предстартовата подготовка се топяха бързо.
Хълбокът вече не го болеше. Не усещаше ръцете и краката си, нито неприятната тежест в главата. Изчезна дори пропилата подложката на шлема миризма на чужда пот. Цялото му тяло изчезна — и на негово място се появи ново. Ребрата му се разтвориха, превърнаха се в центроплан с остри режещи ръбове. Кожата се втвърди. Отзад израснаха две невисоки крила. Кръгозорът беше невероятен — във всички страни, на трийсет и два румба, на дванайсет стерадиана и дори не се налагаше да върти глава. Виждаше платформите на ПВО над облаците и можеше да изброи неизразходваните ракети. Новото тяло засега беше парализирано, но стремително и неудържимо се изпълваше със сили, пробуждаше се за живот. Той почувства горивото в резервоарите. Наистина бяха резервоари, а не пикочен мехур — липсваше желанието да ги изпразни час по-скоро…
Оребрената плоча на съседния подемник започна беззвучно да се спуска. Вероятно вече и в сектор Гама беше обявена тревога. Напразно, няма да успеят, закъсняха… Вдясно зейна отворът на шлюза, през него се посипаха странни двуноги създания, крехки и удивително уродливи; крещяха нещо неразбираемо и стреляха тичешком. Куршумите не можеха да му направят нищо, изпитваше съвсем слаба болка от съприкосновението им с кожата. Няма страшно, болката не е гъдел, може да потърпи… не бива да се сърди на тези смешни двуноги. Но я да видим дали ще им хареса стартът с ускорители? Който не се е прикрил, сам си е виновен…
Усети, че вече има достатъчно сили, за да излети, и не се задържа нито секунда повече. При старта съвсем леко му причерня. Усещането, че лети, предизвика истински детски възторг и нямаше никакво желание да се самоиронизира. Странно: започна рязко снижаване… Какво не е наред? Разбира се — забравил е за ускорителите! Какво ли трябва да направи, за да ги задейства — просто да го поиска?
Точно така.
Изравни полета над самата повърхност на океана, над разтрошения лед, подскачащ върху вълните. Щом ускорителите изчерпиха горивото си, се освободи от тях — не беше никак трудно. Маршовите двигатели най-сетне достигнаха режим на пълна тяга и тялото му се наля с титанична сила. Имаше чувството, че с лекота може да литне право нагоре и да излезе в открития космос.
Не бива, ще го свалят… Опита се да си спомни какво беше времето за привеждане в готовност на бордовите системи на ПВО на Шамандурата и не успя. Осем минути… или десет? Всъщност няма значение. Едно е ясно — колкото по-далече стигне, докато Шамандурата все още е обезсилена след потапянето, толкова по-големи шансове има. Това първо. Чак след това ще излезе на ниска орбита в космоса.
Третото, ако доживее до него, е тунелната бомба на северните. Дали е унищожена, или не? По-добре да не гадае, а да си плюе на петите, докато още може.
Отпред като малка точка се виждаше флайдартът на Искандер — летеше ниско над океана, бързаше да се скрие зад извивката на хоризонта. Умник, сетил се е… Дори е малко странно кога точно е решил да не го чака — или е видял какво става на терасата на сектор Гама, или вярва в неуязвимостта на боклукчията. И в двата случая е направил това, което е необходимо.
Няма никакъв смисъл да следва неговия курс, с което да улесни задачата на преследвачите, трябва да се измести малко встрани… Например вляво. Как се прави? Прибавяме тяга в десния краен двигател? Помръдваме с елерона?
Океанът рязко се понесе някъде надолу и Менигон изруга. Малкият се учи да ходи… Но е прекалено силен за това, а и още няма нужните навици. Добре поне, че го хвърли нагоре, а не обратно…
— Ама че звяр… — каза той на глас.
Да не мисли за нищо друго освен за полета. Даже и за полета не бива да мисли — така, както и човек не мисли кои мускули се напрягат, за да върви. Трябва да усеща летенето като нещо естествено, да забрави за всичко освен за него, а останалото ще поемат тренираните рефлекси… жалко, че засега ги няма. За да лети, му е нужен не главен мозък, а гръбначен. Ясно защо са разкарали Искандер от пилотското поприще, а естественото неумение да не мисли са нарекли някакъв синдром…
Отново изравни полета и предпазливо се спусна към океана. Хрумна му, че въпреки цялото си желание едва ли би се справил с цереброуправлението от стария тип — но тази мисъл не повлия на полета. Благодари на конструкторите, които се бяха сетили да вградят в цереброшлема компенсиращи схеми…
Да се наслаждава на полета, на скоростта, на разкъсвания с писък въздух — и да не мисли за нищичко Най-вече за бялата маймуна. Може би аз също имам вроден Синдром на Клоци?
