Достатъчно е пилотът ДА ПОИСКА и бомбеният заряд се отделя от оръжейния пилон. Много неща можем да направим, стига само да поискаме. И аз съм го искал. Много пъти. Докато накрая, веднъж, не поисках нещо такова, каквото конструкцията на флайдарта не е в състояние да издържи — и последва безкрайно дълго въртене, мярнали се зад прозрачния капак отчупени плоскости, откритият от медицинската комисия Синдром на Клоци и позорна оставка поради непригодност… А след това, вече на Прокна, набрал смелост, молех да ме пуснат да летя такъв, какъвто съм, без да ме тъпчат с всякакви лекарства — и Поздняков, докато ме тупаше по рамото, отвърна уверено: „Не бива, Искандер, не бива да го правиш…“ А аз реших да не споря…
Да искаш и да решиш — това са различни неща.
Филип трепна толкова силно, че пилотът го погледна уплашено и той побърза да се усмихне и да кимне, сякаш казваше — няма нищо страшно, привидя ми се нещо. С всеки се случва. Просто глупости.
Субекваториалните плаващи постове — в известен смисъл плаващи аналози на сухопътните гранични застави — си приличат и само опитно око може от разстояние да открие труднозабележимите особености на конструкциите им. Сал като сал, кръгъл като чиния и много голям. Но че е Трети, няма съмнение. Веднага го познах. Ето го знамето — плющи на дългата, извиваща се на вятъра мачта, бордът е прояден от жълтия прилив, появил се тук преди две години — това е още преди мен, а ето я и криво-ляво възстановената надстройка, в която преди половин година при кацане се разби един учебен флайдарт — това вече беше по мое време, лично присъствах.
Пилотът не приводни „скакалеца“ до кея, а кацна право на флайдрома, на резервната писта, сякаш не съм осъден вчерашен полупокойник, а важно началство с надменна физиономия. Още не си бяхме сложили филтрите и пилотът не беше вдигнал капака, когато гледам: към нас тичат хора. Дори ми стана интересно. Най-отпред подтичва някакъв цивилен дългуч и физиономията му ми е смътно позната. Къде ли съм го виждал, дали не беше на Шамандурата?
И веднага щом се приближи, си спомних: Челен… не, Шеленграм от отдела за Перспективно планиране. Същият, дето се пулеше в мен като в пееща раковина на терасата на флайдрома, когато покойният Глист ме извеждаше от Петнайсети пост…
А сега, види се, е долетял да ме прибере. Ето откъде суматохата в ефира и необичайната бързина на спасяването ми. А пък аз, какъвто съм си глупак, се размечтах за спокойна служба!
Ох, защо не останах на Сънната подводница при стареца! Щяхме да си бъбрим сега, да се наливаме с отровата му, а старите торпеда щяха да охраняват покоя ни по-сигурно и от глутница бесни кучета…
Чакам. Горещо е, няма сянка. Да бягам? От сала не можеш да избягаш, а и няма къде. Добре, излишно е да се безпокоя предварително, няма да им доставя това удоволствие. Кой изобщо е този Шеленграм? Водещ експерт от отдела за Перспективно планиране… началство над средния размер, и какво от това? Каква връзка въобще има с моята история перспективното планиране? Освен ако същият този отдел от горе до долу не е подразделение на контраразузнаването, което е напълно възможно.
Водещият експерт премина в тръс, а после съвсем забави. Две горили от корабната полиция го задминаха и както следваше да се очаква, търчаха право към мен. Тези и форма няма нужда да носят — по мутрите им личи какви са. Пилотът за всеки случай се скри зад „скакалеца“, ама те не от него се интересуваха. Още преди да съм се опомнил, лактите ми се озоваха на тила, очите ми едва ли не бяха опрели в площадката — а задникът ми сочи нагоре и сигурно примамва някой флайдарт, дето прави заход за кацане.
И чувам:
— Пуснете го!
Тихо, но властно. Личи си, че господин експертът е свикнал да командва. Горилите се подчиниха.
— Последвайте ме.
