половина обаче не бързаше, напротив, дояде я бавно и с удоволствие, примляскваше, блажено затворил очи. После ги отвори. Дори в очите на чироз може да има някакви чувства.
Ама че работа, рекох си. Легендата за Сънната подводница е много стара — трябва да има двайсет, че дори трийсет години. Добре де, нека са двайсет… И цялото това време старецът е изкарал на крил и дестилат?
И отново, сякаш прочел мислите ми (или не мога да си владея лицето?), старецът се усмихна на нещо, закашля се и рече:
— Основно крил и планктон. Ако наистина помниш свободния курс, „Анаконда“ е разчетена за петгодшна автономност. Ясно как: подвижни мрежи, тралове… а що се отнася до еднообразието, нали затова е военната служба. Едва следващите подводници от тази серия бяха модернизирани специално за война на Капка: по-ограничена автономност, затова пък по-голяма бойна мощ… А след Екваториалния разгром „Анакондите“ станаха спомагателни съдове, превозваха товари…
Довърши сухия порцион, блажено се облегна назад, оригна се доволно в шепа и си облиза пръстите.
— Освен това ловя водорасли — добави и хлъцна. — Естествено, не от хищните — те не стават за ядене, — а виолетови микрофити. По-гадни са и от крила, затова пък имат въглехидрати в изобилие. Полезно нещо… Бъди така добър, слез до камбуза. Веднага ще го видиш.
— Кое?
— Лекарството — изхъмка старчокът. — Щастие, което се приема през устата. Хайде, не се прави на глупак, иди да го донесеш. И внимавай да не го разлееш.
Така… Е, поне е ясно защо мирише така долу. Слязох и намерих това, което очаквах да намеря: примитивен дестилатор с груба, аматьорска конструкция. В пластмасовата кана, снабдена с надпис „Отровно! Изопропилов спирт. Само за почистване на клеми“, през извита гофрирана тръбичка равномерно се стичаха мътновати капки.
Стиснах нос, взех каната, поставих на нейно място първата попаднала ми пред очите тенджера и излязох от камбуза с максимална скорост. Навън си поех въздух и едва тогава рискувах да опитам готовия продукт.
М-да… Такава гадост не бях пил и в трюма на Шамандурата. Напълно е възможно виолетовите микрофити действително да съдържат маса въглехидрати — не знам, не съм биолог, — но носът ясно ми показваше, че покрай тях има в изобилие и друга, гадно миришеща органика. Затова пък ми стана ясно защо старецът през всичките тези години не се е превърнал в неизлечим алкохолик…
Когато се върнах, на таблото пред него бяха поставени две пластмасови чашки.
— Сипвай. И на теб също.
На него налях догоре, на мен само на дъното.
— За твое здраве, капитане.
— За твоя живот, момче. За твоя дълъг живот. Пий!
Потреперих, излях в гърлото си маслената течност и след кратка борба с гаденето успях да я задържа в стомаха си. Старецът кимна одобрително.
— Браво, сипи още… а сега ето какво ще те попитам, момче… Защо не ме удари? Нали ти беше останало още едно антиторпедо?
— Помислих, че си свой.
Старецът ме заплаши със закривен пръст.
— Лъжеш. Внушил си си го, повярвай на по-опитния. Такива като теб съм виждал десетки: в началото лъжат, без дори да забележат. Сигурно много ти се иска да оцелееш?
Ох!… Погледнах с ужас чашата. Само това ми липсваше — сърдечни разговори и гадна пиячка. Дали пък и той не е от онези… руснаците? Като Моржа?
— На Земята веднъж ми дадоха съвет: да не позволявам да ме убият заради чужди игри.