Вероятно.
Но нали се получава, рече си той с весело задоволство. Искандер сгреши. Ето, че се справих!
Като бяло петно се мярна и изчезна назад самотен леден къс, откъртен от леденото поле. В опашната полусфера Шамандурата бързо се смаляваше — помътняваше, скриваше се зад хоризонта, сякаш отново се потапяше в океана. Вероятно Искандер вече беше излязъл от обхвата на техните радари. Жалко, че нямаше как да „ослепи“ тази плаваща крепост — срещу нея самотният флайдарт бе нищожна величина, злобна мушичка, която в най-добрия случай може да ухапе болезнено, преди да я смажат.
При ниска скорост флайдартът, кой знае защо, започва да подскача. Вероятно не всеки може да лети толкова близо до повърхността, за това са нужни особени рефлекси… Добре поне, че океанът е почти гладък, не го заплашва с вълни, високи колкото корпуса на щурмови крайцер, дори вълнички не се забелязват, всичко се слива в общ сив фон. Още десетина минути спокоен полет и може да се издигне на безопасна височина, да премине във форсаж и да се стрелне нагоре. След Искандер. Опекунът равнодушно ще ги поздрави с успешната евакуация…
„И да не мисля за нищо“ — успя да си напомни, преди да го уцелят.
Изстрелът от куполния енергоизлъчвател на бойна платформа попадна в опашката, краткият импулс угасна в разрушения двигател и вероятно само благодарение на това Менигон остана жив. Катапултирането беше доста мъчително — сякаш вадеха зъб с хрущене и този зъб беше той самият.
Удар. Изведнъж светлината помръкна. Още един нокдаун — отдолу, догонващ. Веднага щом изстреляното нагоре яйце на пилотската кабина се разтвори, в лицето го блъсна леденостуден въздух. Имаше усещането, че се е врязал в бетонна стена. Падането не продължи дълго — над коритото на анатомичната седалка се разтвори сгъваемо крило. Реещ се полет, лениво спускане към течното гробище, близко до точката на замръзване.
Не ме пусна Капка…
Останките на флайдарта не се виждаха, само встрани бързо се издигаше към облаците бясно въртяща се точка с димна следа, а отдолу се плискаха вълни, срещаха се и се размиваха разбягващи се кръгове. Значи вторият удар е когато флайдартът се е взривил, осъзна Менигон. Макар че всъщност какво значение?
Нито един леден къс чак до хоризонта. Впрочем, има ли смисъл да се удължава агонията? Знае го по- добре от всички. Няма с какво да изненадаш един боклукчия със стаж повече от десет години — всички си дават сметка как рано или късно ще свърши това. Понякога смъртта се вижда отдалече, тя се приближава със ситни стъпки, така че жертвата успява да свикне с мисълта за неизбежното, друг път се нахвърля внезапно, иззад ъгъла. И тогава ти става обидно — но кой го интересува как се чувстваш в подобен момент?
Може би дори е по-добре, отколкото доброволната евтаназия, когато си изгубил интереса към живота. Май в Ореола все още няма боклукчия със стаж над седемдесет години…
Изопнатото на вятъра крило плавно се спускаше към океана. Управлението беше ръчно — две жици с ръчки, но каква полза от това? Тук няма салове и едва ли, по някакво чудо, би изплавала случайна капсула, а водата в полярните райони е еднакво студена навсякъде.
Менигон смъкна ненужния цереброшлем и го хвърли надолу, очакваше да чуе плясък. Стотина метра височина вероятно означават не повече от минута свободно реене. Жалко, че след последния бой бе захвърлил почти празния пистолет — можеше да си спести мъченията. Впрочем, смъртта от преохлаждане е сравнително лека — не по-лоша от много други.
И все пак е добре, че Искандер успя да се измъкне…
Когато до водата оставаха броени метри, чу свистене във въздуха. Пробила ниските облаци, забавяйки скорост в режим на свободно падане, към повърхността на океана стремително се спускаше бойна платформа — тъмен правоъгълник със скосени ъгли. Увисна за секунда, завъртя се и хищно се хвърли на пресечен курс.
