— Да вървим тогава.
— Къде?
— При моя приятел контраадмирал Хипел, командир на Шамандурата. Кой друг ще ни даде совалка и разрешение за отлитане?
Прииска му се да попита: „А той ще даде ли?“, но Менигон вече не го слушаше. Шабан се огледа в движение, махна на пилота — в очакване на техниците той унило се подпираше на платформата и на лицето му бе изписана противоречива гама от чувства: от една страна, в тропиците му бе скучно, денем и нощем горещина и влага, гледаш да не си подаваш носа на палубата, при това заради войната колкото си по̀ на север, толкова е по-опасно; от друга страна, макар че тук е нещо като роден дом, няма никакъв смисъл да стърчиш на флайдрома в очакване на безделниците, когато откъм ледовете полъхва студ, който те пронизва до костите, а терминалът поставя рекорди по оглушителен вой. Всъщност по време на война няма безопасни места и никаква гаранция, че слуховете относно зачитането на една година от службата за три ще се потвърдят. Ех, ако и това е живот…
Влязоха и смъкнаха от лицата си покритите със слана филтри.
— Не е задължително да идваш с мен — увери го Менигон. — Дори ще е по-добре, ако ме почакаш някъде — да речем, във вашата каюткомпания. Четирийсет и четвърта палуба, сектор Бета, ако не греша?
— Не грешиш. Но предпочитам да те изчакам в моята каюта.
— Вече казах — в каюткомпанията — отсече Менигон. — Сядай там, гледай да не се включваш в разговори, няма да ходиш никъде и въобще — старай се да бъдеш незабелязан. Ясно?
Изчака утвърдителното кимване и хлътна в утробата на асансьора. Шабан тръгна по извития коридор и скоро го погълна обичайната тишина на жилищния отсек. Тук хора се срещаха рядко, повечето не бяха кадрови военни, а волнонаемни служители на Шамандурата. Само корабната полиция се набиваше на очи, но едва ли заради това, че май се беше увеличила. Беше съвсем тихо, ако не обръщаш внимание на ниския тътен, който от време на време раздрусваше преградите.
Филип все пак не издържа — качи се с асансьора на трийсет и осма палуба и се увери, че каютата му още не е заета. Не че в нея имаше нещо ценно — просто му се прииска да погледне за последен път това, което бе смятал за свой дом.
Вещите му си бяха там. Филип помисли, извади кортика и за да не му се мотае в ръцете, го закачи на колана си — имаше малко смешен и натруфен вид, но едва ли някой щеше да му се подиграва: почти всички дълбочинници бяха заети с изтребването на северните в бившите им зони. Каквото и да се окажеше този Ореол, не пречеше да вземе със себе си някой ритуален предмет за спомен от втория си земен живот. Ако това можеше да се нарече живот…
— Чакай нов обитател — подхвърли на каютата.
Много му се искаше да навести Пьотър, но надви изкушението. За какво му е на Пьотър непознатият Шабан — на него му трябва Филип Алвело, сърдечен приятел и донякъде покровител, с който е толкова приятно да изпоркат купения на тройна цена бълвоч, да си поговорят откровено, да сподели с него тъгата си по жената и синчето… Не, по-добре да мине без сбогуване.
А и дали Пьотър все още е на Шамандурата? Може би също воюва, а ако е останал в ремонтните докове, то най-вероятно не е в тукашните. Повредените в боя подводници не ги теглят през половината Капка до Шамандурата.
Все пак по коридорите се срещаха хора, а на опустелите след началото на войната ремонтни палуби се чуваха и откъслечни разговори. Коментираха се основно последните съобщения. Както изглеждаше, активната фаза на войната вървеше към своя край и всеки момент щеше да бъде заменена от отегчителното прочистване. Обсъждаха се очевидно измислени подробности от атаката на Ударния флот срещу шамандурите на северните. Пелтечещ от възбуда разказвач с нашивки на старшина жестикулираше, докато излагаше пред наобиколилите го техници последните новини: щурмът на укрепената унистка база „Виктория“ бил близък до успешен завършек, цели тълпи унисти се предавали в плен, загубите сред морските пехотинци на генерал Брун били незначителни. В друга групичка разговаряха за сраженията на космическите ескадри на далечните подстъпи към Капка и за срамното бягство на малкото оцелели лигистки кораби. Съвсем с друг тон разискваха унищожаването на Десети и Единайсети контролни постове от останки на флота на Независимите и геройската гибел на вицеадмирал Монтегю, взривил собствената си капсула в самия център на неприятелската ескадра — и веднага единодушно изказваха мнението, че пробивът вероятно вече е ликвидиран и Независимата зона ще си получи заслуженото, след като флотата на Федерацията приключи с по-сериозните противници.
