пратила в наказателния отряд — все пак е някаква отсрочка! Какво щастие! Каква благодарност за грижата на човечеството! Може да поживее още няколко месеца и всеки ден да се прехласва от признателност…
— Млъкни — скастри го през зъби Шабан.
Зад преградата пилотът изхърка силно, млясна, намести се и засвири с нос.
— Но защо с всичко това трябва да се занимава един боклукчия? — мърмореше недоволно Менигон. — Аз не умея да уговарям инатливите, пък и това не е моя работа, миналия път се наложи да се намесва опекунът… Но ти помниш! Повярвай ми, бях против това! Боклукчиите понякога се възпротивяват, макар че по правило това не променя нищо…
— Значи ти щеше да ме зарежеш… там? — попита Шабан.
— Да, глупако, и щяха да те разкъсат. Но ти сам избра да стане така.
— Знам.
Жълтите очи на Менигон блеснаха. Приличаше на хищник, който се готви да скочи, но се отказва, осъзнал, че плячката е незначителна.
— Дадоха ти още един шанс. Да, насила, за което не смятам да ти се извинявам. Аз и сега не те принуждавам за нищо — ако искаш, можем да се разделим на Шамандурата.
Шабан премълча и отмести поглед. Платформата напусна поредния облак, увисна за миг неподвижно над океана, хлътна в невидима въздушна яма и се озова малко по-надолу, насред снежна буря. Още много път имаше до Шамандурата — огромна е Капка.
Дали ми шанс… Натрапиха ми чужд живот — неистински, фалшив, като първия, само че още по-мизерен и глупав: нека помисли, да почувства колко е срамно и смешно да си само човек… Разбира се, не си бяха направили труда да му осигурят нормална безопасност — защо е нужно?… Ореола нищо не го заплашва: ако са верни думите на Менигон, че това гнездо на земни потомци се намира в друго пространство, земяните още дълго няма да могат да се доберат до него… А след като признаха своя низвергнат подопечен за достоен да се върне в Ореола, го зарязаха на някаква граница, редом с невидимата ватерлиния: сам решавай дали ще се вкопчиш в борда, или ще потънеш. Странна, извратена логика, но все пак логика, не можеш да възразиш…
— За Лиза няма да ти простя — глухо каза той. — Никога. Запомни го.
— Знам — отвърна Менигон.
— А сега ми обясни защо отиваме на Шамандурата?
— От повърхността на Капка не можем да се прехвърлим в Ореола — отвърна сърдито Менигон. — Казах ти вече: тук съм само човек. Нужен ми е изход в космоса, дори в близкия. Там ще ни приберат. Ох, защо ти трябваше да се забиваш в този Гълфстрийм! Щяхме да отлетим спокойно с „Рона“, а сега… не знам… наистина не знам.
— Доколкото си спомням, на Прокна ти притежаваше черен кораб.
— Просто силов пашкул от старите модели и, между другото, дори той не беше постоянно на мое разположение. Ех, да го имахме сега… но какъв смисъл да ти обяснявам? Дори инициализаторът ми е еднократен. — Менигон си дръпна ръкава и му показа гривната си. — Мога спокойно да го изхвърля. В последно време Ореолът избягва да се меси в живота на населените планети и ето го и резултата… Понякога и ние допускаме грешки, но нашият принцип е да не пречим никому с присъствието си.
— Да не пречите на хората? На прашинките в краката ви?
— Няма никакъв смисъл да се вдига прах. И, ако обичаш, не викай.
— А вариадонтите от Прокна? Та те са разумна форма на живот!
— Успокой се, вече са преселени където трябва. С тях работят. Може би някой ден ще станат част от Ореола… имаш ли още въпроси? Според мен нашият сънливец всеки момент ще се събуди.
— Имам — отвърна Шабан. — Защо съм нужен на Ореола?
— Някога случвало ли ти се е да се наведеш за изпусната монета?
Изчерпателен отговор… Можеше също да добави, че никой не би се навеждал за монета, паднала в канала. Освен ако не е някой особено настойчив боклукчия, и то по лична инициатива…
Твърде нищожна е дребната монета.
— Само за едно ще те помоля — рече Менигон. — Не искам да ме смяташ за свой враг. Ще ме разбереш… по-късно. Някога.
Шабан преглътна.
— Още един въпрос… Какъв ще бъда в Ореола?
— Ще си част от него.
— Ясно… но каква именно?
Менигон сви равнодушно рамене.
— Не знам, но мога да предположа. Най-вероятно боклукчия.
3.
Шамандурата потрепваше. Всяка минута върху забуления в облаци горен срез на конуса се стоварваше драконов рев — терминалът приемаше в някоя свободна шахта тежка безпилотна ракета, водена с помощта на лъч; на всяка минута се усещаше тласък и палубата реагираше с гъделичкащи стъпалата вибрации, чуваше се метално дрънчене и тракане, зловещо пропукваха преградите, краткотрайното сътресение преминаваше по цялото тяло на Шамандурата от горе до долу и угасваше в океана. По тъмната вода, гладка като огледало още от сутринта, пробягваха пръстеновидни вълнички — Шамандурата „потъваше“ на неразличима за окото минимална дълбочина, сякаш беше завързана с невидима корда за спотаила се в дълбините огромна хитра риба. Минута — и ново „подръпване“.
Никакви совалки — само ракети и само тежки, с пределна за терминала големина и товароподемност. Заради безветрието върхът на Шамандурата бе обгърнат от отровен смог, който задръстваше въздушните филтри в съкратени срокове. Терминалът поставяше рекорд по приемане и обработка на товари — няколко космически транспортни кораба бързаха да се разтоварят едновременно под прикритието на корабите от блокиращата ескадра. Приемане на поредната ракета, изсмукване на изгорелите газове, разтоварване, подготовка за старт, старт, подготовка за приемане… Дългогодишното предпазливо натрупване на военна сила бе останало в миналото — сега военните товари вървяха в неспирен поток. След тричасова смяна работещите на терминала буквално падаха от умора, само някои андроиди успяваха да издържат две смени подред.
Сред легендите за Шамандурата има и една доста омразна на диспечерската служба: веднъж невисоко над терминала се сблъскали и изгорели две ракети, погрешно насочени към един и същи силоз. Почти със сигурност това е измислица, живописен и забавен елемент от богатия местен фолклор. Добре обучените оператори андроиди допускат грешки много по-рядко, отколкото неизбежните според теорията на вероятностите аварии в работата на автоматичните устройства.
Изглежда, една от товарните ракети се бе отклонила от траекторията на кацане, защото към рева на дракона в облака се добави и нетърпимият вой на сигнала за тревога. Шабан запуши уши. Знаеше какво може да последва и че вече е късно да бяга от флайдрома. Сега на горните палуби цареше истинска треска — миг по-скоро да отведат „сглупилата“ ракета настрани, да я забодат в океана по-далече от Шамандурата, а ако има възможност — да я разстрелят със зенитни установки над Шамандурата — дъждът от разтопените в огненото кълбо отломки е за предпочитане пред сблъсъка с хилядотонна грамада.
От облака се плъзна сянка. На триста-четиристотин метра от борда изригна кипящ гейзер от свистяща вода. Гореща вълна заля долната тераса, събори зяпачите и цяла минута се оттича през шпигатите. Стълбът пара почти достигна облаците. Сирената неочаквано млъкна. Върху успокоената морска повърхност между Шамандурата и топящото се ледено поле на полярната шапка остана да плува само червено петно от сварен крил.
— Да де — промърмори Менигон, след като изчака ревът на поредната ракета, която този път се спусна без проблеми, да утихне, — все пак хората са идиоти. Да си бяха построили космически терминал — нямаше да имат такива проблеми. — Сръга Шабан в ребрата. — Пък и нямаше да се налага да делят една водна планета… Какво се умисли? Прилоша ли ти?
— Не.