Следвам го. Не към борда, а обратно, което е добре: значи няма веднага да ме разстрелят. Покрай ремонтните хангари, покрай аквариумите, гъмжащи от крил, покрай онази паметна надстройка, покрай мачтата с плющящото знаме… Отпред крачи господин експертът, зад него аз, от двете ми страни — горилите, а отзад вече ни застига и ситни охранен майор от корабната полиция, който едва успява да си поеме дъх и даже не подвиква, над черната му фуражка се извива стълб нагорещен въздух, а по слепоочията му се стичат потни струйки. Виж, господин експертът дори не се е изпотил и с дишането му всичко е наред, сякаш изобщо не е тичал.
Покрай реакторната шахта, покрай карцера, покрай ракетните силози…
Не повярвах на очите си, когато стигнахме горния жилищен отсек, където обитава само висшето началство на поста и гости от ранга на този Шеленграм. Тук пуснахме котва. А после не повярвах и на ушите си:
— Оставете ни насаме. Свободни сте.
Ето това полицаите очакваха дори по-малко от мен. Горилите зяпнаха, майорът се опита да възрази, но господин експертът му тикна в носа някаква хартийка — и той омекна. Дори съжалих, че и аз не съм експерт.
— Последвайте ме. — Това пак към мен.
Каютата на сала не ти е кубрик в подводница. А такива разкошни апартаменти не бях виждал и на Шамандурата. В сравнение с този спалнята на Джилда е вълча бърлога. Добре се е подредил водещият експерт, а може би местното началство се е престарало за всеки случай.
— Отбийте се в санитарния възел, лейтенант. Оправете се.
Отивам мълчаливо, мия се и се бръсна. Изтривам се с миниатюрна кърпа. Щедро мажа с крем възпалената си кожа! Разкош и лукс. Какво ли може да означава всичко това?
— Можете да хвърлите дрехите си в кошчето, в шкафа има нова униформа.
То пък едни дрехи… Униформа? Да не би да е комбинезон на пилот от ВМФ с нашивки и отличия? Къде ти. В шкафа си виси това, което трябва…
Излиза, че поне засега още не са ме разжалвали. Нещо повече — ако се съди по поведението на господин експерта, съм приобщен към категорията на важните птици.
Нещо не ми се нрави това.
Очите на господин експерта са жълтеникави като на леопард и за миг дори ме побиват тръпки. Впери ги е в мен.
— Побързайте. След десет минути излитаме за Шамандурата.
Точно от това се страхувах. Значи нищо не е свършило…
— Защо на Шамандурата?
— По-добре, отколкото да ви вържат тежести на краката. — Господин експертът си позволява да изпръхти.
Не веднага осъзнавам, че господин експертът се шегува. На началството и шегичките му началнически.
— Нямам работа на Шамандурата — отвръщам твърдо. — Войната започна, а аз съм дълбочинник.
И щом го казах, кръвта запулсира в слепоочията ми. Гледам този дългуч отдолу. Той дори не си направи труда да смени тона:
— Вие сте осъден и ще полетите с мен. Ясно ли е?
Нищо не ми е ясно. Кой толкова е примрял за мен — контраразузнаването? Или онази, другата сила, за която нямам и понятие? Нищо не зная, освен това, че на лейтенант Филип-Мария-Хосе-Фернандо-Лусия- Мигуел-Хуан-Рикардо-и-Аугусто-Диего-Мануел Алвело, да се смилят над него светиите, отново са отредили ролята на камъче между въртящи се воденични камъни в нечия игра. Ох, ще стрият това камъче на песъчинки…
Зарадва ме началството, няма що! Че аз по-скоро бих умрял, отколкото да се върна доброволно на Шамандурата! Готов съм да ида където и да е — на фронта или обратно в Гълфстрийм, където да започна отначало. Дори на моя „Гмурец“ с кърмата нагоре. Върнете ми парцалите, натикайте ме в карцера!
Мръсно нещо е животът — никога няма да те предупреди предварително, че назрява преломният момент. Щях да се подготвя.
Изпотих се, но отвръщам:
— Нямате право да ми заповядвате.
