търсили ножницата, бързо препуснали обратно към абатството, а оттам към Камелот, където кралица Гуиневир и цялото рицарство на Кръглата маса много се зарадвали, че виждат отново своя крал.
А когато същата вечер седнали да се хранят в голямата зала, появила се някаква девойка и се поклонила ниско на крал Артур.
— Господарю — казала му много смирено тя, — идвам от името на сестра ти Фея Моргана, за да измоля прошка за злото, което е сторила. След днешния ден тя никога вече няма да се опитва да ти пакости, защото демонът, който я е изкушил да върши зло, си е отишъл от нея. А като знак, че много те обича и искрено се разкайва, тя ти изпраща тази мантия, най-красивата на света. Този, който я притежава, никога не може да изпита болка.
Когато съзрели мантията, всички се почудили, защото тя наистина била изключително красива, украсена със скъпоценни камъни и обшита със злато и сребро. Крал Артур се зарадвал на подаръка и протегнал ръка, за да вземе мантията, но изведнъж лейди Нимю, която се била върнала в Камелот с него, извикала:
— Кралю господарю, не си слагай тази мантия, докато не узнаеш нещо повече за нея. Нека преди ти или някой друг в залата да я наметне на раменете си, това да стори тази девойка!
Ще послушам съвета ти — казал крал Артур. — Девойко, искам да видя как си намяташ мантията!
— Сър — казала девойката, — аз не съм достойна да нося кралски одежди!
— Въпреки това си сложи мантията! — заповядал й крал Артур.
И девойката с нежелание се загърнала с мантията. Мигом избухнали ярки пламъци и тя се строполила на земята, превърната в купчина тлееща пепел.
Оттогава Фея Моргана не се осмелила да дойде отново в кралство Логрия. Тя се прибрала в своя замък в Гор и го укрепила още повече.
КНИГА ВТОРА
РИЦАРИТЕ НА КРЪГЛАТА МАСА
1.
СЪР ГАВЕЙН И ЗЕЛЕНИЯ РИЦАР
Подвизите на крал Артур не свършили с победата му над саксите и възцаряването на мира в Британия, защото макар да бил сложил началото на кралство Логрия — земя на истинска вяра и благочестие, на праведен живот и благородство, — злото винаги се опитвало да надвие доброто. Ще бъдат нужни много книги, за да разкажем всички подвизи, извършени по времето на крал Артур — този кратък период на зрак, грейнал като небесно светило сред вековната тъма. Не можем например да разкажем как Артур сам се сражавал с великана от планината Свети Михаил, който отвличал безпомощни пътници в мрачния си и нечестив замък, нито как водил война с император Луций и бил приет в Рим, нито пък за сражението му с ужасния Лосански котарак.
С всяка изминала година обаче славата на неговия двор ставала все по-голяма и се носела на шир и длъж, а най-храбрите и най-благородни рицари от цял свят идвали в Камелот и се стремели с дръзки дела да заслужат място около Кръглата маса.
Много истории се разказват и за тези рицари — за Ланселот и Гавейн, за Тристан и Гарет, за Персивал, Ивейн, Мархаус, Агравейн и за много, много други. Приключенията, които преживели по-известните от тях, са толкова на брой, че не могат да бъдат описани в една книга.
Сред първите и най-смелите бил сър Гавейн и самата истина е, че само сър Ланселот, сър Галахад и сър Персивал можели да се мерят с него. Случили му се много вълнуващи приключения, но тук можем да разкажем само за едно от тях.
Една година крал Артур прекарал Коледа в Камелот, заобиколен от най-храбрите си рицари и от най- красивите придворни дами. Най-голямото празненство обаче било на Нова година. Кралица Гуиневир, облечена в дреха от тънка лъскава коприна, седяла под бродиран балдахин, украсен със скъпоценни камъни. Прекрасна изглеждала тя, имала блестящи сиви очи и всеки рицар й се покланял, преди да заеме мястото си. До нея седял крал Артур и с възрадвано сърце гледал събраните рицари и веселието в залата, но не давал знак да започне празненството, защото такъв бил обичаят — най-напред трябвало да чуе за нов подвиг или да даде на своите рицари нова поръка, необикновено опасна за изпълнение.
