Покажи на човека лъч светлина и той ще тръгне след него да края на света, та какво остава за края на ледовете. Накратко, решихме да не чакаме да ни зарежат, а да действаме сами. До ден днешен съжалявам, че не можахме да докопаме всички пазачи, неколцина ни се измъкнаха… не успяхме да пленим и летящата платформа. И значи тръгнахме… Бяхме към петстотин души. На никой не му мина през ума, че „Анакондата“ ще побере само една десета от нас, а и че преди това трябва да я завладеем. Но къде другаде да идем? Слабите изоставихме… сега си давам сметка, че някои от тях можеха да стигнат, но тогава и силните не се надяваха кой знае колко — триста километра по леда, без дрехи с подгреватели, почти без храна. В полза на хората ще кажа: не се стигна веднага до канибализъм…
Старецът сръбна от чашата, намръщи се и изведнъж се разсмя:
— Флайдарти! Представи си каква чест: срещу нас хвърлиха не само бойни платформи и хеликоптери, а изтребителна авиация! Вярно, щетите от нея бяха никакви, но виж, платформите… — Старецът изруга. — След първата въздушна атака останахме половината. Виси ти над главата гадината, стреля за удоволствие, а ние не можем да направим нищо с пукалките, дето ги взехме от охраната. Ако не беше виелицата и ледените блокове, жив човек нямаше да остане. Разбягахме се… Чуем ли шум — всеки се крие. Виелицата, да ти кажа, също не ни пожали, хората замръзваха на крак. В моята група имаше седемнайсет души, до подводницата стигнаха единайсет. И смятай, че извадихме късмет… Защо не пиеш?
— Пия. — Отпих, изчаках дишането ми да се възстанови и попитах: — А после?
— А после стигнахме. Цяло чудо, разбира се, но тогава не ни беше до чудене. Виелицата утихна и видяхме картина като насън: всичко в бяло, подводница, скована от ледове, а зад нея открито море… Почакахме един ден, да се подготвим, но ни беше страх, че подводницата може да отплава, а след това… представяш си. Докато можехме, ги трепехме един по един, без шум. След това започна пукотевица. От нас оцеляха само трима, плюс двама тежко ранени, издъхнаха на следващия ден, затова пък подводницата беше наша и не биваше да губим време… Пий, пий, не се стеснявай.
— Пия.
— Може би освен нашата на леда бяха останали и други групи, но ние не ги дочакахме. И те нямаше да ни чакат, ако им беше провървяло. Защото всеки момент върху командната рубка можеше да се стовари някоя тактическа ракета. Някак си успяхме да се освободим от леда, той и без това сам се пукаше — и надолу, под леда, под шапката. Намери ни, ако можеш…
— Нима не се опитаха да ви проследят?
— Разбира се, че се опитаха, но не задълго. По това време примирието вече беше преустановено и на командването не му беше до нас. А ние къде да идем? Събрахме се на съвет. По-далече от зоната на военни действия — това е ясно. Зоните на Лигата и Унията също веднага отпаднаха — щяха да ни потопят още щом се покажем. Кой ще ни повярва, че сме осъдени, с гигатонен заряд на борда? А и не искахме да станем предатели, все още хранехме някакъв идеализъм… Да идем при Независимите, те тогава бяха в съюз с нас, но не толкова тесен, че да връщат бегълците — на това се надявахме. А после съобразихме, че на тях им е нужна подводницата, не ние. И решихме да почакаме…
— Какво, капитане? — попитах лекомислено. — Края на войната и всеобщата амнистия?
Няколко секунди старчокът ме измерва с вбесен поглед — дори си помислих, че ще метне чашата в лицето ми. Но ми се размина и в мен отново се оцъклих очичките на чироза.
— Ти, момче, не се шегувай така, ясно? Виждам, че се изказа, без да мислиш, затова ти прощавам. Сам не знам какво чакахме… може би шанса да отлетим от Капка — където и да е, от който и да било терминал. В началото ни се струваше, че такава възможност непременно ще се появи, стига само да я дочакаме… А и да поживуркаме още няколко години — лошо ли е?
Старецът запокити празната чаша към отсрещната стена — тя се удари и заподскача по пода, — вкопчи се в каната с разтреперана ръка и изля остатъка в гърлото си. Кой знае защо, гласът му веднага пресипна.
Доста подпийнал, аз го слушах мълчаливо и се опитвах да си представя как е било всичко това, отдавна, преди повече от двайсет години: пленяването на подводницата от шепа отчаяни мъже, като вълча атака срещу стадо овце, воплите на изненаданите войници, безпорядъчната стрелба, свирепи ръкопашни схватки с ножове, обсадата на барикадираните отсеци… А след това — дълги години в титановата пура, обрасла с дебела кора от морски репеи, години, без да можеш дори боязливо да се подадеш на повърхността, после съмнителното убежище на Гълфстрийм, угасващата надежда…
Дали не са завиждали понякога на загиналите?
— Вадим умря след половин година от гангрена, краката му измръзнаха още на леда, не позволи да ги отрежем… А Витус си отиде преди шест години. Още когато всичко започна, той беше най-възрастният, над петдесет. От старост умря, и най-вече от мъка.
Сън — пропадане — мрак — пробуждане — светлина. Така е правилно, така трябва да бъде. Но защо не и с мен? Защо насън живея чужд живот и се страхувам да заспя? Нима наистина не трябва да мигвам пет денонощия, да се изморя до смърт, за да не ме спохождат сънищата, в които аз не съм аз?
— Пак крещя — подсмихна се старецът. — Сънува ли нещо?
Кимам мълчаливо, без да изпадам в подробности. Остава сега и да му разправям сънищата си, като на сеанс при психоаналитик. Колкото и да му е скучно, ще мине без това.
Както вчера, както вече трети ден, скачам рязко от постелята, отмятам овехтялото одеяло, пускам крака на пода, ставам, обличам се, а в главата ми един и същи въпрос: какво да правя сега?
Четвърти ден на Сънната подводница… Старецът не ми е омръзнал, напротив, само дето понякога ме плаши. Както например вчера, когато, докато се блещеше в екрана за далечно наблюдение, изведнъж ни в клин, ни в ръкав започна да вие като вълк. Ами да, досущ като луд. Двама чалнати на разпадаща се от старост подводница — единият страда от раздвояване на личността, а вторият лека-полека ръждясва заедно с подводницата…
Трябва да се измъкна оттук. Старецът говореше за седмица, значи е минало повече, отколкото остава. Ще потърпя още, ще го развличам с разговори — заслужи си го! И ще се върна на Трети контролен пост, ще получа нов „Гмурец“, ще завърша работата с „убождания“, стига с тези „рейдове“! Веднага щом изляза от Гълфстрийм, ще повикам помощ… Да се надяваме, че със седем торпеда на личната сметка няма да ме тикнат в карцера като престъпник, а ще ми позволят да ходя на воля, пък другите нека ме гледат както искат. Дълбочинниците ще ме разберат — това може да се случи с всеки, — а останалите да ме зяпат, както искат, мен какво ми пука?
Три дни — не са вечност. Не са двайсет години.
Старецът не ме допускаше до управлението на подводницата. Понякога я караше собственоръчно — усещаше се по резките промени в курса, — но по-често се доверяваше на автопилота. Само веднъж зави сигналът за тревога, но торпедото ни подмина чинно на дистанция двайсет мили, сякаш въобще не ни забеляза, и се отдалечи по пътя си. Капитанът даже не мигна.
— Стар познайник…
Нямаше повече пиянски вечеринки. В свободното от разговори време бродех из подводницата, изучавах я като живо изкопаемо. Ходова и бойна рубки… напразно старецът ги пазеше ревниво: не бих посмял да докосна нищо там, дал съм дума — ще я сдържа. Ракетен бункер — с пустеещи силози… Товарни отсеци — също празни, един бог знае какво е карала подводницата на полярната шапка. Тясна каюткомпания с влажни петна по стените. Приборен отсек, контрол на състоянието на обшивката… едно не мога да разбера: или на „Анаконда“ ужасно й върви, или справочниците лъжат и в Гълфстрийм никога не възникват жълти приливи… Торпеден отсек, а в апаратите — изправни торпеда!
Да се побъркаш.
В корабната библиотека имаше не по-малко прах, отколкото в изоставените каюти, и освен това, за моя изненада, открих чудесен раздел със съвременна белетристика. Дълго разглеждах надписите на дисковете: Манфред О Нийл, Островърхов, Мисикава, Квалунгма, Барух… Последната фамилия ми се стори позната и пъхнах диска в старинната книга с доста смешен дизайн. Напразен опит, между другото. Много ми се прииска. Колко ли презареждания бе издържала батерията през тези двайсет години? Най-вероятно отдавна и безнадеждно се беше разпаднала, както и батериите на другите книги, така че нямаше смисъл да се опитвам да я заредя. Ясно защо и в библиотеката бе прашно. И във видеотеката също.
Едно не разбирах — как старецът все още не се е побъркал съвсем? Седмица общуване с поредния
