— Времето няма значение.
Дори тук?
Световъртежът не преминаваше. Нищо, ще се справим… Винсент ще ми обясни.
— Можеш да задаваш въпроси — каза опекунът. — За да осигури завръщането ти, загина боклукчия, а засега не е подсигурена замяна. Аз ще отговарям.
— Винсент… — Шабан преглътна твърдата буца. — Той…
— Да. Безсмъртието лишава живота от цел. Ние не сме безсмъртни.
Сякаш чук го удари в темето.
— Да пропаднете вдън земя с тази ваша цел! — изкрещя Шабан. — И вие, и Ореолът ви!
Стисна с данни пулсиращия си череп, спомни си как се заканваше на Менигон: „За Лиза няма да ти простя…“ Да! Да, рече си. Не съм му простил и няма да му простя, но в ненавистта си аз обичах този жълтоок мъдър циник, презиращ хората, уморил се да живее сред тях, но отдал живота си, за да спаси своя другар — дали заради това, че другарят му не беше съвсем човек?
А другарят спаси само себе си…
Ще успее ли да си прости някога, че завръщането на прокудения от лоното на Ореола бе платено с такава цена?
Опекунът като че ли скучаеше.
— Той не беше добър боклукчия. И силите му бяха на изчерпване.
„Всеки детайл има своя граница на износване…“ — бе казал веднъж Менигон.
Колко разбираемо и простичко. Може би още тогава е имал предвид себе си?
Ако Ореолът е единен организъм, тогава в него боклукчиите са само част от отделителната система. Нещо като каналчета на потните жлези. Те са винаги в периферията, нямат работа във вътрешността на организма. Кожата си остава кожа, макар че понякога частици от епитела отмират и се отронват като люспи. Но на тяхно място незабавно израстват нови…
А сърцето, черният дроб, мозъкът — къде са?
Толкова ли е важно да знае? Достатъчно е, че съществуват.
— Той беше добър човек! — прецеди Шабан през зъби. — Най-добрият от всички, които познавах. Човек, не боклукчия! Ех, вие…
Изрита с крак с нищо невиновната ябълка — с тих шум се откъснаха няколко листа, на земята тупнаха едри плодове. Искаше му се като тях да се зарови в шумата и да заплаче.
— Твоята оценяваща система винаги се е основавала на отсяването — информира го опекунът. — Аз не съм боклукчия, не съм специалист по общуването с хората и по човешките емоции. Бъди така добър да си вземеш бележка.
Сякаш говореше на чужд език: подбираше внимателно думите и гласът му си оставаше равен — като че ли работеше някаква превеждаща програма, предаваща по корабния интерком скучно, макар и сравнително важно съобщение.
Изведнъж му се прииска да го удари. Дори да го набие. Но какъв смисъл да биеш високоговорител?
Вдишване — издишване. Шабан си разтърка слепоочията. Спокойно…
— Мога ли да разгледам Ореола?
— Ти се намираш в него. Това е първото, външно ниво, изкуствено създадено преди около осемдесет земни години. Тогава създадохме и тази вселена, а планетата, на която се зароди Ореолът, е разстлана в плоскостта, която виждаш. Може би този вариант не е най-удобният, но… — Опекунът не довърши фразата и направи неопределен жест. — Във всичко останало тази вселена е точно копие на реалността — с тази разлика, че тук няма хора. Никой освен боклукчиите не обитава външното ниво. Понякога тук идват деца — за да гасят или запалват звезди.
— Защо? — тъпо попита Шабан.
— На Земята биха го нарекли лабораторни опити.
Кой знае защо, нямаше и следа от благоговеен страх и за един миг Шабан остана поразен от равнодушието си. В душата му цареше пустота. Огромна, безкрайна…
— Толкова ли сте могъщи?
— Единственият начин да се родиш е като прекъснеш пъпната връв — каза опекунът. — Земята беше наша люлка, но не бива вечно да си играеш с дрънкулки. В пределите на човечеството, с неговите детски игри, ние бяхме обречени на същите занимания. Ето защо основателите на Ореола са напуснали Земята. Техните потомци обградили своята планета със защитна бариера — оттам и названието. Потомците на тези потомци направиха Ореола такъв, какъвто е сега.
— И каква е крайната цел?
— Каква е крайната цел на човешкото съществуване? Или на инфузорията? Може ли да се смята за цел непрестанното развитие в търсене отговора на въпроса съществува ли естествен предел за разума — макар че такова определение е твърде опростено и непълно. Но ние се развиваме, стараейки се да не пречим на никого.
Слава богу, помисли Шабан. Гигантският мравуняк — повече от мравуняк, чудовищен свръхорганизъм! — не се интересува от човечеството. А ако беше иначе… не, по-добре да не мисли за това. Но как да го нарече: случайност или своеобразна етика?
А може би — естествено отвращение?
— Разбирам — насили се да отвърне. — Значи ме прибрахте… благодаря… И кога се залавям за работа?
— В Ореола няма работа. Има живот. Ти живееш. Скоро ще преминеш пълна инициализация и ще разбереш като какъв можеш да живееш.
— Като боклукчия?
— Вероятно да. Подготовката за този начин на живот няма да отнеме много време.
Не беше трудно да се досети… Шабан откъсна още една ябълка — тази изглеждаше недозряла. Подхвърли я на дланта си, отхапа злобно и с апетит, наслади се на свежия вкус, замахна и я хвърли над главата на опекуна. Някъде напред се посипаха листа.
— Да речем, че откажа — тогава какво? Ще ме задържите ли насила? Или отново ще ме превърнете в дете, ще ми подхвърлите чужда памет и ще ме пратите на Земята?
Едва забележим безразличен жест от страна на опекуна.
— Ореолът не задържа никого. Но ти няма да откажеш.
— Откъде тази увереност?
Опекунът не отговори. Чакаше спокойно и търпеливо кога ще приключи този неизбежен и неприятен откъс от чуждата работа… от чуждия живот. Цялата тази дразнеща бъркотия накрая ще свърши, завърналият се ще стане боклукчия и не навярно, а сигурно — това е ясно още отсега. Дребна подробност в мащабите на Ореола — но все някой трябва да се занимава и с това. Дай ми търпение, светли разуме!
— А какво се случи с Капка? — попита Шабан — или вероятно Филип Алвело от дълбините на неговото съзнание.
— Нищо интересно — отвърна опекунът. Лицето му беше безизразно. — Остана в реалността, тоест в своето пространство, само че е запокитена на стотина мегапарсека. Много мощен насочен канал — цялата планета бе погълната. Дори не се разпадна.
— Искам да видя. Възможно ли е?
Опекунът бавно повдигна вежди.
— Всичко, което има смисъл, е възможно. Вече казах — там няма нищо интересно.
— Искам да видя! — извика Шабан.
— Добре, ще видиш — промърмори измъчено опекунът. — Светъл ум! Защо точно аз трябва да се занимавам с тези боклукчии! И с техния боклук!
— Сигурно заради някакво провинение? — каза напосоки Шабан и по внезапно блесналата искра в очите на опекуна разбра, че е попаднал в болната точка. Но искрата бързо угасна.
Ха, значи тук също има осъдени…
А щом е така, кой би могъл да твърди без сянка на съмнение, че обитателите на Ореола не са хора?
Кой знае защо, му стана смешно. Смехът, ирационален и необуздан, се надигна като вълна и в началото Шабан го укротяваше в себе си, като хапеше устни. След това не издържа и избухна.