В каюткомпанията седеше самотен Бени Палячото и пиеше бира.
— О! — възкликна той. — Каква изненада — и без белезници! Филип! Радвам се да те видя. А кортикът защо е?… А, разбирам. Наказанието е отменено предсрочно. Празничен парад, трам-тара-рам! От мен фанфарите, от теб бирата. Ей, ти случайно да не търсиш Лейф? Няма го на Шамандурата, да знаеш. — Бени се изкиска. — Ама как само го погна, такова нещо трябва да се види. Ти след него, той бяга презглава и право под масата… Накратко, леко ти се размина, можеше да има къде-къде по-сериозни последствия… А сега накъде?
Шабан изви едното ъгълче на устата си — ролята на лейтенант Алвело му се удаваше трудно. Чувстваше, че е непоносимо фалшив.
— Началството ще реши — отвърна с привидно безразличие. — А ти, гледам, още си тук. Не ти ли е скучно?
— Обучавам попълнението — обясни важно Бени. — Онзи ден от метрополията пак ни пратиха гардемарини, направо детска градина, нищичко не могат. Добре поне, че тези са източноазиатци, старателни момчета… — Изгледа подозрително Шабан и се успокои, след като не откри опит за насмешка. — Ами ти… такова… не си мисли, че съм се натискал. Наредиха ми. Да не мислиш, че е голям кеф да наливаш акъл в главата на новобранците?
— Виждам какво и къде наливаш — рече равнодушно Шабан и тръгна към автомата за напитки. — Нещо не ми прилича на акъл.
Няколко секунди Бени Палячото обмисля дали трябва да се обижда, или не. След това, изглежда, си спомни за Лейф и реши да не се заяжда с буйния си събеседник, остави халбата на една стойка и забързано се измъкна.
Толкова по-добре, помисли с облекчение Шабан, докато опираше палец в датчика на идентификатора. Прав е Менигон: сега е най-добре да остана сам. Но защо той винаги е прав?
Ужасно му се пиеше бира. Дори да е светла. Даже само една глътка.
Автоматът не реагираше, сякаш беше умрял. Нито тъмна, нито светла бира. Никаква. Шабан натисна още няколко пъти датчика с палец, изруга и се отдалечи от стойката. Седна.
Какво можеше да означава това? Сух закон заради началото на войната? Ако беше така, Палячото нямаше да се налива на показ. Да допуснем, че е свързано с изпращането му в наказателния отряд. Всъщност едва ли има някаква връзка, нито осъденият, нито неговият палец имат работа на Шамандурата, така че откъде този прекомерен ентусиазъм в обслужващата система? Възможно ли е отпечатъците му да са се променили при тази… как беше… третата инициализация? Той вдигна ръка и старателно огледа познатите до болка извивки. Като че ли не се бяха променили.
Избърса мокрото си чело. Въпреки че се владееше, по тялото му преминаха ситни тръпки, разпиляха се в мравучкане по гърба. Нима командването го беше отписало окончателно? Възможно беше всъщност. Макар че едва ли трябва да се правят генерални изводи заради капризите на една машина. Може Вени Палячото да е изпил всичко…
Не се наложи да чака дълго Менигон. От пръв поглед разбра, че събитията не са се развили според очакванията на господин експерта. Менигон дори не си направи труда да скрие безпокойството си. Веднага забеляза кортика на колана на своя подопечен, но вместо да му направи забележка само изсумтя и каза сърдито:
— Контраадмирал Хипел е при Адмиралисимуса. Не ми харесва тази работа. Но е истина, изправих всичките му подчинени на нокти! Посъветваха ме да се върна след час. Какво ли прави там, да не си играят на параходчета?
— На какви параходчета? — не разбра Шабан.
