нощната прохлада на палубата на този необикновен кораб, ги завели в разкошни каюти, приготвени нарочно за тях. Не след дълго ги сложили в меки, удобни легла. И тази нощ всички те спали необичайно дълбоко.
На сутринта Уриенс се събудил и видял, че се намира в Камелот в собственото си легло, редом с жена си, кралицата Фея Моргана, която била магьосница. Той много се чудил как така за една нощ, докато е спал, е изминал двудневния път обратно. Жена му се усмихвала много загадъчно, а в големите й тъмни очи проблясвали странни и зли пламъчета, но тя нищо не му казала, макар добре да знаела какво се е случило.
Крал Артур обаче се събудил в черна и мрачна тъмница — във влажното и прогнило подземие на голям замък. В тъмното дочул стенанията на двадесет рицари, които също така жестоко били лишени от свободата си.
— Кои сте вие, та толкова много се оплаквате? — попитал той.
А един от тях му отговорил:
— Ние сме двадесет рицари, а някои от нас лежат тук вече осем години.
— Как е станало това? — попитал Артур.
— Господар на този замък — казал рицарят — е един зъл човек на име сър Дамас. Той подло си е присвоил замъка и земите му от по-големия си брат, добрия рицар сър Аутлейк. Взема в плен всеки, който дойде в замъка му, и го хвърля в тази отвратителна тъмница…
Докато разговаряли, вътре влязла девойка, понесла светилник, и попитала крал Артур:
— Как се чувствуваш, сър?
— Трудно ми е да кажа — отвърнал той. — Нито пък разбирам по какъв начин съм попаднал в това прокълнато място.
— Сър — казала девойката, — ти можеш да се спасиш, както и да освободиш тези рицари, стига да участвуваш в двубой от името на господаря ми. Днес неговият брат ще изпрати тук своя победител в турнирите, за да се бие вместо него с човек на нашия господар. Който спечели, ще стане владетел на всичките земи.
— Само пред каква трудна задача ме постави! — казал крал Артур. — Твоят господар сър Дамас е нечестен рицар и аз няма да нанеса дори един удар в негова защита. При все това бих предпочел да умра в битка, вместо да гния в тази тъмница… Ако сър Дамас освободи всички, които са хвърлени тук, аз ще се бия до смърт за него.
— Така да бъде — казала девойката.
— Готов съм, трябват ми само кон и доспехи — казал Крал Артур.
— Ще получиш и двете — уверила го тя. — Последвай ме.
Напуснали тъмницата и излезли в двора на замъка, облян от яркото слънце.
— Девойко, сигурен съм, че те познавам — казал крал Артур, — Била ли си някога в моя двор?
— Не — отвърнала девойката, — кракът ми не е стъпвал там. Аз съм дъщерята на сър Дамас, господаря на замъка.
Но когато изричала тези думи, тя говорела притворно, защото всъщност била една от придворните на кралицата на феите Моргана.
В същия миг, когато Артур се събудил в подземието на замъка, сър Аколон Галски също се съвзел от магията и открил, че се намира в един приятен двор на крепост, но е заспал досами края на дълбок кладенец, така че само да помръднел, щял да падне вътре и да лети дълго, докато накрая намери смъртта си.
Когато Аколон разбрал това, той се зарадвал на късмета си и си рекъл: „Дано господ спаси крал Артур и крал Уриенс, защото девойките от кораба са ни измамили. Това сигурно са били демони, а не девойки. Ако успея да се отърва от това премеждие, ще избия всичките жени, които се занимават с черна магия и коварни дела!“
Докато Аколон си мислел това, дошло едно джудже с голяма уста и сплескан нос, което го поздравило с думите:
— Идвам от името на твоята господарка Фея Моргана, която те приветствува като свой скъп любим и те моли да се биеш днес в нейна защита с един непознат рицар. Затова ти изпраща Екскалибур, меча на самия крал Артур, както и ножницата му, като те моли да се биеш така, както тя ти повелява: без страх и без милост, докато противникът ти умре. Фея Моргана ми поръча също така да ти кажа, че съпругът й лежи на смъртен одър, ранен от предателска ръка, и че ти ще се ожениш за нея и ще станеш вместо него крал на Гор.
