малко смахнат, така че човек може да си представи какви ще са осъдените! Дори не му отпуснаха нормална платформа — петстотин мили над океана на неустойчивия „скакалец“ с рикошетно движение, в името неизвестно на какво, докато в същото време други се сражават с флота на северните и без да рискуват кой знае колко повече, вършат истинска работа… Такива мисли се отразяваха пределно ясно на лицето на пилота и Филип успя да измъкне с огромни усилия и на пресекулки разказа за събитията от последните дни.
Оценката на възможния риск не беше вярна и Филип мислено се усмихна. В мирно време — да, навярно, но във военно и върху ниска вълна няма по-безопасен транспорт. Да се засече „скакалец“ не е никак лесно.
Пилотът не разбираше много от морски дела, каквото не знаеше, обясняваше с необходимостта да се пази тайна, но Филип успя да схване главното: граничната флотилия е преобразувана в Резервен флот и, както изглежда, вече участва в бойни действия. Толкова по-добре… Значи ще има нужда от дълбочинници и може да се надява не само на отсрочка на наказанието, но и на пълна амнистия. Дори и да не му провърви — какво пък, по-добре да загине в истинско сражение, отколкото да се занимава с тази портиерска работа — да чисти Гълфстрийм от всякакви боклуци.
И дори е по-добре да изплуваш от дълбините като мехур с нагорещен газ, отколкото да дремеш на Сънната подводница с нейния смахнат капитан…
При спомена за стареца Филип неволно потрепери. Скрил се, моля ви се… Двайсет и две години под водата — това живот ли е? За какво живее?
Безсмислено беше да го кани със себе си. И да го съди също не беше толкова лесно. Всеки си има свой път.
Побърза да прогони думите на стареца, че още не е ясно кой на кого трябва да прощава — по-късно, не сега! Не му е дошло времето. Мравката, отбраняваща мравуняка, намислила да си оправя сметките с другите мравки… Такъв да го смачкаш…
„Скучна война“ — това беше най-съдържателното определение на събитията, дадено от пилота. Твърде лесно изглеждаше всичко. Твърде внезапен и съкрушителен беше ударът, за да бъдат взети контрамерки. Шамандурите на северните на практика бяха изпарени и успяха да изстрелят само няколко десетки балистични и крилати ракети — без точно целеуказване, без смисъл. От петдесет и трите им известни бази през първия ден бяха унищожени над четирийсет; останалите само се отбранявали, но вече било ясно, че няма да изкарат дълго. „Моби Дик“, флагманът на Ударния флот с адмирал Мриш на борда, бил пресякъл Северен Гълфстрийм…
— А за мен какво ще остане? — попита Филип и едва не си прехапа езика — амортизирането на кабината на „скакалеца“ при отскоците от вода не беше от най-добрите.
Пилотът се замисли.
— Може и да остане нещичко — рече накрая. — Прочистването на такава акватория… сам разбираш. Ще има работа за още няколко дни.
— А ти?
— Не съм от ентусиастите — изръмжа неискрено пилотът и веднага си пролича, че завижда на колегите си. Кой би отказал да участва в унищожаването на отстъпници и предатели, в мълниеносна и победоносна война, дори когато небрежно я определя като „скучна“? Кой не би искал да си осигури старините с пенсия и специални привилегии? Няма такива хора. Никой не държи на Капка пораженци и предатели. Човечеството трябва да е силно и гордо и за целта е необходимо да е единно — аз и сега смятам така. Та нали тъкмо заради Съединението на човечеството са загинали мнозина, пряко или косвено — като капитан Богданов например? Разбирам добре, че в такова дело не можеш да успееш без жертви — само дето лично аз отказах да бъда първата жертва в името на Съединението… Всъщност щях ли да съм първата? Нима проблемът е само в това, че войната се води от негодни за управление хора? Войната си е война, който и да я води. А и къде да ги намериш другите, гадните? Нищо чудно в действителност Андерс Глиста да се окаже не подлец, а жертва на собствената си грешка по пътя към великата цел, достойна за възпоменание и опрощение… Нима Капка не е първата крачка към Съединението? Не си ли заслужава да воюваш за подобна идея? Войната за Съединението е справедлива — мястото на северните е под Вихрения пояс. Нека се удавят, ако не искат да се предадат на нашата милост.
