Въпреки настойчивите уговорки докторът категорично отказал да подпише нов договор, вследствие на което го лишили от възможност да работи и го оставили да „съзрее“.
— Знаете ли, Александър, един тип ми го каза точно така: защо, вика, трябва да се стиска ненабрал цирей, това е болезнено и безполезно, да почакаме, докато сам се пукне и изтече… Представяте ли си?
Шабан кимаше. Историята не беше необичайна и това, че в края на краищата докторът се принудил да подпише предлагания договор, напълно следваше да се очаква. Странното беше друго: успешното бягство на няколко души от Порт Бюно върху претоварена платформа, управлявана от Доминик Валде — кореняк земянин със сходни служебни проблеми. Това, че сега те били дивеч и благодатен обект за преследване, го разбирали всички: както и следвало да се очаква, не успели да прелетят над хребета. Оставало им само едно: да намерят в старите развалини подходящо място за бърлога, някъде далече от нея да разбият платформата в скалите и като се възползват от отмъкнатото оборудване, да живеят, да работят и да се надяват да открият способ за адаптация на човешкия организъм към високите планински проходи, където пътникът обикновено замръзва, преди да умре от недостиг на кислород — и да се прехвърлят оттатък…
— А какво стана с Академията? Не ви ли потърсиха?
— Вие как смятате? — отвърна с въпрос докторът.
— Мисля, че би трябвало да ви потърсят. Ако постъпи официално запитване от администрацията на Междинната зона…
Доминик прихна.
— Виж какво, Искандер — каза Менигон. — Я иди при вратата и гледай да не дойде някой. Стани, казвам ти, не ми седи тука…
— Винсент — намеси се укорително докторът. — Защо се държите така? Младият човек просто не е в курса на нещата…
— Добре. — Менигон махна с ръка. — Като за първи път му се прощава. Но за в бъдеще, момче, имай предвид, че тук важи следното правило: който каже някоя глупост, отива да пази на вратата. Хубаво де, имаше запитване — и какво от това? Последва отговор: доктор Рау е загинал при нещастен случай. Кремиран е. Снимка с отломки от платформата. Съболезнования на роднините. Може би освен това и урна с праха на някой бегун, подробностите не са ми известни. Накратко, всичко е както трябва и заинтересованите са доволни.
— Глупости — възрази разпалено Шабан. — Това е невъзможно.
— Не го слушайте — обърна се Менигон към останалите. — Той си е такъв, нали е човек на дълга и реда. Такива като него с фенер да ги търсиш…
— Млъкни — прекъсна го Шабан. — Писна ми от тебе.
— Аха! — Менигон вдигна пръст. — Чухте ли? Това вече са думи не на момче, а на зрял мъж. Бунт срещу наставника. Нека това бъде нашият тост. Предлагам да изядем консервата в името на възмъжаването. Е, и на дълга, разбира се, при нас без това не минава. Доминик, защо нямаш нищо за пиене? Следващия път непременно ще донеса. Ах, да, вече не ти се разрешава, нали си ни двойно адаптиран, спиш в амонячен сняг…
— Той е прав — изръмжа Доминик. — Млъкни.
— А аз бих пийнал — продължи Менигон. — И знаете ли за кого бих вдигнал тост? За Хищника. За това, че неговите момчета ме оставиха да живея. Доминик, ти май също си имал проблеми с него? Колко лежа? Аз — две седмици. И даже, представи си, ми платиха като за принудителен престой… Искандер, ти май искаш да попиташ нещо? За какво — това ли е? Никога не задавай такива въпроси. Те знаят по-добре от нас. Приоритети в живота. Празни приказки. А аз, глупакът, крещях наляво и надясно, че съм открил радиоактивен хоризонт. И това, между другото, е самата истина. Бях млад и напорист, а трябваше да постъпя другояче. Такава истина е като лоша болест, трябва да се крие…
— Да, да. — Докторът закима успокояващо. — Извинете, Винсент, но ни ги разправяте едни…
— Държа на думите си — трябва да се крие. — Менигон лапна една галета и я схруска. — И талантът трябва да се крие, и способностите. А вие какво си мислехте? Просто не сте яли бой, Карл — говоря във физическия смисъл. Простете, не исках да ви засегна. Вас с Доминик са се опитали да ви убият при бягството, но това е съвсем различно, нали? На такива игри сме готови да играем, особено ако ни заставят, но да се чувстваш като жаба на пода и да те настъпват с ботуш по главата… Едва тогава разбрах, че това е чест. Бездарните не ги бият, просто не ги забелязват, защото те са фундаментът. А ние не можем така и точно затова са ни взели на мушка. Скучно е да не служиш, а да служиш е противно — нали така, Искандер?
Шабан повдигна рамене. Този разговор започваше да го дразни. Менигон пак си чеше езика, той и в Порт Бюно минаваше за плямпало, това е удобно, дори безопасно, е, до определена граница, и освен това може да ти осигури издигане в службата. Той е свикнал, опитен е и добре знае къде минава тази граница. Пристъпва по ръба, плюе и в двете посоки и вероятно тъкмо заради това се смята за един от най- надеждните разузнавачи, а тук идва, за да изпусне парата. По-добре не можеш да го измислиш.
— Тихо! — изсъска Доминик. И се напрегна. Менигон не посмя да захапе втората галета. Някъде в далечината се бе появил равномерен нисък тътен. — По дяволите! — Шумът приближаваше. Стъклото в прозорчето зазвънтя.
— Бойна платформа — определи Менигон. — Лети доста ниско. — Шабан почувства, че в него са се втренчили две жълтеникави очи. Гледаха го преценяващо. Менигон схруска галетата. — Според мен ще мине точно над нас. Доминик, кога се е случвало за последен път?
— Преди година, даже повече. — Доминик хапеше устни. — Рядко се навъртат насам. Вас ли търсят?
— Кой знае? — Менигон не сваляше поглед от Шабан. — Може да е само патрул. Шест души екипаж, петнайсет управляеми ракети и лъчева установка. А също и летаргатор, ако е последен модел. Накратко, каквото ни е писано…
— Нали не сте забравили нищо отвън? — попита Доминик.
Никой не отговори.
— Не се вълнувайте, Александър — рече докторът. — Тук сте случайно, както и Винсент. Нямате нищо общо с нас. Нищо не знаете, нищо няма да ви направят…
Думите му бяха погълнати от рева. От тавана се посипа пясък. Доминик изкрещя нещо, но не можаха да го чуят. Беше отворил уста като изхвърлена на брега риба. Ревът ги притисна, оглуши ги и продължи нататък — към скалите, към превала, отвъд него. Чуваше се как по покрива се търкалят и падат камъчета.
— Отиде си — обяви Менигон. — Та докъде бяхме стигнали? Карл, помните ли?
— До мен — обади се подразнено Шабан. — Не би ли могъл да не ме следиш така явно? Противно ми е да те гледам.
— Добре — склони Менигон. — Ще те шпионирам тайно.
— Винсент, Винсент…
— Ще те попитам нещо. — Шабан почувства, че лицето му потръпва нервно. — Ако бях изтичал навън и бях започнал да викам, да махам с ръце, с една дума, да правя всичко, което се очаква от един нормален изпаднал в беда човек, щеше ли да ме застреляш? — Доминик разпери ръце. — Не-не, искам той да ми каже, интересно ми е.
— Александър — докторът го погледна с укор, — ама и вие ги плещите едни…
— Притрябвал си ми. — Менигон махна с ръка. — Живуркай си…
— Винсент!
— Трогнат съм — каза Шабан. — Каква хуманност. Какъв размах на великодушието. Простете, Карл, но не ви ли се струва, че сте се доверили на ненадежден човек? Води ви когото му падне, а когато трябва да стреля, ръката му трепва. Тъпо.
— Ама и този си го бива — рече Менигон, сякаш говореше на тавана. — Обижда се, но това е защото все защитава справедливостта. На него и като му се извиняваш, трябва да внимаваш, инак няма да те разбере. Е, добре, Искандер — не бях прав. Признавам. Сега направи смутена физиономия и кажи: „Добре де, няма нищо…“ Иначе току-виж Доминик извел някой от двама ни за ухото.
— Знам даже кого — рече Доминик.
— Ето, виждаш ли — той знае кого. Побързай с това „няма нищо“.