— Истина е, че обещах да се бия за нея — казал Аколон, — пък и съм сигурен, че тя те изпраща, след като ми носиш меча Екскалибур. Цялата тази магия трябва да е нейно дело, за да ме накара да се бия с непознатия й враг и да го посека.
— Право казваш, така е — съгласило се джуджето. — И не бъркаш, като влизаш в тази битка.
След това то отместило Аколон от ръба на кладенеца и го повело към приемната зала на замъка, където го очаквал сър Аутлейк с шестима оръженосци. След като сър Аколон утолил глада и жаждата си, облекли го в здрави доспехи, качили го на силен кон и го повели към бойното поле, което представлявало тучна зелена морава на средата на пътя между замъците на сър Аутлейк и сър Дамас.
Междувременно шестимата оръженосци на сър Дамас също завели крал Артур в приемната зала на замъка на господаря им, дали му ядене и пиене, въоръжили го добре, а след това напуснали с него крепостта. Когато крал Артур тръгвал, до него се приближила друга девойка, която му се поклонила ниско и казала.
— Сър, моята кралица господарка и твоя сестра Фея Моргана те приветствува. Тя е разбрала, че днес ще участвуваш в битка, затова ме изпрати да донеса меча ти Екскалибур, който си й поръчал да пази. Ето меча, ето и ножницата. В този миг господарката ми е коленичила и се моли да останеш здрав и читав.
Крал Артур благодарил на девойката и на сърцето му олекнало, защото отивал на бой със своя меч, а човекът, притежаващ вълшебната ножница, никога не можел да загуби много кръв, колкото и дълбоки да са раните му.
Двамата рицари — крал Артур и сър Аколон — се срещнали на зелената морава, но не се познали, защото били облечени в необикновени Доспехи със спуснати забрала, а по щитовете им нямало гербове, които да ги отличават. Най-напред се сражавали с копия толкова ожесточено, че никой не се удържал на коня си. След това изтеглили мечове и се хвърлили в бой, като си нанасяли силни удари. Само че мечът на Аколон винаги излизал по-твърд от меча на крал Артур и пробивал бронята му при всеки удар, докато кръвта на краля не рукнала и не обагрила цялата морава. Раните на Аколон обаче почти не кървели, макар че Артур успял да го намушка един-два пъти.
Чак когато крал Артур обърнал внимание на кръвта си по тревата и усетил, че мечът в ръката му не пробива стоманената броня на Аколон както се полага, докато противникът му го ранявал с всеки удар, кралят се досетил, че мечовете им са сменени с предателство и черна магия. Все повече и повече се уверявал крал Артур, че в ръката на Аколон блести истинският Екскалибур.
— А сега пази се, рицарю, защото отново ще те ударя! — насмешливо му викнал Аколон.
Без да отговори, Артур завъртял меча си с такава сила, че Аколон се олюлял и отстъпил назад, но след това замахнал, ударил Артур и го повалил на земята.
Кралят обаче скоро скочил на крака и двамата продължили да се бият ожесточено, ала при всеки удар на Аколон крал Артур губел толкова кръв, че цяло чудо било, дето още се държи. Само безкрайно смел рицар може да се сражава, когато изпитва такава болка.
Накрая спрели да починат и всички, които ги били наобиколили, за да наблюдават битката, говорели с добро чувство и за двамата, но показвали съжалението си, че на единия от тези толкова храбри рицари е съдено да умре. А сред тълпата била и магьосницата лейди Нимю от Авалон, която била оставила Мерлин под скалата и пристигнала малко след започването на битката.
— Сега не е време да ти давам почивка! — изведнъж възкликнал Аколон и тутакси отново се спуснал към Артур. Ала Артур, обезумял от гняв и болка, завъртял меча си и го стоварил с такава сила върху шлема на противника си, че повалил Аколон на земята. При този удар обаче мечът на Артур се строшил и в ръката му останала само кръстатата ръкохватка.
Аколон скочил на крака и се хвърлил към крал Артур, който се прикрил зад щита си, макар че вече явно