Пилотът превключи на автоматично управление. Ударите с водата се смекчиха осезаемо.
— Накъде летим? — поинтересува се Филип.
— Подскачаме — поправи го пилотът и изруга, за да покаже отношението си към материално- техническата база и заедно с това към своята участ. — На това летене ли му викаш? Към Трети контролен.
Какво пък, може и на Трети. Макар че сега база „Ураган“ е по-близо до театъра на военните действия. Филип замълча. От отраженията върху водата го боляха очите. Тонираното стъкло на обзорния екран показваше с обидно правдоподобие твърде скулестото му лице, малкия нос, ниското чело с рунтави вежди и рошавата черна коса, притисната в клин от оплешивяването. Плюс четинестата брада, хронично възпалените очи и пъпчасалата шия… Мдааа. Ама че красавец.
Какво пък! Своя жена едва ли ще има скоро, а на Джилда й е все едно…
Изруга се наум, ядосан на себе си. Пръч. Намерил време да мисли за чукане!
Старецът се предаде и го пусна на свобода само на четирийсет мили северно от Гълфстрийм. Вярно, не му отпусна въздух и Филип, естествено, не настоя. Нагоре, по-скоро нагоре — но на повърхността бушуваше тайфун, обичаен за това време на годината, и не позволяваше изплаване, което го принуди да диша изпълнен със смрад кислород, неподдаващ се на никаква регенерация, да отваря уста като риба, да се вцепенява в полусъзнанието на въглеродното отравяне…
Но успя да изтърпи и да изплава. Успя да оцелее и да пусне в капсулата бедния въздух на Капка. А това е най-важното. Успя и да повика помощ.
Не се наложи да чака дълго — ефирът сякаш се взриви от въпросите, полетели от Трети контролен. А след това: „Дръжте се… пращаме… ще ви осигурим…“ Нима загубите на опитни дълбочинници бяха толкова големи?
Без да знае защо, той отвори широко люка, преди да изостави пукащия се по шевовете „Гмурец“. Само рубката стърчеше над водата — щеше да се подава още ден-два и да потъва бавно от събирането на вода вътре, а после щеше да изчезне завинаги в океана. На дълбочина двайсетина километра, не повече, налягането щеше да я смаже — отстрани това щеше да прилича на взрив — и далеч по-надолу, близо до границата на Вихрения пояс, а може би и вътре в него, хаосът от течения щеше да разнесе горивото из цялата Капка, от което изотопният състав на морските соли щеше да се промени с незначително малка величина.
Кой го е грижа?
Води се война. В такъв момент най-добре да си като всички останали и да не плещиш прекалено много, а след победата предвоенната глупост и подлост — опитът да се хвърли примамка на северните, неуспешното убийство на Лейф, глупавите подозрения на покойния Андерс — ще потънат в забрава.
И да е така, и да не е така — все едно. Постъпвай според дълга си и да става каквото ще. Едно е ясно — не мога да страня от битката.
Прощавам им. Защото иначе няма да простя на себе си. Граф Монте Кристо…
Филип затвори очи. Колко мъка — и как лесно се оказа вземането на решение! Води се война. Авиацията, вдигната от подводниците-майки, нанася удар след удар. Всичко, което не е успяло да се потопи навреме южно от петдесетия паралел — от капсули и дребни плаващи „чинии“ до салове-бази, на които спокойно може да се разгърне цяла танкова рота — вече е престанало да съществува. Но врагът още хапе. Масивна ракета с тесни като плавници криле ту се издига вертикално нагоре, ту се спуска право към вълните, за да избегне антиракетите и лазерните импулси. В някой момент корпусът й се пропуква като черупка и в океана се изтърсва продълговато гладко торпедо — може би без ядрена силова установка, с нищожен запас от ход, но напълно възможно и с мегатонова бойна глава. В направлението на главния удар подводниците се движат толкова гъсто, че торпедото може да унищожи наведнъж две, дори три цели.
Няма война без загуби. Но така или иначе северните ще си получат отдавна заслуженото.
А непознатият от А–233?
Защо на света няма лесни отговори?
