— Или на кончета. Няма значение. Извратеняците не обичат, когато ги шантажират, понякога е опасно да ги притискаш твърде много… Знаеш ли какво: имам лошо предчувствие. Да вървим, по-добре да се разходим, няма защо да стърчим тук…
На вратата на каюткомпанията спря Шабан, отмести го, без да каже нито дума, и мина пръв. Походката му се беше променила — не беше походката на водещ експерт от отдела за Перспективно планиране, лице уважавано и както всички умни глави, малко отнесено. Тази походка беше съвсем различна — мека, пружинираща, като на десантник по време на мисия или на тигър в храстите.
— Може би няма нищо обезпокоително — предположи нерешително Шабан. — Е, ще изгубим един час…
— Дано не се наложи да изгубим нещо по-съществено — изсумтя Менигон и спря на разклона на коридора. — Знаеш ли, дай да продължим наляво, там май нямаше пропуск… Дори и да се тревожа без причини… Не мисля, че е голямо удоволствие да прекараш още един час на планета, на която има тунелна бомба.
— Какво?!
— Много добре ме чу.
Шабан облиза пресъхналите си устни.
— Сигурен ли си? Имаме тунелна бомба?
— И лигистите също. — Менигон изруга замислено. — Може да се е изпарила заедно с тяхната Шамандура, но на тяхно място бих я държал на най-незабележимата капсула някъде в полярни води. И когато северните няма на какво повече да се надяват… Мамицата им на тези велики стратези! А ги предупреждавах! Но на размирните планети ръководството се сменя всяка година — и така, докато не подберат най-тъпоумното. Корпорация „ТрансГалактика“ отглежда началници идиоти — и те се отплащат с благодарно старание! Всичките тези Мришовци, Риенци и прочее… Може би само Велич има достатъчно мозък, но и той се надява, че някак ще им се размине. Ако сбърка, и камъче няма да остане от тази планета…
Протяжен тътен премина през Шамандурата, разтърси преградите и заглуши последните му думи: вероятно някоя от товарните ракети бе извършила аварийно кацане, но без тежки последствия.
Така значи, помисли Шабан. Тунелна бомба… Това е нещо ново. За останалото, в това число и за истинските автори на идеята за Война за съединение, можеше само да гадае. Имаше достатъчно опит — вече не беше лейтенант Алвело, който никога не се сещаше за нищо…
Менигон е прав, той винаги е прав! И няма какво да разпространява своята правда сред тези, които дори не искат да я чуят — час по-скоро трябва да се махат оттук! Трябва да гледаш напред, без да съжаляваш за това, което си оставил зад гърба си.
А Пьотър? — блесна гореща следа в мозъка му. Пьотър Солодов, монтьор, единственият приятел, който му помагаше да надмогва носталгията по Земята, когато дори трюмните курви не можеха да го утешат… Не биваше да го оставя тук, трябваше да го намери и да отлетят тримата, да се измъкнат от тази планета и да…
Така и не успя да довърши тази мисъл. Само на няколко крачки пред тях иззад ъгъла със забързана крачка се появиха четирима. Веднага биеха на очи еднаквите им тъмни дрехи без отличителни знаци, сходните прически и еднаквите, сякаш извадени изпод щампа лица — не е вярно, че такива имали само андроидите, когато отиват на смяна…
Достатъчна бе секунда, за да се сети какви са. Очевидно хора на Любомир Велич. И май се стреснаха, когато се сблъскаха лице в лице с издирвания от тях субект. Явно бързаха към каюткомпанията.
Вени Палячото? Или пръстовият идентификатор? Сега не беше време да се чуди.
— Ето ги! — извика някой с тънък глас.
И в този момент неочаквано, но сякаш едното събитие имаше някаква непонятна, странична връзка с другото, бясно изрева сигналът за висша степен на тревога.
В ръцете на четиримата мигновено се появиха пистолети. Шабан се люшна и опря рамо в стената. Оказа се, че е продължил инстинктивно започнатото движение да се отдръпне, да направи път на бързащите. Господи, успя да помисли, втренчил хипнотизиран поглед в извръщащото се към него дуло. Нима пак както някога… на Прокна?
Менигон удари пръв. Съвсем не като хищник от храстите — по-скоро като мълниеносно нападащ скорпион с чужди на човешкото тяло, опасно непредсказуеми движения. Само един от четиримата успя да стреля — куршумът се вряза с грохот в панела на тавана. За щастие беше най-обикновен проектил. Блеснаха искри, лениво задимя повреден кабел. От квадратното отвърстие се посипа прах — върху четиримата мъртви и двамата живи.
Шабан се надигна от пода. Нямаше представа кога и как се е озовал там. Вероятно Менигон го беше съборил — за всеки случай, да не се окаже на пътя на някой куршум.
Менигон хапеше устни. В жълтите му очи блещукаше насмешка.
— Събери оръжието. Какво си се излегнал, да не си на плажа…
Последния и единствен удар върху Шамандурата северните нанесоха тогава, когато изглеждаше, че с тях е свършено. Предсмъртното ухапване на стъпкана змия — така вероятно щяха да нарекат ракетната атака военните кореспонденти от Федерацията — беше не толкова мощно, колкото точно. Сигналът за тревога прозвуча тогава, когато ракетите на противника бяха преминали апогея на балистичната траектория.
Опровергавайки широко разпространеното мнение, че слуховете винаги лъжат, обикалящите Шамандурата новини за успешно завършеното от земяните сражение на космическите ескадри бяха напълно справедливи. Не лъжеха прекалено и официалните сводки, ежечасно излъчвани по вътрешния канал на Шамандурата: далечните подстъпи към системата на бялата звезда бяха удържани с минимални загуби, крехките всепространствени кораби на Лигата не бяха в състояние да прикрият тунелирането на основните сили. Само един кораб успя да си пробие път до Капка.
Съдбата му беше предопределена в мига, когато напусна устието на Канала — и вероятно екипажът му е разбирал това. Обреченият кораб не успя дори да се приближи на дистанцията на ефективния залп; всичко, което направи — преди несекващият огън на ескадрата за близко прикритие да го превърне в разширяващ се облак от газ и прах — бе да открие с локатори Шамандурата в океана и да съобщи координатите й.
Впоследствие военните историци съвсем основателно ще зададат въпроса как въобще сигналът е стигнал до северните. Денонощие по-рано последствията от неговото приемане щяха да са катастрофални; три дни по-късно — по-скоро нулеви. Можеше само да се гадае защо точно в този момент една от подводниците на почти несъществуващия флот на Лигата, подгонена, притисната в дълбините, лишена не само от спътниково целеуказване, но и от наводни съдове за поддръжка, бе изплавала на повърхността на океана и бе пуснала универсален буй. Просто поредната брънка във веригата случайности.
За първи и единствен път в тази война късметът се обърна на страната на лигистите — нещо като изпълняване на последно дребно желание за качения на ешафода.
Обричайки се на неизбежно и скорошно унищожаване, подводницата изпразнила ракетните си силози. Двайсет и шест балистични ракети, носещи над триста бойни глави с индивидуално насочване, били изстреляни за по-малко от минута.
Деветдесет процента от бойните глави не достигнали целта — космическата ескадра за близко прикритие направила всичко по силите си. Останалото трябвало да направи Шамандурата — или да загине.
Не на всеки служител на Капка се е случвало дори само веднъж да чуе сигнала за висша степен на тревога. И никога в цялата история на Шамандурата не се е налагало този сигнал да бъде задействан два пъти в рамките на месец.
И ако от петното на жълтия прилив може да се избяга с надпределен режим на работа на ходовите механизми, то сега в бронята на надводния борд се отвориха бойници, за чието съществуване по-голямата част от населението на Шамандурата можеше само да гадае, и от тях, заглушавайки временно сигнала за тревога, бе изстреляно ято антиракети. Една след друга се издигаха към облаците платформите на противоракетната отбрана, оборудвани с импулсни излъчватели във въртящите се стрелкови кулички. Но сред обитателите на Шамандурата само глупавите и пристигналите вчера не биха осъзнали очевидната