Менестрелите били спрели да свирят и всички в огромната зала седели мълчаливо, а тишината се нарушавала само от бумтенето и пращенето на цепениците в огнищата. Изведнъж се чул звън и тропот от железни подкови, удрящи върху камък. Голямата врата се отворила с трясък и в залата влетял странен и ужасен на вид конник.
Бил едър човек, яхнал грамаден кон. Краката му били яки, ръцете — огромни. На ръст бил толкова висок, че изглеждал досущ великан. При все това яздел като рицар, макар че не бил с доспехи, а чертите на свирепото му лице били красиви. Най-голяма почуда обаче предизвикал с това, че бил целият зелен. Бил облечен със зелен жакет и зелено наметало, зелени панталони до коленете и зелени гети, само шпорите му били златни; зеленият колан на кръста му бил обсипан със скъпоценни камъни, а зеленото седло и сбруята също блестели от богата украса. Нещо повече, косата му, стигаща чак до раменете, била яркозелена, зелена била и брадата му, зелени били и лицето, и ръцете му, дори конят му бил зелен от глава до пети, само в гривата му имало заплетена златна нишка.
Той не бил въоръжен и нямал щит, носел само огромна брадва, направена от зелена стомана и злато, а над главата си държал клонка от зеленика. Рицарят запратил клонката върху украсения с мозайки под на залата и гордо хвърлил поглед на всички страни — към рицарите, насядали около Кръглата маса, и към дамите и оръженосците на масите отстрани, и към Артур, който седял заедно с Гуиневир по-високо от останалите. След това извикал гръмогласно:
— Къде е главатарят на тази шайка? С него само ще говоря и с никого другиго.
Всички слисани зяпнали странния рицар — помислили си, че това е някаква пагубна магия, защото как иначе можело да съществува такъв човек, яхнал кон, зелен като тревата, по-зелен от тревата напролет!
Най-подир Артур, любезен както винаги, приветствувал Зеления рицар и го поканил да седне с тях на празненството.
— Дума да не става! — извикал в отговор странникът. — Не съм дошъл да се помайвам, а зелената клонка е знак, че не съм дошъл да водя война, иначе положително щях да си сложа доспехи и шлем, каквито съм натрупал в изобилие в замъка си на север.
Но дори там чух за славата и величието на твоя двор, за храбростта и голямото благородство на рицарите ти.
— Сър — отговорил му кралят, — тук можеш да намериш мнозина, с които да си премериш силите, ако такова е твоето желание.
— Нищо подобно! — отново гръмогласно извикал Зеления рицар. — Тук виждам само голобради момчета, които мога да поваля с един удар! Не, дошъл съм днес, за да ви покажа едно коледно състезание, което ще представлява изпитание за вашето празненство. Ако в тази зала има мъж, който е толкова смел и храбър, та е готов да разменя удар за удар, ще му дам тази достойна брадва, достатъчно тежка, за да я държи както му е удобно. А аз самият ще застана тук и ще получа първия удар от брадвата, където и да се падне. Само че и храбрецът, и ти, кралю господарю, трябва да дадете клетва, че с ваше позволение имам право да му нанеса също такъв удар в течение на дванадесет месеца и един ден от днес нататък.
Още повече се смълчали насядалите рицари. Ако дотогава били учудени, сега били направо изумени. Но никой не дръзнал да отговори на това предизвикателство, защото Зеления рицар изглеждал много страховит, а не по-малко ужасна наглед била огромната брадва, която държал в ръка.
Тогава рицарят презрително и шумно се изсмял.
— Наистина ли това е дворът на крал Артур? — извикал той. — Това ли са прехвалените рицари на Кръглата маса? Отсега нататък славата им ще залязва, щом дори споменаването на удари ги кара да онемеят от страх!
При тези думи крал Артур скочил.
— Човече! — извикал той. — Глупостта ти ще получи подобаваща награда! Ако никой друг не приеме твоето предизвикателство, подай ми брадвата и се приготви да посрещнеш удара!
В същия миг обаче сър Гавейн скочил на крака и казал:
