— Реши значи?
— Реших.
— И няма да се откажеш?
Шабан поклати глава. Отзад се приближи Лиза, мълчаливо се притисна в него и го прегърна през шията. Тя не беше от разговорливите, но пред Менигон се боеше дори да диша и само топлината и близостта на нейния бог и господар й действаха окуражително. Шабан блажено затвори очи. Вече не му се заминаваше никъде.
— Стягай се — навъсено нареди Менигон. — Само да не съжаляваш после.
… Колибата беше широка и ниска, с хлътнали от времето ъгли. Стоеше в края на неголяма долина в плътната сянка на стръмна и някак нахално щръкнала скала; покривът беше от очукана ламарина, в която лесно се разпознаваше външната обшивка на стандартните хангари за флайдарти, само че тази ламарина отдавна вече не лъщеше, а беше боядисана в някакъв особено мрачен цвят. На всичко отгоре неизвестните стопани на колибата бяха засипали покрива с камъни и пръст, обрасли с рижави лишеи. „Защо не почистят тази гадост?“ — зачуди се с недоумение Шабан, но изведнъж се сети за отговора и изсумтя одобрително. Представи си, че наблюдава всичко това отгоре, от стандартната височина на патрулна платформа — хъм, дори от минимално допустима за планински релеф височина на полета колибата нямаше да прилича нито на колиба, нито на хангар, а на хълмче, което не привлича погледа. За да го забележи, човек трябваше да се приземи, а нямаше къде: наоколо само някакви развалини, порутени основи, занемарени руини от времето на Второто нашествие, ако не и на Първото. Археология.
Шабан се радваше и на това. Вървяха вече втори ден — без храна, без връзка, без сигнален маяк, без сън. Без батерии за „мулетата“, изтощени до дъно на превала, без отдих, с една-едничка надежда: да излязат в равнината и да чакат рано или късно да ги забележат от въздуха. Или нямаше да ги забележат. А може би щяха да ги открият твърде късно: равнината не е планина и петнистата треска ще бъде скорошен гост в задръстените въздушни филтри.
Не биваше да оставят сигналния маяк във всъдехода. Също както не биваше да оставят всъдехода в Големия каньон, сбърка Менигон, като не го послуша. Непростима небрежност. Търси сега всъдехода под наносите в равнината: ако се съдеше по боботенето и калните пръски по скалите, първата вълна на свлачището е била висока почти колкото стената на Порт Бюно.
А при това знаеха, че в Големия каньон има опасност от свлачища! И не без основания подозираха, че в планините неотдавна е паднал амонячен дъжд.
— Стопаните май ги няма — каза Менигон и подсмръкна с измръзналия си нос. — Ще ги почакаме, няма закъде да бързаме.
— Направо мистика — рече Шабан, докато се озърташе. — Не бях си и помислял, че на Редута има хора, които не живеят в Порт Бюно или в селищата. Аз лично не бих могъл. Кои са тези отшелници?
— Добри хорица. А относно „не бих могъл“ — не се заричай.
Докато Шабан обмисляше думите му, Менигон вече чукаше на вратата — три удара, после четири. Никакъв отговор. Вътре се оказа тъмно и докато очите му привикваха към мрака, Шабан се чувстваше несигурно. Мислено се сравняваше със сонда, пъхната в непознат и чужд за човека организъм, и намери сравнението за доста точно.
Интересно кои хора според Менигон са „добри“? Освен него самия, естествено…
По много признаци личеше, че колибата е била напусната неотдавна. Несъмнено човешко жилище, а не леговище на бегуни, тези изродени потомци на хората. Миришеше така, както мирише само във временно жилище — на студена запуснатост, прах и плесен, на откровено нежелание в помещението да се поддържа дори нищожно подобие на уют. Тук се занимаваха със съвсем други неща и след като свикна с тъмнината, Шабан забеляза недалече от миниатюрното, наподобяващо бойница прозорче паянтова маса и два сандъка вместо столове, спартански примитивна кухненска посуда, окачена по стените, две грубо сковани дъсчени легла, капак на пода, водещ очевидно в мазето, и в най-далечния ъгъл — нещо като гигантска печка, способна да затопли десет подобни колиби, стига да се намерят достатъчно дърва.
Шабан беше прекалено изморен, за да може да се учудва, но когато се вгледа, успя да различи до болка познати очертания и повдигна вежди. „Печката“ се оказа остарял модел на серийна адаптативна камера, а около нея — върху сандъци, на пода и един върху друг — бяха скупчени десетки прибори, оплетени с джунгли от кабели и дебели шлангове. Предназначението на някои от тях му беше непонятно, други обаче познаваше. Например ето този кристализатор на издишван циан, модел ЮИ–200, каквито се инсталираха във всички всъдеходи. Шабан си спомни, че преди броени дни Менигон поиска от склада нов ЮИ–200, като нагло излъга, че бил изхвърлил стария, понеже вече пропускал. И съвсем позната изглеждаше и въздухопречистващата система! Присъствието й тук напълно обясняваше изчезването й. Не случайно в последно време Менигон настояваше да излиза сам на разузнаване. Шабан поклати глава. Хитро…
— Надявам се, че тези твои добри хорица нямат проблеми със закона? — попита той с нескрито подозрение.
Менигон се прозя — с широко отворена уста.
— Ти първо ми обясни какво е това закон — изръмжа, изтегна се на леглото и се намести — и тогава ще си помисля как да ти отговоря.
Има логика, помисли си Шабан. И наистина, какво представлява законът на Редута? Съществува ли въобще? Въпрос от въпроси. Вярно, създаден е Правителствен съвет, донякъде се е съхранил кодексът на първите заселници, а това все пак е нещо. Накрая, четирима от всеки пет нови граждани на Редута пристигат от Земята и носят със себе си полезния навик да живеят според нейните закони, вкоренени в продължение на векове — това също никак не е лошо. Но все пак официални закони няма, липсва онзи непоклатим правен монолит, стълб на всяка държава, и което е най-странното, няма го усещането, че мястото на закона е заето от някаква неопределена и страшна пустота. А и откъде да се вземе подобно усещане? То ще се появи едва тогава, когато разпорежданията на Правителствения съвет влязат в очевидно и рязко противоречие с установения начин на живот, а това, за щастие, поне засега не се наблюдава. Ние самите знаем кое е добро и кое лошо, а за това, което не знаем, ще ни разкаже Поздняков. Добре е например да се опазва поверената държавна собственост, а да не се пази, напротив, е лошо и Менигон сам знае, че се занимава с празнодумство. Но като го пратят за една година на северния шелф, бързо ще изгуби охота да развива тезата съществуват ли закони, или не…
Менигон спеше, изтегнат на леглото, похъркваше и от време на време по лицето му преминаваше нервен тик. Шабан се подвоуми, легна на другото легло, отпусна глава на навитото одеяло и потъна в размишления. Хъркането го дразнеше, той се надигна, погледна сърдито спящия и изруга полугласно. Ето кой умее да те озадачи с неочакван проблем и после спокойно да си откърти. Води го на гости при някакви подозрителни отшелници, нищо не обяснява и хърка за трима, сякаш всичко си е съвсем в реда на нещата. Да върви по дяволите, нека спи. С него може да се поспори за много неща, но виж, теми като мисловните способности на бегуните или например на андроидите по принцип не го интересуваха. За него разумът не беше нещо повече от пълнеж за черепната кутия, по-ценна при него самия, отколкото при всички останали, и друг подход към темата той нито знаеше, нито искаше да научи. В това се състоеше неговата беда и неговото щастие — че не вижда нито беди, нито щастие. Може пък да беше прав за себе си.
… Отвори очи, усетил леко раздвижване на въздуха, и когато вдигна глава, видя, че вратата на колибата зее. В светлия правоъгълник, през който нахлуваше свеж въздух и се процеждаха димни стълбове светлина, се очертаваше — Шабан неволно премигна — неподвижно застинал черен силует на еднорък човек. Стоеше като монолит, разкрачил гранитните си крака, а главата му опираше в тавана. Истинска канара. Херакъл…
Шабан се протегна и седна в леглото, все така разглеждаше едноръкия. Все още не беше съвсем сигурен дали не сънува.
— Лягай! — тихо заповяда непознатият. — Не мърдай!
— Вие кой сте? — попита намусено Шабан. — И позволете да попитам — откъде накъде да не мърдам?
Силуетът в отвора на вратата се люшна напред, човекът влезе в колибата и едва сега стана ясно, че с ръцете му всичко си е наред, но това никак не зарадва Шабан. Защото дясната бе насочена право към него и, както се оказа, не беше празна.
