защото не искам вече да служа на тези страхливи рицари!
— На драго сърце! — съгласил се Тор. — Вземи един кон и тръгвай с мене!
— Ти яздиш подир рицаря с бялата хрътка, нали? — попитало джуджето. — Аз ще те заведа при него!
Минали през гората и не след дълго стигнали до две копринени шатри, опънати край един манастир. До едната шатра бил окачен бял щит, а до другата — червен.
Тогава сър Тор слязъл от коня и докато джуджето държало юздите и копието, той отишъл до бялата шатра и надникнал вътре. Там видял три девойки, заспали на разкошни постелки. Той не ги събудил, а отишъл в другата шатра, където заварил само една спяща дама, а до нея стояла бялата хрътка, която, щом го видяла, така силно се разлаяла, че събудила дамата.
Сър Тор хванал хрътката, която се хвърлила към него, и я подал на джуджето.
Миг по-късно дамата излязла от шатрата си. Излезли и трите девойки, които се били събудили от шума. Дамата попитала сър Тор:
— Рицарю, защо взе моята хрътка?
— Така трябва, защото съм изпратен за това от двора на крал Артур.
— Няма да стигнеш далече, преди да си платиш за тази лоша постъпка — казала дамата.
— Ще понеса смирено всяко премеждие, което ме сполети! — казал Тор и като обърнал коня, потеглил назад по пътя за Камелот.
Не след дълго обаче двамата с джуджето чули зад гърба си чаткане на копита и гласа на сър Абелус (рицаря, взел първоначално хрътката), който крещял:
— Рицарю! Спри и върни хрътката, която си откраднал от моята дама!
При тези думи Тор се обърнал и вдигнал копието си. Тогава Абел сторил същото и те препуснали един срещу друг, докато с трясък се сблъскали и паднали от конете. После изтеглили мечовете и се хвърлили в бой, като удряли с такава сила, че от доспехите им се разхвърчали парченца като трески под брадвата на дървар. Накрая Тор повалил Абел на земята.
— Признай се за победен! — извикал му той.
— Никога! — задъхано отвърнал Абел. — Няма да се призная за победен, докато съм жив, освен ако не ми върнеш хрътката!
— Няма да го бъде — казал Тор, — защото имам поръка да занеса хрътката на крал Артур, а и тебе да изпратя там като победен рицар!
В същия миг се появила девойка на кон, която препускала като вихър.
— Рицарю! Рицарю! — извикала тя на сър Тор. — Заради любовта към крал Артур и славата на неговия двор, нека получа от тебе такъв дар, какъвто поискам! Тъй като си благородник, трябва да изпълниш молбата ми!
А сър Абел се разтреперал още щом видял девойката. Претърколил се много бавно и започнал да се отдалечава пълзешком.
— Добре — съгласил се сър Тор, — кажи какво искаш да ти подаря-, прекрасна девойко, и ще го получиш.
— Благодаря ти! — отговорила тя. — А сега те моля да ми дадеш главата на този притворен рицар, сър Абел, защото той е най-непочтеният рицар на света и най-жестокият убиец!
— Ето че се разкайвам за обещанието си — казал сър Тор. — Не може ли той да поправи по някакъв начин злото, което ти е сторил?
— Невъзможно е — отвърнала девойката, — защото той пред очите ми уби собствения ми брат и не пожела да го пощади, макар че аз коленичих в калта и половин час го молих да прояви милосърдие. Затова бързо му отсечи главата, умолявам те, иначе ще разкажа в двора на крал Артур какъв недостоен рицар си!
Сър Абел, застанал малко по-встрани, чул всичко и започнал да моли сър Тор да прояви милосърдие и да го пощади.
— Вече не мога да го направя — отвърнал Тор, — иначе как ще удържа на думата си? Нещо повече, преди малко ти не беше съгласен да се признаеш за победен, за да пощадя живота ти!
Тогава Абел хукнал да бяга, но Тор го настигнал много скоро и с един удар отсякъл главата му.
— А сега, сър — казала девойката, — ела да си поотдъхнеш в имението ми, което се намира недалече!
Тор тръгнал с нея и бил приет много сърдечно от съпруга на дамата — добър стар рицар, който му благодарил, че е отмъстил за убийството, и му казал, че винаги може да разчита на тяхното гостоприемство.
После Тор потеглил към Камелот в прохладната вечер, а джуджето зад него носело хрътката. Не след дълго край един кладенец Тор съзрял баща си крал Пелинор, който плачел над телата на мъртъв рицар и девойка.
— О, татко, каква беда те е сполетяла, та си тук? — попитал Тор.
— Мой е този срам! — започнал крал Пелинор. — Когато тръгнах от Камелот, за да накарам лейди Нимю да се върне, толкова бързах да изпълня поръката, че не исках да губя нито миг. Като минавах край кладенеца, тази дама ми извика: „Помогни ми, рицарю, помогни ми, за бога!“ Но аз не се спрях. А после тя се е самоубила, както разбрах, от скръб, защото този рицар е умрял от тежките си рани!
Тогава откъм гората се задала лейди Нимю и попитала крал Пелинор защо е обзет от такава мъка. Той й разказал случилото се, а тя го посъветвала:
— Послушай ме! Вземи тези тела и ги отнеси в Камелот, за да бъдат погребани с почести!
— А успя ли да изпълниш поръката си? — попитал Тор баща си, след като му разказал как намерил хрътката.
— Справих се лесно — отвърнал крал Пелинор. — След като бях препускал известно време през гората, срещнах лейди Нимю, хваната от двама оръженосци. „Прекрасна лейди — казах аз, — трябва да дойдеш с мен при крал Артур! — На драго сърце ще дойда! — отвърна ми тя. — Не можеш да я вземеш — обадиха се оръженосците, — докато не поговориш с двамата рицари, които се бият за нея ей там!“ Като се обърнах, видях двама рицари, които ожесточено се биеха с мечове, а тревата по цялата полянка бе утъпкана и окървавена. Подкарах коня си към тях и ги попитах защо се бият. „Заради тази дама! — казаха ми те. — Ти също няма да я получиш!“ След това, без повече приказки, и двамата обърнаха конете си и ме нападнаха. А преди да успея да сляза на земята, единият от тях се хвърли към мене, уби коня ми и каза присмехулно: „Ето сега и ти си пешак като нас!“ „Пази се — извиках му аз, обзет от силен гняв, — защото ще получиш страхотен удар, задето уби коня ми!“ Тогава замахнах и с един удар разцепих шлема му на две, както и главата му! Другият рицар обаче не се опита да се бие с мене. „Аз съм сър Мелиот де Логрис — каза той — и само исках да спася лейди Нимю от мъжа, когото ти съсече. Вземи сега коня му, понеже той уби твоя, и върви с моята братовчедка лейди Нимю в двора на крал Артур. А един ден и мене ще ме видите там.“ После ние бавно потеглихме назад и ето че ти ме завари при кладенеца.
Когато наближили Камелот, те настигнали сър Гавейн, който тъжно препускал, положил тялото на мъртвата дама върху седлото пред себе си. Тримата минали по улиците, облени от мекия вечерен зрак, и влезли в голямата зала на замъка, където крал Артур и неговите рицари били седнали да вечерят около Кръглата маса.
Още преди да заемат местата си, всеки от тях бил помолен да разкаже за приключенията, които е преживял.
— Ах, крал Пелинор — въздъхнала кралица Гуиневир, — много голяма е вината ти, че не си спасил живота на дамата край кладенеца.
— Уви, така устремно бях поел пътя си, че нищо не можеше да ме спре, но до края на дните си ще се укорявам, че не го направих! — отвърнал крал Пелинор.
— Друго не ти остава — обадил се мрачно Мерлин, — защото дамата е собствената ти дъщеря Алин, която ти търсеше от толкова много години, а мъртвият й съпруг е сър Майлс Ландски.
— Ала синът ти сър Тор се е справил добре — му припомнил Артур, като се мъчел да утеши наскърбения крал Пелинор. — На драго сърце го каня да заеме мястото си на моята маса, а ти също сядай, защото вече няма да отминаваш в галоп покрай онези, които те молят за помощ. А какво е станало с племенника ми Гавейн? Защо изглежда натъжен и носи обезглавеното тяло на девойка?
